Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
30.05.2010 16:04 - Фриволен роман - 4. Руса кукла за подарък
Автор: cefulesteven Категория: Тя и той   
Прочетен: 2366 Коментари: 2 Гласове:
11


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 

4. Руса кукла за подарък

 

Подозирам, че е номер, но ми става хубаво, като се правя на глупава. Май ми отива, на русите коси и сладката усмивка. На малкото дупе, повечето възклицания, отколкото думи и изобщо всичко си.

Хиля се, че иначе ще ми разочаровано.

Приемам, че ми е приятно, защото иначе ще ми е страшно, страшно гадно.

Прибрах се в хотела, колкото да си хвърля един душ и да сменя бельото си. Пресметнах, че ще трае, около петнадесет минути, оказаха се около сто тридесет и пет.

Сложих си бялата пола. По-късата, по-впитата. Дъщеря ми настоя, иначе изобщо не бих си я купила. Двете пазарувахме, двете мерихме. И сляпа да бях, пак щях да забележа, че страхотно ми стои. Даже малко ме разстрои. Не можех да я нося. Виждах в огледалото на пробната, мечтаната ми някога. Тази която исках да бъда като момиче, ето я…Но не можех да бъда момиче. Нося къси поли, грешно е иначе. Имам красиви крака. Да превръщам красотата в затворничка, заради уродливите мисли на грозните, не ми се нрави. Тази обаче ми се стори прекалена. Като част от кожата ми. Не! Врата под нея, към формата на по-голата страст, под полепналата с ефимерен прашец – видимо, истина. Палава, сляпа, желаеща. Усещаше дланите отзад. Дланите и погледите. Плъзгащите се пръсти от страни, вдигащи я, за да я увият около кръста, неумелите които я разкопчават. Минало й беше времето, това почувствах. Но малката настоя. И защото фигурите ни са еднакви, купихме си по една и двете.

Носих я като фетиш, както мъжа ми лулата си. Но той, преди работа я пали, аз полата още не бях обличала. И като се сетих за лулата, май я забелязах в багажа му. Нагарча ми, после ме затрогва и разсмива. Горкичкият, не може никъде без нея. Иска да се отпусне, не може. Ще му помогна. Заради него трябва да го направя аз. Но първо трябва да го прогоня от главата си.

На излизане от хотела си мислех, че не съм способна. Сложила съм най-високите токчета, най-късата си пола. Не съм аз, красотата съм си. Бих предпочела да съм похотта си. И малки и големи отклоняват волно и неволно към мен погледи. Оглеждат ме дори жените. Разминавам се с прегърнати момче и момиче и ми е трудно да определя кой поглед по-жадно ме опипва. И в момента в който, за да не се блъсна в тях, правя лека крачка в страни, и ме обгръща лъха им, неволно затварям, за кратко мигновение очите си, и потръпвам, защото сякаш ме обзема тяхната енергия. Преди да вдигна клепачи, изпитах ужас и усещането, че падам в пропаст. Бързо стана, кратко траеше, но когато погледнах отново, света беше различен. Не чувствах погледите в мен, а сама започнах да се заглеждам. И това ме освободи. От усещането за себе си, от възхитата, но и нейното отрицание, които ме контролираха. Виждах още толкова много красиви тела. Мъжки и женски. Зрели пред последен сезон, пикантни до полуда. Съзряващи, преди първи, изкушаващи със своята забрана. Добре, че се забавих в хотела. Може и нарочно да съм го направила. Здрачаваше се, призрачно беше, но сенките се докосваха като плът. Сънувах изпълнена с трепети. Разтворила се бях, отключила копнежите си.

Залутах се и мислих, че никога няма да намеря адреса. Един бар ме изкуси с мощните си мъжки гласове, но го отминах. Погълна ме тъмнината на стръмна уличка и беззащитността която почувствах ме възбуди дотолкова, че напълно изгубих разум. Върнах го, след като видях възголямото хром – никелово 69, а цифрите му напомняха женски тела. Истинско произведение на изкуството. Плъзнах пръста си първо по тях, приближих го към звънеца, но не посмях да го натисна.

Дотук беше фантазия, много приятна фантазия, вълшебна. По-силна, може би от изживяване, но натиснех ли звънеца: съня свършваше.

Искам ли го наистина. Достатъчно ми беше и до сега. Да го развалям ли?

Очите му чай с коняк, пак ме обля топлината им. Подсладени с мед. Дървесна мед – безсилна щях да бъда по-нататък. Галим ръце на масата в бара. Изживявам го и май ми е достатъчна фантазията.

