13. Бронираните и Фриволните. Той:   Хубаво късно утро е, но щеше да е тъжно, много тъжно, ако я нямаше малката. Пак е с безумно дълбоко изрязани къси джинси, но фланелката й е с надпис: „Sodom”, сега ми прави впечатление, че очите й са зелени, косата й има естествен ален полутон. Забелязвам и почти невидимия белег от някакво старо порязване на брадичката. Устните й са тънки, изписали мъжка ирония. Ситните лунички преобръщат впечатлението. Те се шегуват по своему. Хуморът им е точно на онази гранична територия между момичето и жената, когато цялото същество е раздвоено. Желанията му са противоречия и търсене на съгласие между тях, много трудно постижимо и идва като най-нежното затишие след бясната буря от враждуващи страсти. Симпатична е, много по-симпатична от онази вечер, в която направи доста неумел опит да се държи сексуално агресивно, а аз не бях подготвен и нищо не се получи. Не съжалявам. Като ме попита обаче: „съжалявам ли” само изсумтях. Не ми се искаше да обиждам суетата й. Прилича й. Също като луничките и тънките устни. Освен това усещането ми беше, че съм я имал. Не веднъж, не само в хотелската стая. Дори съм я обичал, дори ме е обичала. Имал съм я из плажа и на скалите, у дома й: в спалнята, кухнята, на таванската. В детската си стая. Но аз никога не съм имал такава! Имал съм я в Пещерата на екстремалните влюбени. Но каква е тази пещера! Спомените ми са доста разбъркани. Дали не е от безсънието. Отдавна е излязло от границите на нормалното, но се чувствам бодър. Много бодър. Хубаво късно утро е, но щеше да е тъжно, много тъжно. Хотелът предлага закуска, включена е в потребителския пакет. Сервират я в градината, дъхаво е на море. Тясната леха от ляво ни: алена, оранжева, зелена. От всякъде саксии, поставени, висящи, като забравени, като поникнали в небесата. Разцъфтели кактуси и поклащащи листа като коси, палми. Декоративен образ на Едем. Липсва само забранения плод. Имам тук закуска за двама, но я няма съпругата ми. Мъчителна е красотата, като няма с кого да се сподели. Като го казах на малката прихна да се смее. Гледам я въпросително, тя ми казва, че погледа ми бил тъп, после: -Сантиментален си, но ти отива. Засмях се и аз. -Страхотно, ама страхотно прозвуча точно от твоята уста: „Мъчителна е красотата, като няма с кого да се сподели”…-пак се захили, притисна устните си и рече: - Прости ми, пълен идиот съм. Прав си, ама на мен ми мина през ума: „За това ли се опитваш да споделиш и съпругата си?” . Извинявай, извинявай, глупаво беше. Още повече, че аз знам това, което е време да научиш и ти. -Цял съм в слух. -Първо искам да ти кажа, че халките ви са в мен. Не в джоба ми, но знам къде и имам власт над това място. Ще ви ги върна. -Сигурно срещу заплащане? -Съвсем символично. Наистина символично. Ще поискам да ме почерпиш един сладолУд… -Какво? – усмихнах се. -СладолУд. Не си ли чувал? Нещо като сладолед, но с луд. Вместо на пръчка, върху луд. Сепнах се. -Споко, шегувам се. Чаровен си ми, секси си, но нещата стават сериозни. Поне за теб и за нея. -Какво крие това място? -Спиш ли? -Не, но имам сънища. -Така си и знаех. Не са твои. Ще ви дам халките, а ти ще ме почерпиш един сладолед. Ще ви дам халките и ще изчезнете по най-бързия начин от курорта. И повече никога няма да се връщате. Най-добре отидете на друг. И се лишете от задръжките си, но наистина. Бъдете фриволни, но наистина. Защото тук, това не сте вие. И трябва да избиете спомена, за това което сте изживели, по-скоро което са изживели чрез вас, други. -Не преекспонираш ли? -Тук е прекрасно. Тук са сбъднатите забранени сънища. Но всички завършват с един и същи кошмар. Пробуждане! Пробуждане за кратко в една пропиляна реалност. Знаеш ли, от мен щеше да излезе един много кадърен архитект, ако можех да го напусна и да уча. Не мога! Дори два дни далеч оттук ми идват много. Тук