7. Смъртта на гларуса. Той

 

Мина, като пиянски кошмар. Макар да се чувствах напълно трезвен преди това, започнах да отрезнявам в полицейската кола. Силите изведнъж ме напуснаха, спомените ми изгубиха подредбата. Унасях се и дремех. Следователят поиска аналгин за мен, но после няколко хапчета изпи сам. Прекъсваше ме и молеше, макар и със строг тон да говоря по същество.

Разказах му как стигнахме на плажа при зазоряване, как решихме да се съблечем, тя да летува с разголени гърди, а аз без сериозното си изражение.

Намръщи се. На моралист ли се прави.

Прехапах устни когато трябваше да разкажа за нощта. Усети ме, че крия нещо.

Признах си, че ми е идвало да убия гларуса. Сега ми е тежко и съжалявам за трагедията.

-Да си призная и на мен ще ми се прииска да убия, а и не само ще ми се прииска, да убия педалчето, което не само е прелъстило жена ми, а вкарва при нея друг. Знаех го, че е лике, но че е способен и на това, не ми беше минавало през ум. Сигурно не го е направил за първи път. Честно да ти кажа, леко се отърва.

Манипулираше ли ме или наистина ме разбираше.

-Имаш ли какво още да ми кажеш? – сбръчкал е чело.

Имах, имах. За щастие беше сложил семейната си снимка на бюрото. Обърната срещу него и за части от секундата, докато сядах улових образа с периферното си зрение. Прекарал съм част от нощта с дъщеря му. Момичето с дълбоко изрязаните панталонки и малките гърди беше мое алиби и негова дъщеря.

-Пих доста, губят ми се часове, но ако съм влизал в схватка с него, все щях някъде да съм понатъртен. Разбрах, че е мъж с доста добра физика.

-Съжалявам, че ви притесних, взимането на показанията ви е рутинна процедура. Работим по версията за самоубийство, няма и нищо, което да ни наведе на съмнение, че е такова. Разпитът е на границата на формалното. По него няма никакви следи от насилие. Очаквам крайните резултати от съдебно – медицинската експертиза, но почти сигурно е, че смъртта е настъпила минути преди да бъде открит. Почти по същото време в което сте се прибрали в хотела. Има свидетели, които са ви гледали на пейката, а после и как се прибирате, така че сте вън от подозрение.

Отдавна беше преминал препоръчителното от професионализма. Почувствах се притеснен докато ми обясняваше, че няма от какво да се притеснявам. Внезапно промени тона си:

-Какво ви става, хора! – изрече възмутено. Дръпна чекмеджето на бюрото и по нервното му ровичкане разбрах какво търси, преди да го е открил. Кутията с цигари. Предложи ми, отказах. – С какво си играете? С телата си, със сърцата си? С връзката си? Редовно се случва. Скучаещи двойки от близо и далеч. Удрят го на купон няколко дни, на цената на кой ги знае, какви последици. Какви пеперуди волни сме, какво са за нас дребните еснафски предразсъдъци. Ще си поживеем като божества от Олимп. Знаеш ли, какво е правил малко преди да увисне на въжето Казановата? Гледал ви е. Най-вероятно е правил точно това. Обесил се е на брезата, до параклиса, зад гъсталаците които му са служели за укритие. Бинокълът му под краката. Само негови отпечатъци по него. Никакви следи от заличаването на други. Гледал ви е как сте се гушели и сте си гукали мило, като птиченца на пейката. Странен тип воайор, нали? Не наблюдава скришом секс, а любов. Не му е било никаква трудност да свали жена ти. Да я има в леглото. Да наслади плът. Но жадно е пиел с очи, онова което не може да има. Помислете си какво рискувате.

На излизане от управлението се запознах с момчето на гларуса.

-Моите съболезнования! – исках да му кажа друго, но нямаше какво.

-Остави това. Не го обичах. – отвърна ми – Хайде да пийнем нещо, а? От среща.

Точно кръчмата в която препих през нощта. Пак ли се почваше? Този път наистина само една малка. Момчето на екс обърна чашката си и развърза език.

-Обожавам жените! Всички са морално пропаднали и божествени! Такава е природата: безумна: съзидателни случайности. Разголена стихия, бяс. А аз съм като онзи романтик, който пише книги за джунглата, а не излиза и до близката горичка. Много ми харесват червенокосите и бледите. Харесват ми и къдравите брюнетки със стройни тела. Блондинките с пищни бюстове. Винаги са се държали с мен добре. Мислеха, че с моята обич ще спечелят неговата. Всички обичаха него, а ме караха да ги обикна. Седемнадесет и петдесетгодишни. Омъжени и разведени. Девствени и до вчера лесбийки. Висши юристи и най-обикновени алкохолички. С по три деца и бизнес за милиони. Избягали от къщи окаяници. Пребивани от съпрузите си или писнало им да мачкат мекотелото си. Живееха у дома за нощ, за две, за седем. Нагледах се на гърди и дупета. Някои ме къпеха и също се събличаха. Други без смущение се разресваха пред мен. Помагах им в гримирането, а една доста се забавляваше докато ме правеше с гримовете на момиче. По-красив съм бил от всяка една. Имаше учителки и плажни спасителки. Имаше жени, които не си падат по тези неща. Те се криеха от мен, опитваха се да се скрият и от себе си. Той не беше способен да обича, а да има. „Курви са, ама като майка ти, втора няма!”. Казваше го с възхищение.

