Ще ви разкажа една истинска история. За двама млади и влюбени. Случило се е преди около четиридесет години. Двамата от далечни краища. Мъжът за кратко по работа в градчето й. Срещнали са се случайно, огънят веднага пламнал. Жената красива, мила и една такава: свенлива, но с дяволита усмивка и предизвикателен поглед. Мъжът атлетичен, уверен, държи се като каубой от тогавашен уестърн, нещо като рицар, нещо като мачо. Средина между кавалерство и симпатична небрежност. Увлякли се един по друг, чак много се обикнали. Той си заминал, че да завърши някои от делата си. Дълго не били едно до друго телата, а мислите все заедно. Споменът за чувството му за хумор я кара да се усмихва, макар да е тъжна. С друга жена из алеите, все нейният образ, пък той вижда. Трудно ще ги разберат, техните връстници, днес. Все пак не ги е делял континент, а няколко си стотин километра, но без мобилни телефони, даже без стационарни, без интернет, без други едни съвремени средства, които правят разстоянията да изглеждат малки и връзката с желания човек лесно осъществима. Изолацията им един от друг се оказала само проверка и изпитание на чувствата. Така и двамата разбрали, че това не е фриволен флирт, че не е просто увлечение, че си липсват, че дори когато си липсват, пак по един странен, необясним начин са един до друг и дори един в друг, обсебени от душата на обичания. Но и тогава е имало пощи, имало е и писма, макар не електронни. Вдъхновени били думите им, нежни, поетични, изпълнени със страст и желание. Пишели си по две, по три писма на седмица. Понякога и по две, по три на ден. Пощенските служители вече познавали почерците, познавали и имената. Някои са се усмихвали припомняйки си нещо, което си е заслужава да си припомни човек. Други са се мръщели, защото нямали в живота си нещо подобно, което да си пропомнят и им се струвало неморална, дори тази наивна, млада любов, просто защото не са я е изпитали, по същият начин. Все по-красива ставала жената, все по-уверен мъжа. Силни били чувствата и разбира се довели до неизбежното. Скоро разстоянието паднало, двамата заживели заедно. Красива двойка, свежа, която и до сега, след толкова години, излъчва свой цвят от посивелите черно-бели снимки. Щастливи живели доста дълги години, но един малък спомен, от най-щастливото им време и до днес жената разказва с кисела усмивка. От смях се просълзява, а си е трагично.
Случайно попаднала на своите писма до него, извадила от любопитство ли, от сантименталност ли едно от тях и какво да види: доста червени местенца. Обичащият и обичан младеж, докато е четял любовните писма от възлюбената си с червен химикал е поправял правописните грешки.
Нека бъдем милостиви и да прескочим сцената при завръщането му. Човек с въображение може да си я представи много цветно, но не тя е важна. Мисля си, че това е най-малкото зло, което е сполетяло младежа. Другото просто си е било в него, а то от компреси с риванол не оздравява.
Докато е преживявал може би най-красивите моменти в живота си, той не е могъл напълно да се отдаде на усещането им, неволно или не, той е забелязвал грешките, състредоточен върху тях е отклонил голяма част от вниманието си от далеч по-същественото.
Тук става въпрос само за правопис и писма, но по същият начин, в живота, а не в писмата, не само този младеж, много забелязват малките дефекти у възлюбената /възлюбения/ и в опита си да ги поправят, като с червен химикал, изпускат момента в който съдбата им дава шанс, да изживеят прекрасното.
Педантизмът, ако не убива любовта, то поне не позволява да се почувства така както би могла да се почувства.
А ако критиците ми са извадили вече червеният химикал, да си поправят.
11.01.2009 21:13
11.01.2009 21:16
11.01.2009 22:24
11.01.2009 22:52
12.01.2009 00:39
На умния и интелигентен човек не му остава нищо друго освен да се вземе в ръце,и да продължи напред–той си знае как, и усмивката доста често е през сълзи....ооо, да научава с е човек,да, че има доста хора които изпитват удоволствие/един бог знае защо/от болката на другия!И когато не е изпитвана е по добре д а не с е взема отношение!
БРАВО ПИСАТЕЛЮ/аз така си те наричам когато те чета/, успя да разбудиш пак заспалите духове...ей как го правиш не те знам...но май така като чета из блога това си е САМО!!!! твой патент!Моите почитания! КаК може един мъж да е толко чувственно –чувствителен....
12.01.2009 02:38
12.01.2009 10:32
12.01.2009 19:19
Поздравление за това прозрение!
12.01.2009 20:49
Това е за текстовете... В любовта няма червен химикал и винаги има "компреси от риванол" - ако няма, значи не е любов! Не че любовта задължително е болка, но когато толкова уязвимо си сложил сърцето си в шепите на някой, няма как той да не поиска да го стисне, за да провери дали е истинско! И няма как да не те заболи!
12.01.2009 21:09
Може, може:)))
Това, това е идеята. Ако е само до писмата, трагикомедия, но ако и извън писмата се пренесе в живота, то просто тя не е в състояние и него да направи щастлив, защото той не е способен да приеме това което би го направил щастлив, а една жена обича да прави мъжа щастлив.
12.01.2009 21:30
12.01.2009 21:31
Но сладки са си били:))))
12.01.2009 22:32