Аз мога да шептя нежно, да разлагам реда на думите и да превръщам в гама фразите тъй, че изречени с моята интонация, да означават всичко, а иначе да са напълно лишени от смисъл. Мога да лудувам и възбуждам с тях, да прелъстявам и да правя щастливи за кратко, а себе си за дълго. Мога да се отдавам и да пея. Мога да бъда божествена любовница. Не мога само едно, всъщност мога го, ала не бива.

Не бива да танцувам. Учила съм се от пеперудите. След всеки танц ги откривам в дрехите си. Една, четири… четиридесет. Зависи колко съм танцувала. Колко съм била отдадена на танца си. На усещането. Аз не танцувам, аз отдавам тяло на Промисъла. На един разказвач на приказки, който с думи е създал природата. Горите и ромолящите потоци, пътеките сред трънките и скалите. Чувствам как диханията му – ръце, пълзят по мен, и шепотът му акомпанира като с щракане на пръсти. Устните му са всички форми, те се впиват в моите, любовно се впиват и самата аз се превръщам в природа. Имам пълното усещане на земята. Нося се с вятъра. После се пробуждам и в дрехите ми има задушени пеперуди. Части от мен. С всеки танц губя от себе си.

Мога да танцувам рокендрол и степ, валс и буги-буги, танго и ламбада. Индийска танцьорка мога да бъда, и нестинарка, и гейша. Знам стъпките на всяка мелодия. Мога да играя по жарава и под вода, като русалка. Косите ми могат да танцуват асиметрично, свой танц, в дисонанс с тялото. Всяка моя фибра може да улови своя мелодия, различна от тази на останалите, а всички заедно да прелеят тъй противоречивите си мелодии в една. Мога да танцувам като кадъни в харем, като разкрепостена пияна мръсница и като жрици на отдавна забравени култове към древни кумири. Такива, каквито и археолозите не намират, и няма писмен източник, който да напомни за времето, ала ритъмът на поклонението още трепти във въздуха и аз го улавям. Знам и какво е танцувала Саломе, за да склони Антипа да отсече главата на Кръстителя. Защото съм се учила от пеперудите.

Той настоява да ме учи да танцувам. Казвам му, че мога. Не вярва, прави физиономии. Хваща ме за ръка, смигва ми. Дръпвам я. Понякога ме дразни. Никой не се бил родил научен. Греши. Преди да се родя, имах среща с пеперудите. И ме учиха те, това си го спомням. Той продължава, настоява. Говори ми, че тялото ми е родено за танци, че от него струи мелодия. Знам това. Искал да ме види да танцувам. Крясвам му, че няма да стане. Мисли си, че се смущавам, убеден е. Вбесява ме. Мога да го убия с танц. Докато ме гледа, да получи кръвоизливи, до самоубийство да го доведа, до оргазъм, след който ще полудее. Лекомислено дете е. Увлечен е по мен. Твърде е увлечен даже. Не му ли стига, че ме люби. И му давам всичко останало, освен танца си. Той не знае, започна ли да танцувам няма да спра. Няма. А изглежда, че чувства танца под кожата ми, затова тъй желае да го види.

Искам да спрем да се срещаме. Продължим ли, някой ден ще склоня. И без друго има вечери, в които, след като се разделим, не издържам, танцувам сама и откривам отново мъртви пеперуди в дрехите си. Чувствам се обезсилена след това. С тях си е отишла и част от силата ми.

Известно време не вдигам телефона. Случайно се засичаме. Бързат фразите ми. И очите бързат за някъде. Пита ме, имам ли друг. Лъжа го, че имам. Нямало да пречи. Чувствам, че вече ме отблъсква. Започвам да се срещам с друг. Връзката ни се задълбочава. Не съм очаквала. Моля го само да не ме кара да танцувам. Като че ли очаквам да постъпи обратно и това търся с молбата си. Но не! Той ме разбира, даже по-правилно, отколкото сама се разбирам. Уважил е желанието ми. Неочаквано ме обзема едно по-различно чувство за обич. Започвам и аз да го разбирам по-правилно, отколкото самият той се разбира. Танцуват мислите ми, танцувам в сънищата си, но няма мъртви пеперуди по дрехите ми. В танц живея, но танцът не ме убива. Дните танцуват, падат листовете от календарите като мъртви пеперуди.

Щастлива съм. Днес е венчавката ми.

Не очаквах да дойде. Откъде е разбрал! Как смее да влиза в църквата! Какво иска от мен. Ще се правя, че не го виждам. Загуби ме, защото искаше повече от всичко. Не вижда ли, че съм щастлива.

Загубих го от очите си, но очите ми танцуваха. Пак го откриха. Пак запърхаха с криле из лицата на всички, които празнуваха с мен, и отново кацнаха… в очите му, а те ми казаха:

- Така и не успях да видя танца ти. Моля те, нека го видя, преди да те изгубя завинаги.

Свещеникът пее. Притъмнява ми. Забравям къде се намирам, какво става с мен, коя съм. Искам да захвърля булчинската рокля. Тук, в църквата. Да остана гола. И гола да танцувам пред ужасени и възбудени погледи. Да скандализирам, да убивам с голота. Да се отдам на страсти. Да бъда всички онези жени, чиито танци умея. Съзнанието ми за миг се прояснява. Службата тече.

Тогава не тялото ми, а това, което е в него, започна да танцува. Не мога да го овладея. От роклята ми излизат пеперуди. Пърхат из църквата, и привлечени от светлината на свещите, летят към тях и изгарят. И не мога да ги спра. Чувствам болката им и дивата им наслада преди нея. Излизат от дрехите ми на талази. Разпада се тялото ми и се превръща в пеперуди, а те в малки факли. И болка и сладост се сливат. Не мога да се спра. Всичко изчезна.

Умирах. Изгарях с пеперудите.

Усетих как булчинската ми рокля висна над нищото. Като една огромна пеперуда. Нямаше ме вече.

Опомних се часове по-късно. Бях цяла и танцувах дълго на празника.