Тя излезе от огледалото и тръгна по улиците. Не можех да я спра. Ноктите ми се впиха в лицето. Издадох писък, а сама не го чух. Ужас погълна разума ми. Втурнах се след нея, но се спрях на вратата. Ако ме видят така, ще трябва да понеса от начало всичко:
-Спри се, чуваш ли ме! – тихо изрекох и я видях как се носи, като самодива, полуразголена в ефирната вечерна рокля – Ти си луда!
Притъмня ми пред очите. Черни талази мътилка ме погълнаха. Нямах сили да викам, а исках да викам. Но във викът за помощ има нещо красиво, а аз нямам правото да бъда красива. Нямам правото! Давих се в минало. Болката ме режеше както тогава. Ничие гадже не съм се опитвала да отмъквам. Ничие. Мислех за него. С никого не съм го споделила. Боях се, честно, боях се, а още е нямало защо. Изглежда съм предусещала последиците. Но вместо да ги предотвратя ги предизвиках. Мислех си за него, детска работа. Симпатичен, палав, отворен. Мъж не е бил, мъж ми приличаше. И аз още не бях жена, но чувствах се и като жена съм била влюбена. Красиви бяха мислите ми за него. Красиви, ала неразрешени. Доста ахкат и охкат след него, присмиват им се, иронизират ги. Има си той популярна приятелка. Прилича на една фолк-дива, като фолк-дива се държи. Разправят, че я свалят мутри с бенцове, но тя като във фолк-песен си има любимия, който е повече от всичките богатства на света. Пази си го като очите, в котка и змия може да се превръща. Не от нея ме е страх, но не преда пред нея. И от насмешките истински се боя. Доста си ги изядох напоследък. Защо, сама не знам. Гъделичка ме нещо, приятно е, сексуално. Мисля си ги едни, странни, страшни. Има хубави момчета, че и свободни. Мога да опитам, да си имам някого. Ей, така за нощ, както правят и големите жени. Все по-остър става гъдела. Достига до границата на болезненото, но както народният автор е казал: “иска ми се, ама не ми стиска”. Трябва да си избия симпатягата от главата. Като в съновидение съм. Обсебило ме е нещо. И заставам пред огледалото. Пред това, същото, от което тя излезе, сега, петнадесет години по-късно. Иска ми се да направя нещо красиво. Красиво като мисълта за него. Или се заблуждавам, че режейки къдриците си, ще отрежа и мислите си по него. Ножицата знае какво прави, аз не. Тя играе. Тя реже кичури. Като танцьорки със саби е. Огнени мечове, джедайски. Следват интуицията си. Отварят ме навътре към себе си. Не съм наясно какво става, но виждам, че грея. Сякаш се раждам. Сякаш не стоя аз пред своят огледален образ, а жената която винаги съм искала да бъда. Не мога да си взема дъх. С три – четири години по-голяма изглеждам. Секси, наистина секси. Не съм аз, сънуваната от мен е. Фантазията ми за себе си. Или по-скоро истинската аз. Принцесата загърната в мишия кожух от чужди вкусове. Смея се, щастлива съм. Вече не мисля за никого конкретно. Изведнъж съм го надживяла. Вън от комплекса за незабележимо съм и онзи симпатяга е престанал да бъде предизвикателство. Красива съм сама за себе си. Просто, че ме има. Ще намеря някога и онзи на когото да се отдам, засега не съм го срещала, но не е болка за умиралка, малка съм. Не стъпвам на земята, нося се, пулсирам във въздуха. В еуфория съм, мислите ми бягат, целуват се със слънчевите зайчета. Погледите в мен са като погалвания, кискам се на ум, страхотно чувство. Всички ме гледат зяпнали в даскало. Правят ми и комплименти, не обръщам внимание на злобното мърморене. До голямото междучасие в което преди да стигна до двора ме пресрещна, една от популярните в съседния клас. Оттук нататък, спомените ми се губят. Опитах се да се защитя. Нямах силите й. Всичко е размазано. Не е ярък спомена, мътен е, но болката е същата. Дърпа ме за косата, другите снимат, някои се кикотят. Дърпа ме за косата към обувките си. И крещи: “Целувай земята! Целувай земята!” Искам да се събудя, на кошмар прилича. Това не може да ми се случи, вън от представите ми е, вън от здравата логика. Ще свърши, ще се събудя, но не свършва. Десет минути ли бяха, петнадесет ли. Вечно продължиха. Повали ме, рита ме и пак ръцете й в косата ми. Не сме имали конфликти, гледала ме е на криво, а в този ден и на кръв, но не сме имали спречквания. Опитвам се да се изтръгна, мислите ми ме напущат. Чувствата ме напущат. Гледам се от страни. И скърбя за жертвата, която не съм аз.