получавам повече, отколкото мога да намеря из цял свят, но на цената на това, че съм изгубила света. Знаеш ли, защо се обеси гларуса? Защото не можеше да напусне курорта. Не го е напускал, откакто е тук, а съзнаваше скорошното си „пробуждане”. Скоро ще се „пробуди” и баща ми, защото е на седемдесет и една. -Моля! Имаш предвид баща ти. Следователят. -Да, на тридесет и колко ти изглежда? Забеляза ли, че се губят възрастни хора? Освен някой турист по грешка дошъл тук, който много бързо си заминава и забравя, няма възрастни хора. Над четиридесет, просто няма. -Видях старци. -Старци, не и възрастни. Хора в дълбока старост. Малцина са, изживяват я за дни. Това е пробуждането. -На деветнадесет ли си наистина? -Да, но баща ми е на седемдесет и една. И е едно много добро ченге. Нищо, че не мога да го понасям като човек. С професионалните си качества, можеше да постигне завидна кариера, но и той не може да напусне курорта. А при него е още по-зле, защото се измъчва. Разрешава какви ли не загадки, а сам живее в пълен мрак за себе си. Той се е бронирал срещу Фриволните. В себе си е само той, но това е на цената, че е пълен идиот в отношението си към себе си. Нищо, което засяга пряко или косвено него, разума му не приема. Живее в мрак. Като всички Бронирани. -Бронирани и Фриволни? -Да, това са двете касти на които се дели курорта ни. Изключително толерантни една с друга. По нищо не се различават и дори има случаи в които живеят Брониран и Фриволна или Фриволен и Бронирана, заедно. Звучеше ми налудничаво. -Разликата е, че едните приемат Безпризорните, а другите не. -Значи и Безпризорни? -Това са души. Души без тела, живеещи из плажовете, отдадени на всевъзможни сладости, порочно съществуване. Приличат на нимфи, на сатири, непрестанна вакханалия. Погубени души, без тела души. Разпадащи се, преливащи се, размесващи се. Обсебват телата. Дори на тези, които не ги приемат. Те са и в бронираните, но просто нямат волята над тях. Нито могат да прилеят спомените си с тези на приемника си, както се случва при мен…и при теб. -Те поддържат телата млади? -До един момент. После се оказват по-слаби от природата и тя ги изхвърля навън. И трябва да ти кажа, че по-ужасяващо от тази старост мъчение едва ли е измислено. Защото всяка възраст подготвя за следваща. И тялото, и душата се подготвя. Нареждаме си живота за поредния ден. Прекъсне ли се процеса, наруши ли се плавността му идва като удар. Ако е внезапна болест, понася се. Човечеството хиляди години е подготвяло съзнание и тяло, да изживее остатъка от кратките си дни. Но за внезапно остаряване, след несъразмерно дълга младост, за това никой не е подготвен. Това е пробуждането. А и безпризорната сладострастна душица, те е напуснала. Тя те е мамила, наркотизирала те е с приятните си усещания. Без нея си. Сам, дълбоко остарял, болен! Смрази ме. -И ти знаеш това? -Всички Фриволни го знаем. Бронираните му се подчиняват. -Но какви са тези скитащи души? -Недостатъчно са телата. Тук има многократно повече души, не знам дали десетки пъти, стотици пъти, хиляди пъти, това никой не знае, повече души отколкото тела. И стават с всеки ден повече. Защото се размесват с душите които все още имат тела, откъсват част от тях при себе си или гонят душа от тялото за да се настани друга в него, но дори настанената не може да избяга напълно от своят плаж. -Какви са, какви са тези души? -Ненаситни, сексуални, просто романтични, поетични, театрали и авантюристи, души които някога са били в незадоволени тела или в презадоволени тела. Грешни души. -Твърде религиозно. -Има си някакво обяснение, но толкова много легенди се носят… -Разкажи. -Повечето са абсолютно глупави. Турска диверсия от времето на Желязната завеса. Използвано е психотронно оръжие, произведено в лабораториите на Пентагона. Друг твърдят, че е химическо и много риби са отровени, от