Бръкнах в чантичката, намерих бързо цигарите, но докато търся запалката изсипах всичко на земята. Навеждам се и го събирам. Минаващ колоездач ми подсвирква. Ще се пребие. Седнах на бордюра. Ще нацапам тази мръсница – бялата пола. Нисък ми е този бордюр, а токчетата високи. Твърде далеч са едно от друго коленете ми, твърде съм разрошена. И гримът се стича по бузите ми. Откъде е тази влага, не съм плакала. Цялата плувам в нея. Иска ми се да се върна обратно в тъмната улица. Паля втора цигара, мисля си, как да продължа нощта, ако не позвъня. Изключила съм подобна възможност.

Какво пък! И без друго мислено го направих, че даже и далеч повече, отколкото каквото и да последва. Натиснах звънеца.

Отвори ми значително по-млад, напълно непознат ми мъж. Гледаме се изненадано. Листчето ми в ръката, несъзнателно му го подавам. Той:

-О, заповядайте, заповядайте!

Изсмивам се. Не мога. Не съм подготвена за тройка, просто не съм мислила.

-Благодаря. – награждавам го със стъклена усмивка, като при предложение за неизгодна сделка, но преди да съм завъртяла токчетата ми хваща ръката. Не беше достатъчно грубо, за да ме накара да я дръпна.

-Вижте, моля ви, ако имате среща с него, влезте. Ще ви обясня, не е тук, всеки момент трябва да си дойде. Много ще ми е сърдит, много, ако си тръгнете. 

-Сериозно? – питам го с ирония.

-Моля ви.

„Да му позвъним, а? Да го чуем…”-на устата ми е, но не го казвам. Глупава изглеждам и ми става приятно, като започвам да го играя.

Кани ме да седне, предлага ми напитки. Искам си пръст бърбън. Свещите запалени. Чакал ме е, бие на очи. Трогателно е глупав. Не ми харесват очите му – лукави са. Иначе има хубави рамене. Доста оредяла за годините си коса, малко селско изражение.

Класов мъжки парфюм, вероятно избиран от неговия приятел, но усещам как се изостря мириса му. Поти се, бързо се поти. От смущение е, личи и в гласа му. На такъв ли се насадих! Ако имам нужда от любовник, то е от Любовник! То и в онзи от когото го очаквах се оказа просто едно мъжко прасе, но тръгна ли да се съжалявам, ще ми стане гадно. Пък и има нещо сладко в цялата ситуация. Такъв един неопитен, прави ме да усетя аз опитната, онази мръсницата в мен. Не съм подозирала, че я има и като я оставих да ме изпълни премалях от сладост, а и играта на глупава ми харесваше, и острата му миризма. В мирисът му виждах голи мускулите, опънати жилите му, като яздитно животно, дърпало цял живот каишите на затрудненото си съществуване. Издути са до пръсване. Силно орелефените мъжки тела будят асоциация с ерекция и затова, изглежда се привлекателни.

-Притеснена ли сте?

„Да му се изсмея ли в отговор!”

Изсмях му се. Мръснишки, както не си позволявам, но умея.

-Той трябва да дойде, знае, че не мога да го чакам цяла нощ.

-И аз, и аз не мога да го чакам цяла нощ…-останалото не го казах, щях да го нагрубя. Нацупих му се, но знам, че тази ми муцунка буди умиление.

-Няма мъж, който си заслужава да бъде чакан от жена, като теб, повече от петнадесет минути.

-Каква жена съм, а?

-Наистина, на негово място, не бих закъснял.

-Искрен ли си? – гледам го в очите, изостря се миризмата му. Искам да се изпоти още малко. Да усетя животното му. То ми харесва.

-Да. Искрен съм.

-Ама съвсем ли?

-Съвсем.

-Тоест: напълно?

-Повярвай ми.

-Мошеник! – засмивам му се и пак онази миловидна муцунка.

-Щом предпочиташ.

-На колко години си, а?

Ще пусне боята си. Засмивам се гръмко и го погалвам по главата.

-Не го намирам за слабост. Даже ми харесва. Защо само мъжете да харесвате, по-младите?

-На деветнадесет.

Е, стресна ме. Очаквах да е поне двадесет и пет.

-А това, че съм с теб е сладко номерче. Нали? Каза, че си искрен, нали? Малка лудория, спечелен бас или опитният рибар отстъпва сладострастната черноморска акула на неопитния младок.

-Не, не е тъй, мисли си каквото искаш, но не е. Беше ни дал терен. Защото с гаджето ми нямаме. Тя не успя да се измъкне от вкъщи, чаках я, а после като разбрах, че няма да стане, не можех да си тръгна, защото той няма ключ. Не знам къде закъсня.