-Какво е станало с нея, знаеш ли? – попитах го.

-Мъртва е изглеждала, когато я е зарязал.

-Изглеждала.

-Да, изглеждала. Не е изчакал окончателният подпис. Сложил ме е в раницата и с мен на стоп. Най-вероятно в близките месеци или години е умряла в някое от пускането си от клиниките. Става въпрос за алкохоличка в последен стадии. Но с алкохол или без алкохол, много живот не й е оставал. Имала е още куп заболявания, а на всичкото отгоре по документ официално друг съпруг. Цигански бос, главорез. Здраво го е разигравала, заради „самия купон”. Нейни думи, според баща ми.

-Май започвам да го разбирам. – засмях се хладно.

-Всяка една след него го обичаше, а аз го намразих, защото обичах всяка една.

-Съжалявам.

-Сега обаче…Гледам иначе на всичко. Трябвало е. – поръча си втора чаша, едва сдържа сълзите си и с крива усмивка продължи – Исках да наредя старият глупак за жестокостта му. Някой ден, по някакъв начин да го накажа. Исках и да създам своя шедьовър. Някой ден, макар все си мислех, че е просто мечта. Не свързвах двете си желания. Винаги съм мислил или за едното или за другото. Молил съм се, на своите измислени божества, отправял съм молитва и към себе си и в параклиса край който се обеси, към онова божество, в което не вярвам и свързвам обикновено с лицемерието. Не съм си и мислел, че могат да се сбъднат и двете ми желания, в една и съща нощ, като едно цяло. А на сутринта ще се опомня ограбен.

Обърна и втората си чаша, поръча си трета, а аз втора.

-Когато видях жена ти. У дома. Преобърна ми се сърцето. Знам, че е мъртва, но я помислих за възкръснала. Все пак богиня е, макар и кучка. Богинята на кучките. Кучката – богиня. Тази която живее в мен и желае чрез клетките ми. Тази която разтваря съзнанието ми, към вдъхновяващи реалности. Части от която търся във всички жени. Части от която и баща ми откриваше във всички жени. Толкова приличаше на нея, такава каквато съм я виждал на снимките. Русокоса, стройна, но с пищен бюст, побъркан поглед, Дотук клишета, но онази полуусмивка, леко хищна, леко гузна. Едва забелязваща се. Това е жената. Докато правих прическата, имах чувството, че я създавам. Създавам създалата ме. Заключвам кръга. Изтичах в нея. Смучеше енергията ми, всяко косъмче. Прическата принципно е рамка на лицето, но тази почувствах като ореол. Ореолът на безсмъртната курва. Тази без която мъжете не можем, дори тези като мен, които не изпитват сексуална необходимост от нея. Жена ти не е красива, тя е божествена.

Чукнах чашата му със своята и му рекох „благодаря”.

-Старият явно е обичал да наблюдава жертвите си. И знаеш ли какво е видял през бинокъла? Любовта си. Мъртвата си любов, отдадена на друг. Защото толкова я направих да прилича на майка ми, че му се е сторила възкръснала.

-Мисля, че си въобразяваш.

-Не казвам, че се е припознал. За части от секундата, може би, после е разпознал жената. Която е можел да има, ако имаше сетивата да види, онова което му откриха моите. Но понеже нямаше такива я пропиля. Като целия си живот. Аз го убих, с красота го убих. С красотата която не можеше да понесе. С красотата, която се явяваше огледало на собствената му посредственост. Красота за него – любов за теб. С нея го убих!  Аз го убих!

   

а притежанието или по-скоро желанието за притежание убива. Чудесен разказ!

И аз си мисля точно така, като теб. Бедата е, че на красотата се гледа като обект за експлоатация, а тя е и съзерцание и обгръщане на което по-скоро принадлежим, отколкото е възможно да ни принадлежи. По-скоро художника е притежаван от красивата си сетивност, отколкото е притежател на красивата сетивност. По-скоро красотата притежава хубавицата, отколкото хубавицата красотата си. По-скоро красивата душа притежава поета, отколкото поета красивата си душа. По-скоро красивият ум, мъдреца, отколкото мъдреца красивия ум. А красотата във всичките й форми всичките ни желания и онова едно - единствено желание на много хора, да я притежават, изглежда жалко пред възможностите й. И като писах: "по-скоро" имах предвид наистина "по-скоро", защото да сме притежание на красотата е също толкова убиващо и нея и нас, човешкото в нас, което е достатъчно свободно, да я избере и разбере.

Благодаря ти, благодаря ти, Ангелина.

Това ме докосна много истински !

Следващият, епизода с погребението, мисля, че ще е още по-трогателен.

пак ли

Следя те и те чета с голям интерес. Чакам с нетърпение да се появя като герой в действието.

Втора глава:) След още седем епизода, според предвижданията ми. Само, че там си малко по-откачен отколкото наистина:)))

Сега изкърти мивката:) ...но горя от нетърпение.
Между другото в стихчето "Боли ме" те нарекоха "прекален естет" и хубаво, че не се поласка и не се съгласи. Пример за прекален естет е момчето от този разказ. Много често сред тях са хомосексуалистите.

По-скоро баща му - гларуса е прекаления естет. И смъртта му е логична. Макар още сам да не съм напълно наясно, защо е сложил край на живота си.

Знаеш, че самоубийството е абсурдно. За причината знае един и него вече го няма.

Това самоубийство ще има мотив, обобщаващ много подобни.