до този момент във "Фриволен роман":

1. Събличаща се двойка.Той:

2. Гларусът и хубавицата. Тя:

3. Отракана, невръстна и скучае. Той:

4. Руса кукла за подарък. Тя:

5. Буквално ми съдра дупето. Той:

6. Секс сцени от старите ленти. Тя:

7. Смъртта на гларуса. Той:

8. Смъртта ме кара да се чукам. Тя:

9. С презерватив е невинно като танго. Той:

10. Шедьовър от страст. Тя:

11.   Разголена съм по-облечена. Той:   Тя ми разказа, но аз на нея не. И ми беше студено, а всичко останало като първата сутрин. На онзи плаж от който всичко започна. -Дънки? – забеляза. -Просто ми е студено, но ако искаш ще ги сваля. -Не, така си по-секси. Никога не си обувал. Кога ги купи? -Мисля, че ти… -О, да. Забравих…Не е студено. -Защото ти умееш да си гола, аз не. -Мисля, че и двамата не можем. Прегърнах я. Притисна глава в гърдите ми. Идвахме на себе си, като след наркотично опиянение. Чувствах се чужд на тази реалност, все още като че ли я измислях, като че ли създавах света в който отново да живея, а някога ми беше единствено познат. Знаех, че така се чувства и тя. Преди час се изля порой. Не валя и пет минути. Хванал я малко преди да влезе в хотела. Когато я видях на прага ми заприлича на мокра кърпа. Косата й беше полепнала по лицето, дрехите като бръчки по тялото. Издаваше нечленоразделни звуци. Като премръзнало коте и се тресеше. Забравил бях чувството, но сърцето ми се преобърна. За пръв път от двадесет години насам. Дори когато тя умираше или си мислехме, че умира не ми се беше случвало. Прегърнах я. Опита се да ме отблъсне. Помислих я за обезумяла. После плака, после се смя. Пи коняк и чай. Аз нищо, много ми дойде тези дни. Говореше дълго, описваше и най-дребните детайли. На няколко пъти по различен начин го каза: -На няколко пъти, на няколко пъти за няма и два дни ти изневерих. Никой не е проникнал в мен, но им се отдавах. С друго. Не с тяло, но беше истински. А аз го направих и с тяло. Тази нощ, но не можех да й го кажа. Твърде разстроена беше за да рискувам да я разстроя повече. Или това си ми беше оправдание, а истината, че тя умееше да бъде гола и откровена, а аз не. -Плаши ме този курорт! – изрече нещо, което очаквах.-Искаш ли…Пак на плажа, нашия. Рано е. Пак ще бъдем само двамата. Разсъмваше се. Стори ми се, че вървим към плажа часове, а разстоянието е не повече от минута. Дълго мълчахме, а после усещането беше, че разговарят старите ни спомени за нас, а не истинските ние. -Кажи ми го, пак ми го кажи, че е студено и днес искаш да си сложа сутиена. -Тъжно ми е, че наистина трябва да ти го кажа. -А аз искам, да си моя мъж. Никога не си пил толкова. -По-правилно е: за цял живот не си изпил толкова. -Кажи ми, че искаш да стегна косата си… -Ако го искаш! -Искам го. -И мен този курорт вече никак не ми се нрави. -Опитахме, не са нашето развлечение чуждите тела. Ще ти кажа още нещо. Сигурно ще ти натежи, но трябва да го знаеш. Разбрах, че не те обичам толкова. Може и изобщо да не е обич, това между нас. Но разбрах, че без това, каквото и да е, аз не съм истинската. Че мога да изпитам с пъти по-силни страсти, че мога да се почувствам богиня, че в нея мога да открия всички жени, всичко, но не и…себе си. Чувствам се като изнасилена, прогонена от тялото си, а то използвано от стихии… -Искам да си сложиш грима. Стилният, твоят. -А аз онова сериозно изражение, скучното. То си е твоето. -Искам да се облечеш в класата на дрехите си. И да бъдеш отново дамата. -На сърцето ти ли? – опита се да прозвучи кокетно, но беше тъжно, много тъжно. -Съблякохме се, видяхме, че сме красиви, че го можем… -Не, не го можем. Нека повече не се залъгваме. Имаме си нормите, които…в крайна сметка са си нашите образи. -Започнаха да ми липсват децата. -Те не са деца. Те са жени. Но и на мен…Кого лъжа? Липсва ми дома. Но щом ти харесва: нека децата да са оправданието ни. Засмяхме се. -Но като се върнем, искам да носиш роклята с най-дълбоката цепка! – рекох й усмихнато. -Щом искаш. – имаше тъга в усмивката й. – Подобна разголеност ме прикрива повече от всяка друга дреха. Показва ме онази която не съм. И трябваше да полудуваме или просто да направим опит да полудуваме, за да го разбера. -Странен парадокс! – усмихнах се. -Да.-засмя се, най-после – Разголена съм по-облечена! Сгрешихме, но хубаво, че го направихме. Много неща разбрахме за себе си. Без да изгубим нищо. -Без да изгубим нищо…-повторих като ехо. -Без да изгубим! Нали? Още сме заедно. Не сме изгубили нищо, нали? – очите й се разшириха и изписаха много красив плах израз. – Кажи ми го! -Да. -Наистина ли? -Ще се уверим. Но да. -Не сме изгубили.   -Значи ще тръгваме? – исках да чуя още веднъж потвърждението й. -Жал ми е само за циците. Искаше им се още да се поцелуват със слънцето, но на тях винаги ще им се иска…Хайде да го кажем двамата. На три. Едно. -Две. -Три. Нека си сложим халките. Изрекохме го едновременно. Засмяхме се, прегърнахме се. После ги търсихме. Първо в чантичката й, където се кълнеше, че ги е оставила. После сред моите вещи в хотелската стая. Всичко обърнахме, но не можахме да ги открием. Нямаше го символа на брака ни. Някъде го бяхме запилели. Тук, в този курорт. -Трябва да ги намерим! – рече ми нещо, което се боях да чуя. – За да разберем, къде и защо. Не можем да си тръгнем!
-Чуй ме, чуваш ли ме! - хладно, по-хладно и отколкото исках прозвуча гласа ми -  Това са просто символи. Можем и без тях. Връзката ни е по-здрава. Уверихме се. 
-Ти каза, че не сме изгубили нищо!
-Не, ти го каза. Аз се съгласих.
-Но се съгласи. Трябва да ги намерим! Трябва...Виж, ще ги потърсим днес, най-късно утре и ако не ги открием...Тръгваме, нали?
Усмихнах се, но беше преструвка:
-Мисля, че не искаме да си тръгваме. 
Не знам дали го повярва или се престори и тя.  Курортът не ни пускаше.