Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
30.06.2010 13:22 - В гърдите
Автор: cefulesteven Категория: Тя и той   
Прочетен: 950 Коментари: 0 Гласове:
9

Последна промяна: 30.06.2010 13:23

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Едва ме откриха. Доста се ме търсили. Изглеждаха развълнувани. Говореха много. Не разбирах за какво иде реч. Половината от думите ми се струваха на непознат език, бях ги забравил. Ставаше въпрос за някакви книги, явно мои. Онова за което приказваха ми се струваше от друга действителност. Спомнях си мъгляво за него. Мислех, че съм го сънувал. Заболя ме, защо трябваше да ми го разказват. Свикнах с мисълта, че съм роден в каналите, че съм неизяснен животински вид напомнящ на човешкият. Роден съм стар и импотентен, мога да се храня само с консерви хвърлени в боклука и с нагризани хамбургери в районите от магазините за бързо хранене. Върколак съм, но не се превръщам във вълк, а в мръсен гризач, нощем. Прибират ме от време на време в районното или в болницата, после пускат. Мога да бия на шах всеки който поиска да играе с мен, но после фигурите трябва да минат през дезинфекция. Опитвам си да си спомня къде е космическата капсула с която съм дошъл на тази планета, но не за да отлетя към дома, а за да предам возилото си за скрап. То си е мое и каквото си искам, това ще правя с него. Свикнах, даже ми е понякога забавно. Черният дроб ме боли, но сърцето не. И мислите не парят, не се вълнуват, не драскат с нокти и обида не сковава дихателните пътища. Не парят очите, ни гняв ме изпълва. Не ми е леко, не го съзнавам. Години е така, не знаех седем ли са седемдесет, седемстотин или седем хиляди. Времето не ме касае. Не бързам, ни се бавя. Спряло е всичко, няма бъдеще, няма минало. Има едно безкрайно настояще. Приличало е на безсмъртие, но го разбирам едва сега, когато отново всичко потича. Би трябвало да ме радва, а ме боли. Открили са ме хора загрижени за мен, говорят ми, радостни са, даже сълзи има. Ще се разплача и аз. Май ставам човек, тежко ми. Работите са ми потръгнали, книгите ми се продават. Сега какво да правя? Тези неща отдавна са спрели да имат значение за мен. Забравил съм всичко, така трябваше, за да оцелея. Цапам даже въздуха, толкова съм мръсен. Опитвам се да кажа, че се радвам, но излизат ругатни от устата ми. Освен това нямам зъби и държа длан пред устните си за да възпирам пръските. Нищо не ми се разбира. Водят ме някъде. Знам ще се нахраня добре тази вечер. Ще спя на чисто. Ще си пусна и музика, такава каквато аз обичам, а не такава каквато от всякъде се носи. После сигурно всичко ще се окаже някаква грешка. Някаква ужасна грешка. Ще ме изхвърлят отново там откъдето са ме намерили. Иде ми да избягам или да ги убия. Защо трябва така да ме подиграват, по – пропаднал от това което съм не мога да бъда. Приел съм го, привикнал съм му, за да не понасям повече удари. Достатъчно ми бяха, достатъчно. Защо да се надявам в туй – онуй. Друга надежда си имам, тя не е в нещо, тя е игривото чувство на крачки пред мен, което искам да докосна, а то пак на крачки напред отлита и ме кара да ги направя, за да отлети пак на крачки напред. То ме води и жив опазва, а отдавна се отказах от надеждите към всичко което може да се изгуби и съм изгубил. С това свърши и страданието, което като, че ли е основна движеща сила на този свят. Подадох се, изкусих се, отново реших да се надявам. Толкова лесно стана. Толкова съм наивен. Трябваше да се загърча, да пусна пяна от устата, да се разкрещя и да издавам животински звуци. Да одраскам някой и да умре от тетанус. Късно е вече. Утре пак ще съм изхвърлен на улицата, но ще ме боли като някога когато бях изхвърлен за първи път. Е, да се примиря с тази нощ която имам. И да не забравям, че е последна. Така утре може да не ми е толкова болезнено, а да ми остане радостният спомен, че съм я имал.
В хотелската стая оставам сам. Обещават ми да ми се обадят след два часа. Ще отидем на някакво приятно място, ще се храня с такива неща с каквито не съм се хранил, ще пия такива напитки, чийто имена дори не знам, ще е толкова луксозно колкото не съм си представял дори и ще трябва да дам няколко интервюта. Лесна работа, всяка глупост излязла от устата на набеден за умен човек, прилича на мъдрост. Хич, не се напрягам. Трябва само да се изкъпя. Дрехите ме чакат. Лежат върху спалнята, като гола хубавица очакват. Колко ли приятен ще е допира им до кожата ми. Едва се справям с крановете, струва ми се, че съм влязъл в космически кораб, не в баня. Имам обаче вроден усет към тези неща. По едно време се хващам, че мисля, колко ли струват тези кранове предадени за скрап. Става ми смешно, даже се и смея. Нещо забравено за мен. Мърсотията не пада лесно. Като в един стар виц намирам потник под наслоената кир. Не мога да го отлепя, ползвам бръснарското ножче, стържа се, чак кръв потича и подскачам, че местото пари. Подскачам и се хиля. Болката не е силна, по-скоро приятна. Водата леко се обагря, иначе е сива. Заприличва ми на разкъсване на облаците в сив ден. Продължавам да се търкам. Падат парцали мърсотия от мен. Олекнал съм с най-малко десет килограма, а още има за миене. Водата под краката ми все така мътна. Усилвам топлата вода, отново се сапунисвам и търкам ли, търкам. Следващ и следващ пласт свалям от себе си. Не мога да повярвам, толкова ли съм отслабнал. Трябваше вече да се вижда кожата. Да не би да съм я смъкнал. Продължавам да търкам, а тя не се вижда. Ужасявам се, след час търкане съм заприличал на огризка на ябълка. Под мърсотията се е открила само още мърсотия, никаква кожа, никакъв гръден кош. Тънък съм останал колкото свит детски юмрук и пак е мърсотия. Продължавам да го търкам, откъртва се. На две съм разделен, ръцете ми пълзят към краката и ги търкат, краката се разпадат превръщат се в мърсотия и водната струя ги отнася към сифона. После се разпадат и ръцете, останало е само витаещото ми в банята съзнание и една буца точно под душа. Водата я мие, докато пада мърсотията и под нея заблестява златно украшение с формата на сърце.
„Мое ли е?”-пита се съзнанието ми. Възгордява се за миг, а после тъгува. –„Имал съм украшение, не живо сърце.”
Тогава забелязвам, че това не е просто украшение. Има детонатор. Това е граната с форма на сърце. Пара се вдига, толкова е гореща водата.
Ужас изпитвам.
„Няма да се взриви без искрата от детонатора.”-опитвам се да се успокоя-„Технически е невъзможно.”
Мисля си, но се лъжа. Гранатата избухва, а експлозията е толкова силна, че хотела се сгромолясва.
 