“Моля те, пусни ме!”
“Целувай земята!”-продължава да натиска главата ми.
Няколко дни механичната ми кукла се движеше. Нямаше ме в нея.
Едно от момичетата се похвалило на брат си, какъв супер-клип има. Момчето изглежда изревнувало и показало телефона на родителите им. Историята гръмна. Клипът беше излъчен дори по един от националните ти-ви канали.
Мислех си, че кошмара е свършил. В по-дълбок потънах. Довършиха ме психолозите. И без друго цяло даскало вече ме мразеше, че по-силната е пострадала заради мен. Битият си е бит...Хайде да не довършвам.
Много разговори със специалисти имах, които ме накараха да разбера, че причината е в мен.
Предпочитах крясъка: “Целувай земята!”, пред кадифената приятелска усмивка на къносаната хубавица и закачливия й глас:
-Предизвикала си ги, приятелче. Разбира се, ти имаш правото на личен избор и правото да бъдеш различна, но само болна лястовичка се отделя от ятото. Умно хлапе си, ще ме разбереш. И човек като лястовичка трябва да е в социалната си среда. Помисли сама, трудно е да се приеме, че всички тези деца са лошо възпитани, нали?
Смигна ми и ми наговори още много други неща. Ведри, закачливи, оплезени и весели. Заприказва ми колко хубав е живота и че не можем да сме по-красиви от самия живот. Не, че той е ревнива тинейджърка, а е лудост изобщо мисълта да пренебрегваме красотата му. Десет пъти повтори, че съм умно хлапе и ще я разбера.
Което разбрах беше следното:
“Човек трябва да е силен, че да защити правото си да бъде красив, а ако не е силен, няма подобно право. С нищо не трябва да се отличава от масата!”
Прибрах се като парцал. И видях с ужас. Още по-красива бях станала. Болката беше изписала върху лицето ми вещица. Която върви към кладата, пламък се отрязаваше в чертите ми. Наклепах се, много грозно се наклепах с грим, остригах до кожа главата си. И тогава започнах да сияя. Имах ореол около себе си. Тялото ми ме излъчваше. Истинската. По-красивата от тяло.
Затворих се в мазето. Не мърдах. Не исках никой да ме види. Но вещицата в мен гореше. Започна да излиза от фибрите ми, като мелодия да се отделя. Инфразвукова, с честото шест – седем херца. Учила съм за това по физика. Най-опасният звук, убива за секунди, без да съзнаваш, че го чуваш, но тя не убиваше. Тя обладаваше тела и съзнания. Бях в нея и я чувствах. Прониквах във всеки и обсебвах всички които ме познаваха или просто ме бяха виждали. Гонеха ме от мисълта им, а аз разголила бедро свирех себе си на арфа. И още повече ме мразеха, защото се чувстваха виновни, че не са ме защитили, че са ме отхвърлили. Дори тези които се отнесоха благодушно сега ме ненавиждаха. И исках да спра дяволската мелодия, но тялото ми продължи да я импровизира. Тропаше се по вратата. По някое време съм излязла, за да заживея така както се очакваше от мен. Но за себе си, аз останах затворена в мазето.
Не се влюбих. Нито дори обикнах. Имах съпруг. Работих в шивашки цех. Не посмях да уча. Завърших със среден успех. Ден с ден си приличаха. Той беше добър човек. Аз изглеждах болната. Деца нямахме, че и двамата бутахме месец за месец. Той поправяше машините. Разправят, че е пиел много. Не е вярно, просто не носеше. Никога не ми е и посегнал. Не умееше да говори. Мърмореше си само. Мъчеше се смисъла да се освободи от гърдите му, но бедният му речник не му позволяваше. Сигурно за това не каза нищо и за болестта си. Не е намерил начина да го направи без да ме нарани.
