Запознахме се във влака. Странен вид смотаняк съм. Ролята, която автоматично ми определи, ми се хареса. Имаше среща с евентуален любовник, виртуално увлечение, копнееше миг по-скоро да се случи онова, което от дълго очаквали. Описваше доста цветно и ароматно усещанията си, а аз слушах, слушах това, което очакваше друг, не мен. Много време мина, докато ми каже, че тогава в купето очите ми били красиви, говорили са, много неща са й казали и макар ума й е бил грабнат „от онзи идиот” още тогава, макар невинно и за кратко, ме пожелала.

Влакът закъсня, а виртуалният донжуан намерихме пиян на гарата. Тропнал глава на масата, пепелника обърнат под носа му, а физиономията му нацапана от фасове, приличаше на индианец току що изровил тамаховката на войната. Дори не позна лудналата по него хубавица, но наговори едни неща, които не са за и пред която да е било жена. Затваряха вече бистрото и едва убедихме бармана да не се обажда на полицията, а натоварихме злополучния любовник в първото такси което прие да го отведе до вкъщи и имаше късмет, че шофьора му се оказа комшия.

С нея седнахме на единствената здрава пейка в района на гарата. Малко поплака. После каза, че цялата история била глупава, но такава трябвало да се случи. Купи си билет за връщане, но трябваше да чака два часа и половина. Отказа да я заведа някъде на кафе, не искала да се показва в подобно настроение пред хората, но се зарадва, че й предложих да дочакам с нея отпътуването й. Смрачаваше се, а мястото е доста зловещо. Красиво е, но много, много диво. Града е поне на пет минути път, освен опустялата гара, наоколо само гора. Имаше планове да се направи парк, но нещо пропаднаха. Кой знае защо й го казах, май да отвлека вниманието й и успях, защото тя се засмя.

-Защо пък парк? По-красиво си е така.

„Защото не си оттук!” си помислих, а тя предложи да понадникнем малко в дебрите. Както и предполагах ожулихме се и се изподраскахме, добре, че това я развесели. Порасналата лудетина във влака сега се държеше като малка лудетина. Игрите за големи вече не й бяха забавни и сега заприлича на дете. Или поне на онова, което аз съм й приличал. За разлика от нея се държах сковано, но до момента в който видях онова цвете между тръните. Красиво беше и непознато, не помня какво. До сутринта изсъхна. Откъснах го и й го поднесох, а тя или май аз нея или точно тя, тук спомените ми се размазват…Целунахме се…После пак. По-дълго, а когато отлепихме устни пак. Не се качи във влака си. Имах чувство, че сънувам, а това което целувах през нощта бяха най-красивите гърди. Нещо което съм изричал често, а тя е изглеждало, че ми вярва. Плоски са. Почти няма издатина, ако не си сложи сутиен. Зърната й обаче са какаов разкош. Имам чувството, че са дишащи, стенещи, две безкрайно жадни гърла на една и съща природа. Сочните очи на безбожни истини, пропити с екстракта на всички нежни изкушения.

Не я възпрях когато реши да си направи операцията. Само се заинтересовах дали хирурга е истински хирург, а не шарлатанин. Увери ми, че е най-добрият естетичен хирург. И ми каза да не се „цупя като мишле”, не й отива на годините да има форми на Лолита, а на мен ми се полага най-сетне да имам жена с женски форми. При нейната фигура, новите гърди щели да я направят бомбастична.

Осем години минаха от онази нощ, а докато чаках резултата, проклинах малодушието си. Малко съм желаел да постъпи така, повече съм се боял. Когато видях какво се е получило просто въздъхнах, сигурно е забелязала. Очаквал съм по-лошо. После: нищо. Възприемах хубавицата си. Гордеех се с нея. Наистина изглеждаше по-атрактивна. Опитах се дори малко да я поревнувам, но и това не се получи. Новите й форми ми бяха напълно безразлични. Напълно.

Помогнаха ми само да разбера, че никога, никога няма да изпитам магията на онази и последвалите след нея нощи. Не знам дали е усетила охладняването ми, дори аз не си го признавам, но не живея в тръпката.

Последният уикенд решихме да се отбием до градчето ни. Надявах се, много се надявах, че старите ми спомени ще се пробудят.

Когато слязохме на гарата видях парка. Най-сетне го бяха направили. На мястото на дивата растителност сред която някога се разхождахме.

Имаше стотици рози.  Никоя не се отличаваше от останалите, както онова цвете сред тръните и плевелите. И не пробуди желанието ми, да я откъсна и да я подаря.

Направих жеста изкуствено.

 

 

 

Това със силикона ми идва някак изкуствено. Може би си тръгнал с идеята за провокативност -> посещения, но просто не си успял да вместиш темата в иначе хубавия си разказ. :) Получило се е като комунистите при Димов - да се чудиш защо са там. :)

Няма нищо по- желано и по- естествено от красотата, която носим в душата си.
Тя се проявява във всеки един момент от живота ни.Нея никой не може да я сбърка и да я подмине, без да я преживее с цялото си сърце! Пълноценно..
Благодаря ти, Стеф!

В случая силикона е основното. Все се мъчим да подобрим природата, да създадем образ и подобие на красотата, според параметрите на разума си. Да я вкараме в модните тенденции и стандартите на съвремените изисквания. Дори когато няма нужда. Правейки парк на мястото на гора или това което жените днес правят твърде често днес с тази божествена своя даденост. Дори най-красивите рози не могат да заменят онова единствено цвете, нито пък способностите на най-добрия пластичен хирург, естественото очарование на гърдата си. Иначе аз съм провокиран от хилядите загазили с некачествени имплланти. Дори сега, когато ти отговарям говорят за тях по телевизията.

И в естеството е красотата:))) Усмивки и благодаря ти, Миаа.

... в това няма нищо лошо, но само Тя, нашата природа, знае какво е истинската красота! Поздравления!

Да, точно така мисля и аз! Стремежът ни да подобрим някои нейни черти е също нейна черта, заложена в нас. Но доста по-често днес, този стремеж е заменен със стремежа, да я разбираме като останалите, да се доверим на масовата оценка за красота и често се стига до обезобразяването й. Или най-малко лишаването ни от нея. От трепетът й, за сметка на разбирането.

Поздрави и усмивки.

Хбав разказ и послания, който ги разбрал, разбрал, който не е да си чака реда...Същата дилема с гърдите ми я поставиха и на мен преди години, но за разлика от героя аз бях категорично против.
поздрави

всичката болка по красотата се излъчва многократно увеличена. и сигурно е страшно, като усещане. Така те възприемам, а може би не само аз... Рисуваш с думите всичко, до което се докоснеш. Успехи!

Мога само да те поздравя! И аз бих бил категорично против.

Благодаря ти...

Е значи съм видял нещата повърхностно. Благодаря ти, че ми обясни като даскалка по литература на неграмотен ученик. :)

Грешката е в мен. Явно не е най-силният ми период, но наложи ли се да обяснявам, наясно съм, че нещо в разказа съм сгафил. Когато става въпрос за интелигентен читател като теб. Макар и виртуално се познаваме и си ми критерии. И просто бях длъжен да си кажа, което трябва, а иначе разказа ще деактивирам и ще го дообработя, когато му дойде времето.
Поздрави за теб:)))