От личния архив


Тагове:   Бит,


Гласувай:
9
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: cefulesteven
Категория: Изкуство
Прочетен: 6133914
Постинги: 3774
Коментари: 35565
Гласове: 106193
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930
Блогрол
1. Ромфея (фейсбук)
2. Кланица за чародеи (фейсбук)
3. Ням свят (фейсбук)
4. Между еротичната фантазия и психологическата фантастика
5. Порочна връзка (фейсбук)
6. Бъг във времето (фейсбук)
7. Арт Висока Класа
8. BG Север: Новини на часа (фейсбук)
9. Новини на часа
10. Буквите
11. Книги, предпечат и дизайн
12. Български кървав кючек (фейсбук)
13. Удоволствие за духа
14. Анна Хелс: Далебор - синът на кладенеца
15. Анна Хелс: Кланица за чародеи
16. Ивз: Кланица за чародеи
17. Goodreads: Кланица за чародеи
18. Непорочното в "Порочна връзка"
19. BG-север
20. Мадам Еротика видеопрезентация на Неслънчице
21. Goodreads: Далебор - синът на кладенеца
22. Юридическа помощ
23. Goodreads: Змейова орис - краят на печалта
24. Светли мисли за черни дни
25. Моята лична страница
26. BG - Север. Блогът на седмичника
27. Мадам Еротика
28. Авторът на "Скрити белези"
29. Мадам Утопия - видеопрезентация на Неслънчице
30. Хеликон: Стефан Кръстев