Чух приказки. Много приказки за себе си, че съм го уморила, че защото съм била хладна, кръшкала съм. Да не бях ги чувала. И без друго от самота ме болеше, а и за него, защото беше душица. С тези приказки ми дойде твърде много.
Боля, много боля. Вече нямаше и кой да ме утеши. Друг мъж в живота си съм нямала. Изостряше се болката и се превръщаше в длето. Длето което ме дълбаеше и отново правеше красива. Мъчех се да го спра, а така само му помагах.
И за да се освободя от него, от болката, от длетото, написах онези стихове. Никога не съм ги писала. Те възкресиха момичето. Момичето пред огледалото. Което режеше косите си, за да се освободи като красота. Думите се лееха, никога не съм предполагала, че мога да пиша. Всяка си намираше мястото. Ще изгоря после стиховете си. Не, няма да го направя, защото и в пламъка има нещо красиво. За коя се мисля! За средновековен алхимик или за Стефан Цвайг! Не са достойни стиховете ми да бъдат изгорени. Ще ги скъсам, на ситно ще ги скъсам и хвърля във варела.
Така и сторих, но веднага след това, пак започна да ме боли, пак започна да ме твори длетото и същите думи идваха. Повторно написах скъсаните стихове. Повторно ги скъсах. И отново се върнаха думите.
Скрих ги в дюшека, на същото място където намерих парите за погребението на съпруга си. Сигурно място, но пак, пак се боях и една колежка на работата, забеляза. От дума на дума, разбра за стиховете. Изнуди ме да й го покажа, че като ревна, че като се засмя, че пак ревна. Прегръща ме, целува ме, чак езици пуска, но неволно. Нямала да ми даде да ги скъсам, нямала. Лекували. Щели да намерат сродна душа много такива като мен.
Откри ми профил в някакъв сайт. Не исках. Разказах й за косата, за красотата. За това, че може да си я позволи само силният, който може да я защити.
Присмя ми се. Каза ми, че света на големите, не е света на тинейджърите в училище.
Така ми каза и навярно си вярваше. Вързах й се. Но беше в голяма, голяма грешка. Харесаха се, наистина на много се харесаха. Знаех какво ще последва. Защото се чувствах пак като в онази сутрин в която бях тръгнала красива към училище. Отново бях тя. Малката и невинната.
И отново ме хващаха за косата. Невеждаха и караха да целувам земята.
От графоман, до проститутка, незадоволена лелка, Нарцис който обича да е само ласкан, извращение на изкуство, претенциозна кучка хвалена от кучки като себе си, психопат, виснал клитор, да изпия отрова, че да освободя целия свят от себе си.
И най-лошото е, че се усмихвах, защото все по-дълбоко длетото се забиваше и да се освободя от него, повече думи изливах, докато накрая физически не можах да издържа.
Светът на големите си е точно света на тинейджърите в училище. Не. Обратното е по-точно. Светът на тинейджърите в училище си е отражение на света на големите. Отражение. А аз виждах своето в онова същото огледало. По-красива от тогава. И нали съм шивачка, сама уших вечерната рокля. Само за да не пиша стихове. Мой дизайн. Направен в умопомрачение. Сложих си я и ножицата пак оформи косата.
Последният отзив който получих бяха думите които хиляди пъти си бях повтаряла, внушени от хубавицата – психолог:
-Красотата е само за силния който може да я защити!
Гледах се в огледалото. По-красива от всякога. Смятах да скъсам после роклята и никога повече да не я облека. Но не успях да задържа красотата си. Тя излезе от огледалото и тръгна навън.
Ужасена бях от мисълта какво ще й се случи. Но сега съм спокойна. Каквото и да преживее, аз няма да го почувствам. Тя ме напусна. Най-после.
Погледнах в огледалото. Нищо нямаше. Усмихнах се. Намерих креслото и се зачудих как така съм без отражение.
Има ли значение. Нали най-после съм свободна.
Пипнах пулса си. Нормално. Нямам.

