5. "Буквално ми съдра дупето!"

Гледа ме опулен като морски обитател, ама не крайбрежен какъвто си е, а някакъв от дълбините. Неизвестен рибоподобен хуманоид, не помня много добре какви съм му ги наприказвал, но сега му се е паднало да играе на мъдър, а и нали аз черпя.

-За сто и петнайсти път ти казвам, братче…Не излизай повече да пикаеш през борда, запомни, не сме в морето, а отдолу минават хора. Не си на никакъв пиратски бриг, а в кръчма. Люлее се под краката ти, защото си пиян.

Той е пиян. Въобразява си, че съм правил някакви неща, които не помня да съм правил.

-Знам, че сме в кръчма.

-Сега що спориш с мен. Ами да ти казвам нещо друго. В кръчма сме.

-Още една водка. Келнер…

-Ако не забеляза, пич, на самообслужване е. Добре, взимам ти, но този път ще пиеш бавно.

Кимвам. Съгласен съм, хаотичо ми се струва наоколо и не знам стана ли от масата къде ще се озова. На всичкото отгоре ръката ме боли, като да съм играл на канадска борба. Интересува ме резултата, но как да попитам. Мога и да си спомня, като обърна още една. Рибоподобието, обаче не мърда от масата. Нали ми обеща!

-Не искам да те притеснявам. – отмервам внимателно думите си, за да не прозвучат твърде иронично, но все пак дори безмозъчно като него, да разбере тънката ми ирония. – Знам, че си сериозен човек, който поеме ли ангажимент ще го изпълни и нетърпеливост от моя страна е най-малко проява на лош вкус…

Долната му челюст се отпуска в нещо като негова си въпросителна и съвсем заприличва на рибок.

-Все пак, да попитам, кога ще отскочиш до бара и ще ми донесеш водката?

-Ама, аз отдавна я донесох. Виж!

Чашата пред мен наистина е пълна. Кога стана, кога се върна? Някаква магия има тук.

-Здраво си се отрязъл!

-Моля?

-Пиян си.

-Знам.

-Но не ти е ролята. Глей ги тия карикатури. Че и мен. Това не ти е кръчмата, братче. Не ти е.

-Никоя не е моя.

-Е, това вече е проблем.

-Аз май…за първи път. – знам, че няма да ми повярва, но е истина – Такова нещо не беше ми се случвало.

-Да те зареже гадже в хотела или?

-Да се напия толкова. – отвръщам му и рязко отрезнявам. Разказвал съм му за малката в хотела. Какво ли още!

-Не ти е кръчмата това. Долнопробна е за теб. Изкуствен си тук. И не ти е изкуството да си тук.

-Какво точно ти разказах, че искам да продължа.

-Нищо съществено, там е проблема ти. Искаше да кажеш нещо за живота си, а не намери онова, което си заслужава да изречеш.

-Ти заяждаш ли се?

-Виж, малкият, ще те развявам като байряк, ако реша. Не ми е на градуса обаче. Все още не. С тези мускули за декорация и за впечатляване на мацки, с които явно не ти върви, не се репчи. Става ли? Цитирах те, преди малко. Сам го каза: искам да кажа нещо за живота си, но не намирам онова, което си заслужава да се изрече. Записах си го. Виж!

Показа ми някакъв тефтер.

-Но защо? – недоумявах.

-Нали ти казах, че някой ден ще напиша роман. Действието на който се развива в тази кръчма. Нищо измислено в него няма да има. Всичко ще са истини за измислиците ни. Моите, твоите, на всички летували и отбивали се тук. Пий бавно, помолих те.

-Това ли беше единственото интересно, което ти казах?

-Уви! Да. Би ми било интересно да разбера много ли си забогатял в чужбина?

Да му отговоря ли? Махнах с ръка.

-Тоест? – настоя.

-Тоест, да.

-Милион?

-Без пукнат цент се върнах. Там се научих да живея така, че да печеля тук.

Засмя се късо и ми поиска разрешение да го запише. Дадох му.

-Не е трябвало да разказваш на малкото чайче в хотелската стая всичко.- изказа мнението си.

-Просто се разтълкувах.

-Що пък ти е да се тълкуваш? Води до алкохолизъм и лоши приятели.

-Знам го.

-Но и сега се опитваш да се тълкуваш.

-И това знам!

-Изглежда не можеш иначе.

Вдигнах чашата и изпих последната глътка.

-Мога да спра дотук! – усмихнах се. Почувствах волята си.

Късо се засмя. Мисля, че тъжно.

-А аз не. Жалко. И не знам как ще свърши. Поне да завърша книгата, а после ще ми е все едно. Всичко беше игра, експеримент…Вече не мога да го спра. Вижте, ти и жена ти, все още имате тази възможност.

Казах му да си вземе още едно питие, а за мен кола. Тогава се вдигна глъчта. Някакво момче влезе като фурия, с крясъците си и с шумни аплодисменти беше посрещнато. Почерпи цялото заведение. Скъса ризата си. Някой му се присмя, а той показва гръб:

-Виж какви драскотини само! Гризли в женско тяло! Стара чанта, ама бясна. Гати мацето. И по врата, виж и по врата.

-Коя бе, коя? – попита някой.

-…Една руса с дълъг бедър…Манекенът я зябърса сутринта и я хариза на малкия…-обясни някой от тайфата местни алкохолици.

-Не ми я хариза. Даде ми шанс. Фукаше се, че ще преплува по-бързо петдесет метра под вода. Е, изгуби. Но не ми я е съблякъл гола. Остави ни сами у дома си.

-Ти виждал ли си дъртия му жигул как плува! Имаш ли си представа, а! Манекенът нарочно изгуби състезанието. Защото щеше да си умреш девствен. Кой знае дали не му си син.

-Хей! – опита се да покаже раздразнение момчето, но прихна да се смее. – Е, може, може! И син да съм му! И състезанието да съм загубил. Но докато ти се спиртосваш тук на вересия, повяхващата палавница, буквално ми съдра дупето…Виж!

Казвайки това, най-неочаквано си смъкна панталоните, за да покаже още драскотини, а кръчмаря му кресна да си вдига гащите.

-Мис Бедро, Мис Палава Съпруга, Мис Събитие Това Лято, такива техники владее, че всички сладурани на плажа да се съберат, няма да имат репертоара й, като ме грабна още от вратата…Имах чувството, че на парцали ще ме направи. И ме наричаше нежно: „Жребчето ми, лудо!”

Един го дръпна, прегърна и му каза нещо на ухото. Момчето леко завъртя глава към масата ми и спря да крещи.

-Нали няма да покажеш, че разбра за какво идеше реч! – промърмори ми рибока.