-Гаджето ли ти?

-Да. Погледни, че съм се подготвил. Чаках си гаджето. Баща и не е човек, а зъл питбул. Майка й – цербер. При това положение няма как да не е завършена кучка и тя. И за това я обичам, но не успя, не успя да се изплъзне тази вечер от бруталния си родителски контрол.

-Не тъжи, ще я заместя. – изкикотих се и бързо съжалих – Прощавай!

Прекалих.

-Не ми вярваш.

-Така изглеждат нещата.  Насаме мъж и жена, които са очаквали интимни срещи. Настроени са за тях, какво им остава…Твърде нагласено изглежда.

-Добре, щом искаш да е номер: номер е. Да, искаше да се покаже с този подарък. Че ще забърше така, че ще те превърне в такава безволева кукла, че и на мен ще дадеш, прояви ли той благодушието си, но…наистина ми харесваш!

-Наистина ли?

-Наистина. Кукла – подарък си, но ми харесваш като жена.

-Повръща ми се!

-Съжалявам. Искаше да чуеш истината, чу я. Знаеше я, но искаше да разкараш всякакво съмнение. По-добре ли ти е така?

-Искам да си тръгвам.

-Никой не те спира.

-Не! Ще ти се! Няма да си тръгна, преди да се върне и да му издера очите…-глупаво беше, изпуснах контрол. – Защо? Защо ми го каза. Историята с приятелката ти, можеше да мине. Хубава беше. Защо ми го каза?

-Ти поиска.

-Всички женски капризи ли изпълняваш!

-Не, но толкова поривисто го поиска!

Млъкнах, а усмивката сама се е изписала, тъй както следващите ми думи се изляха сами:

-И не сгреши. Така повече ми харесва. Куклата, аз сама пожелах да бъда. Още повече, която го разбира и продължава да го желае. По-добре отколкото героиня в слаба сценка. И ще ме имаш, ако още искаш…

Позвъни му телефона. „Извини ме!” – рече и излезе от стаята. Чувах неговите думи.

-Да, супер, супер, идвам. След малко идвам.

Поведението му беше променено.

-Тя ме чака! Излязла е от тях.

-Приятелката ти, но нали…

-Не, не я измислих. Казах ти онова, в което искаше да вярваш. Виж, ще те помоля…Той сигурно ще си дойде, така че няма да останеш сама в тази нощ, но аз не мога повече да го чакам. Преди час се боях да оставя непозната жена в дома му, но сега смятам, че може да ти се има доверие. Ще го изчакаш, нали!

Кимнах. Смеех се и плачех. Не му го показах. Но вътрешно се смеех и плачех докато го изпратя. После го излях навън. Сама със свещите и напитките.

Обезсилена, пречупена, имах чувството, че съм гола и чаках, чаках да ме погълне тръпката, тръпката над чиято повърхност още плувах, а толкова далече беше, ако имаше изобщо бряг. Плъзна се ръката ми от коляното нагоре. От външна страна. Спрях я. Заповядах й да не помръдва, но не ме послуша. Тръгна навътре.

Тогава се позвъни. Скочих все едно да уловя полетялото си сърце и да го прибера обратно в пазвата. Готвих се първо да го зашлевя, а после да го любя, там на прага.

И още като отворих вратата, все едно за трети път, за една нощ изневерих. Защото това не беше гларуса…Друг мъж. Пак млад. Непознат. Къдрокос. Но толкова дълго, го изживявах без да съм го изживяла, правих го, без да съм го направила, че вече ми беше все едно с кого.            

-Съжалявам много, че не се обадих. Май ви притесних, но трябва да се срещна с него.

Беше изгоряла душата ми от изневярата ми, без да е изпитала сладостта й тялото ми.Едва се държах на крака, но със спокойна учтивост изрекох:

-Няма го, но моля ви, заповядайте, ще го изчакаме заедно.  

 


Тагове:   роман,   фриволен,


Гласувай:
11



1. анонимен - Направо разглоби мадамата
30.05.2010 17:14
Направо разглоби мадамата
цитирай
2. cefulesteven - Направо разглоби мадамата ...
30.05.2010 17:17
анонимен написа:
Направо разглоби мадамата



Още не е свършила нощта. Обещавам, че няма да е по най-неприятния за нея начин, но мъжа й малко ще бъде изненадан и пред изпитание.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: cefulesteven
Категория: Изкуство
Прочетен: 8405389
Постинги: 4392
Коментари: 35627
Гласове: 112535
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031