разпада се получава ефекта. Друг съвременен мит е, че пак по онова време Съветски кораб с ядрени отпадъци е изпуснал една от капсулите си. Подводното течение е донесло до плажа и част от радиацията се отделя и до днес. Приказки за пораснали, забавни са. Обичам да ги слушам и да се усмихвам на човешкото въображение. -А нещо, което ти се струва по-вероятно? -Тракийско божество, толкова старо, че не се разказва за него в нито една митология. Влюбило се е в своя жрица, но колкото и могъщо да било, не можело да наруши законите които само е създало. Или то е трябвало да стане човек, да приеме тленността и краткия живот. Или възлюбената му да стане богиня. За да го направи тя трябвало да принесе седемте си приятелки в жертва. За да има и техните души към своята и с това да стане равна на боговете. Водена от увлечението си и внезапно почувстваната гордост, че ще бъде богиня, тя подмамила и пренесла шест от седемте си приятелки, но на седмата я дожаляло, заплакала горчиво и не завършила начинанието си. Така душата и заедно с останалите шест останали на плажа за да увличат следващи и следващи… -И това е по-вероятно? -Лично за мен е по-правдоподобно от диверсионните и консперативни теории. Но пак си е сладка легенда. Има и друга, чувала съм я в различни варианти за много места в родината ни. Влюбен големец от времето на Османската империя в невинна българка. Всичко опитал да я прибере в харема си, но тя отказвала… -Да, наистина познато. -Оттук нататък, вече не е. – усмихна се момичето – Пратил гавазите си да я приберат на сила, но тя бягала, бягала докато стигнала скалите и се хвърлила от тях. Безумно влюбения мъж, разбрал какво е сторил и пробол с кама сърцето си. Тъй към стореното зло прибавил още, защото жените му в харема се поболели от мъка и скоро се поминали. От тогава турчина преследва душата на нашето девойче, ханъмите тази на мъжа си и завличат все още и още в разюзданите си сексуални игри и интриги… Малката се смееше, но само тона с който разказваше историите беше шеговит, а всичко останало, дори очите й сериозни. -Има и история, по-близка във времето. За беден младеж, който обрал общинската каса, за да прати приятелката си на лечение в Америка, било е малко преди първата световна, когато за цял свят в Америка се сбъдвали всички чудеса. Момчето не било разбойник, но трябвало да…глупава история… -Моля те, разкажи ми я! – така го рекох, че я стреснах. -Свързало се с тогавашни босове от подземния свят, за да уредят пътуването и да му помогнат да прикрие следите си. Били коректни хора или пожалили бедният нещастник, но си взели своето от сделката, като се готвили да изпълнят своята част. Но една от тогавашните мУтреси, разбрала за него, покрай тях, изкусила младежа, избягали с парите, но проклятието на момичето ги настигнало тук, по-точно в Пещерата на екстремално влюбените. Удавени били и двамата като мишки, от идващия прилив в тясната пещера докато са се любили. Техните души, както и душата на умрялата от болестта си, истинска възлюбена на младия глупчо повличат още и още… -За най-сладки мигове и смърт. – промълвих. -За най-сладки мигове и смърт. – отвърна с усмивка, а после добави – Но това са легенди. -Нещо знаеш ли за истината? -Зависи. Истината може да се гледа от много страни. Например, че тук сме екстракта на това, което се случва изобщо. Погледни целият живот. Макар и не толкова и ясно подчертани навсякъде из родината ни едните са Бронирани, другите Фриволни. Всички зависими от поривите на отдавна поминали се, преродени чрез оставеното тежко наследство в живеещите. Размесваме личните си спомени с наследените. Губим реална представа къде свършва едното и започва другото… -Млада си, твърде млада, затова разсъждаваш. -…едни се борят с инвазията на чужда душа и го правят заключвайки се в себе си, другите виждайки колко е излишно се