stef, kade iz4ezna onova hubavo stihotvorenie..i ne me balamosvai s tova 4e komentarite ne izlqzli..tova go razpravqi na drugi..ne i na men....popitah te..kade e stihotvorenieto...iskam si go...

stef, opravi si kompa i go p[uisni tova stihotvorenie.... nali i drugi trqbva da go pro4etat

" Инфразвукова, с честото шест – седем херца."
Обичам да откривам онова изречение ...,което казва всичко и е отправна точка за спираловидните твои мисли:))) Съвсем си истинско ...усмивка,сълза,усмивка...Поздрав !

Честотата - сигурна смърт. Също като комбинацията: красота - беззащитност.

Тежко ти, да имаш и да не ти е дадено право да защитиш. И не се отнася само за физическа красота. По-лошо от това може да бъде само, да имаш и от страх или разумна преценка, че не можеш да защитиш, да скриеш и да не изявиш. Тогава твоята дарба ще те убие точно толкова жестоко, колкото тези, които те убиват бавно заради нея.

Преживяла съм го...хубаво си го написал, но усещането е още по - болезнено.....и силно...

stef az sam igi.... kakvi gluposti si mi napisal....

И аз, по свой аналогичен начин съм го преживял. Каквото съм имал или имам, донесе ми най-вече огорчение. Но без него и без друго не съм жив.
Каквото е, ще си го понеса:))))

Да чувството е силно и тътнещо почти неописуемо.Нор ти пак си успял да пресъздадеш нещата

Благодаря ти.

...Завистта и злобата са като глух, тежък гръм от ясно небе ...и не можеш да обясниш на детето си, че се е превърнало в дразнител за връстниците си, защото Е красиво, Е умно, Е талантливо, и така, докато престане да се радва...в телцето му се всели ужаса и накрая всеки божи ден от носа му шурва кръвта - разпенена и буйна, от силните тласъци на уплашеното и стъписано сърчице!
Тъжно и страховито, като в истински средновековен кошмарен лов на вещици - кошмар, който продължава цял живот!
Даже не смея да те поздравя, така се стреснах от разказа ти, извини ме...

Ще пусниш ли малка промоция с линк на конкурса?
Благодаря!

...ох...

В основата на разказа, напълно действителен случай. Шокира ме повече от всички престъпления за които четох, чета и всичко останало което видях с очите си и чух с ушите си в живота. Защото училището е умален модел на процесите в настояща България. И по-добре е агресора в интернет да разбере, че докато показва видимо пред непредвидим брой потребители манията си за доминация, обрича детето си да живее в тази джунгла, защото това което става в училищата и има трайни последици за настоящето на подрастващите е пречупено отражение на това, което децата виждат да правят възрастните.
За жалост, картинката е много характерна за родината ни.
Ревност, насилие, заличаване на различното.

Ще:)

За жалост, реалността.

Защото, дори и да обиколим целия свят в търсене на красотата - не е ли носим в себе си, никога няма да я намерим! А, най-красивите неща . не се докосват и виждат- те се усещат в сърцето!
Друго, което бих искала да споделя, е че външната хубост, обвивка не винаги е мерило за красиво, понякога дори и хубавиците не могат да се определят какво са, но са сигурни че са от красивите.
Поздравления, Стеф!

Поздравления :)
Невероятно истинско :)