предаваме, носим се по течението, сливаме се, превръщаме се в част от сивия поток на масовата култура, а това е толкова приятно, толкова е секси, фриволно…Сладко е, като оргия с мъртви кадъни и наша девица…Като побъркана по божеството си кучка, която пролива кръвта на приятелките си…Като младеж, който принася в жертва живота на любовта си, заради петте приятни минути с по-стилната курва. Като още какво? Добре, искаше да чуеш истината. Ще ти кажа, каква е за мен. Просто душите не са си тръгвали, защото не ги е очаквал живот. -В смисъл? -Тя цял живот е била шивачка, купувала си е евтини мазила, гледала е скучни модни списания във времето, когато избора не е бил много богат. Имала си е във ведомствената панелка един нелош, но загрубял от монотонното си съществуване кранист. Той имал мустак и лошо пиянство, което с течение на времето започнало да зачестява сеансите си, но и трезвен, макар нелош, не я разбирал, хлад се стелил. Сношавали са се, не са се чукали дори, а да не говорим: любили. Сношавали са се като животни, изпълняващи дълга си към АПК. Много нямало какво да си говорят. Цехът й веднъж станал ударник и след десет години неуморна работа, за награда ги пратили на почивка на море, в близката станция. Гларуси винаги е имало. Този бил прохождащ, млад. Не забърсал някоя рускиня, а точно унилата какичка. Мускули, ненаситност, целувки навсякъде, за които само е била чела в размножавани на циклостил и преследвани от закона апокрифи. Възможно е и свещи, заучената плоча от стихове на бриз. Романтична оргия – сладък живот. Тя се връща, гларуса остава тук. Повече не се виждат, нито тя се връща на този плаж. Не се връща, но пък и мислено не го е напуснала. В цялото си съществуване е имала няколко дни истински свой живот. Всичките й спомени все тук я водили. Продължила е да бута годините, без памет, механичната кукла на тялото й. Или да речем: той има една проклета кучка у дома. Дракон, при това с мустаци. Да, но освен това, тя е и уважаван инженер, член на БКП, а той и без друго, и без последиците от развод с подобна, пак няма достатъчно душевна сила за да се разведе с нея. Уредили купуване на някаква не знам си коя ръка кола от един моряк. Вместо да чакат двадесет години за съветска, изведнъж възможност за Мерцедес. Броил пачките, полели сделката с моряка. Онзи заспал, а нашия герой трябвало да утешава одисеевата съпруга, която и по време на дългите плавания на мъжа си, не оставала с празно легло. Пет минути свобода, истинска сладострастница в леглото, разкошна покупка. Всичко на едно за една нощ. Никога не изживял повторно, случката от онази нощ, а спомените му все към нея го връщали. Всичките му спомени все тук го водили. Или нека да не е онова време. По-скоро нека да е, колко са тези които само веднъж изживяват нещо, което им е за цял живот, а спомена ги заключва в себе си. Лишава душите им от настояще, а настоящето им от душа. Остават на своя бряг на щастието, но и тук не са щастливи. -Чакай, чакай…Краткият миг наслада в печалния живот…Това се е случвало винаги и на всякъде. Не може да е обяснение, за всички мистични изменения в този курорт. Как така само тук? Като историите в различен вариант ги има в цял свят. -А откъде знаеш, че е само тук? Знаел ли си преди да ти се случи, че го има и тук. Душите манипулират спомените. Бронираните не могат да разкажат. Фриволните не искаме. Но и дори да се случва за първи път. Все някъде трябва да се случи за първи път, а след като нещо се случи веднъж, то ще се случи и повторно, а после десетки, стотици, хиляди пъти, докато един ден цял свят заприлича на този бряг. -Няма да е лошо! – засмях се. -Колко мислиш, че ще просъществува в този си вид? Тук е: след нас и потоп. Докато е изолирано не е страшно, но после…И хайде стига за света, за истината и такива ми ти неща, които по-късно ще имаш време да се замислиш. Ако има по-късно, за теб! Остави истината и света. Важни сте ти и жена ти. Нали? Всички симптоми, че сте допуснали Безпризорни са на лице, а и без да ги виждах…На няколко пъти се срещнах с теб в други тела. Отдадохме един на друг всичките си спомени. Приляхме съзнания. Изгубихме ги, но съм сигурна, че беше ти. Ти също помниш, нали? -Цяла сутрин имах чувството, че сме правили любов. -Правили сме. Душата ти се скита между безпризорните. Част от нея си е още в теб, но малко по-малко ще се разтвори в другите. Ще бъде асимилирана от тях. Процесът при жена ти е по-напреднал. Тя вече е Фриволна, в смисъл обсебена, без да е била с фриволен характер никога. Това изобщо не е тя. Но можеш още да я върнеш. Можеш. -Защо си толкова загрижена? -Знаеш ли кое превръща рая в ад: липсата на надежда. Божества сме. В една любовна игра изживяваме хиляди, а с тях получаваме и частица от всичките спомени, най-нежните, грешните, но и най-чистите, дори детинските. Няма какво повече да пожелае човек за цял живот от това, което всеки ден преживяваме. Рай е. Забележи, няма престъпност. Душите се грижат, да не се случи нещо разстройващо защото всички ще го понесат. Погледни, че няма сводници, защото няма и проститутки и как ще има, като всяка от нас си е истинска Богиня на любовта, не някаква прислужваща и жрица… -Забелязах проститутки. -О, някоя се е забавлявала. Не е истинска. Това е една от най-честите женски фантазии, не само тук в курорта ни. Няма. Но за друго говорих. Всичко тук трябваше да е прекрасно, ако не беше мисълта за „пробуждането” и липсата на надежда, че човек със собствената си душа, в собственото си тяло може да напусне курорта. -Но много си заминават. -Не са били изкушавани като вас. Прогонени са били. Не са си заслужавали телата им. Те нищо не са почувствали тук на този курорт. Само враждебност във въздуха, тревога. Сторило им се е доста развратно и мръсно. Вероятно са се и разболели от нещо или са се сетили, че имат неотложна работа, разбира се, манипулиран спомен. Курортисти идват за ден, за два или остават доста по-дълго. Но нека ти кажа, някои като вас си тръгват, но си тръгват без своята душа. Тя остава тук из тези плажове, а друга живее живота й. Преобърна ми вътрешностите с тези думи. -Онази другата, асимилира спомените, заживява с тях, но върши каквото на нея повече се харесва. -Каза, че ни помагаш за да възвърнеш надеждата си, но как ще разбереш, че нашите души са си заминали с нашите тела? -Ще почувствам липсата им.   Ако не звучеше толкова налудничаво, нямаше да й повярвам.   -А момчето! Как си замина момчето? – исках да получа всички отговори. -Какво момче? -До колкото разбрах местни не могат да се откъснат от мястото си…Само туристи, но или прогонени или с чужди души. Как си замина сина на онзи гларус? Фризьорът, педито? -Той артист. Всички артисти са си във фриволния рай. Обсебени са от чужди души, но това не са душите от плажа ни. -Защо ни открадна пръстените? -Ще ти кажа. Исках да ви забавя, за да мога да обсебя еднолично тялото на жена ти и да избягам заедно с теб. Като видях, че го мога, прозрях и това, че нейният живот, с теб, прости ми, няма да мога да понеса. Ти можеш да направиш само нея щастлива. Запомни го! Защото е истина, а в него ми е надеждата. Можеш да имаш много жени, но само нея можеш да направиш щастлива. Запомни го, запомни го, защото когато днес я видиш, ще ти трябва. Да вървим…

Стеф това е може би най-доброто твое произведение изчетох целият роман и определено от всичко твое което съм чел това е най-доброто събрано на едно място. Нямам търпение да видя и другите глави и краят на историята. Моля те добави още към този интересен свят.

Благодаря ти. Дадох си малко почивка покрай жегата и многото събития около мен, но ще го продължа. Имам и резюме, така, че идея няма да изгубя, мога само да я дообогатя.

Благодаря ти.