Синът на кладенеца

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

03.07.2010 14:49 - Ковчежето

Автор: cefulesteven Категория: Тя и той

Прочетен: 3547 Коментари: 16 Гласове:

Последна промяна: 03.07.2010 15:48

Беше всеотдайна, очите й шоколадови бонбони готови да се разтопят от топлина. Избухнеше ли гневно, след това се смееше. Не се скучаеше с нея, обичаше да пътуваме. Често без посока, винаги когато имаме възможност. Обичаше да дълбаем по корите на дърветата инициалите си. По пейките в паркове на различни градове, достатъчно й беше да направим това, че да има цел пътуването за нея. Когато дъщерите ни станаха възрастни, тя се държеше като подрастващата ми дъщеря. Дръзка, бунтовна, не съгласна с това и онова, понякога комична, не винаги права. Говореше автоматично, думите и свистяха като сърп или се разтваряха като омара. Имаше дни в които докоснала чело в прозореца гледаше навън без да промълви. Попитах ли я какво й е, казваше, че гледа филм. Помолих ли я да ми го разкаже, хващаше ме за ръка, дърпаше ме при себе си и ми прошепваше да го погледаме заедно. Имаше си своя тайна и тя беше ковчежето. Купено от дядо й, за шестият й рожден ден. Старинна вещ, добра изработка, дърворезба. В началото исках да го погреба с нея. Нека си отиде с всичко онова което кри от мен петдесет и седем години. Осъзнах, че то крепя връзката ни. Под ключ държеше свободата си. Недокоснатото кътче от този с когото споделя всичко останало. Своя свят. Малкият и недостъпният. Когато бях на тридесет исках да го отключа. На четиридесет се примирих. На петдесет мислех, че крие ужасна тайна. Детска травма или истината за ужасно престъпление. През цялото време съм допускал, че крие любовни писма. От най-различни мъже с които е имала интимни отношения по време на връзката ни. Изнудвал съм я, да го отвори. Оказвал съм й всевъзможен натиск. Подкупвала ме е с усмивка или е ставала гальовна. Очите й изведнъж са пламвали, настръхвала е като гневна котка, съскала е като змия, изричала ми е, при това съвсем сериозно, че ще ме напусне, но ковчежето нямам право да отворя преди смъртта й.
Примирявах се, тя имаше право, разтваряше бедра и сърце, мислите си и ароматите. Ковчежето беше по-голямо от кутия нейни обувки и по-малко от кутия мои. Какво толкова може да крие в него. Ще си купя и аз ковчеже и толкова. Рекох го и го направих. Поне в своето имаше какво да крия. Развърза ми ръцете. Като малък не мечтаех да стана космонавт, а художник. Талант нямах и не се заблудих, че имам, но красивото не престанах да обичам. Ежедневието ме срещаше с много жени. Контактите ми трябваше да са делови, но не винаги оставаха единствено такива. Да се увличах, не се увличах, обичах единствено нея. Снимки обаче обичах да правя. Голи тела, нищо повече. Голи тела които исках, но не можех да нарисувам. Нейното ковчеже ми помогна да запазя тези образи. Ако тя нямаше своята тайна от мен, аз не бих имал право на своята. Щях да я унищожа. Нямаше даже да извадя снимките. Щяха да си останат на лентата, да я крия около седмица и да я разглеждам, а после да я унищожа. Така имах бледо подобие на детската си мечта. Благодарение на нейната тайна я имах. Осъзнавах го. Въпреки това, пак понякога ми се искаше да надникна в ковчежето. Напивах я, любех я до състояние в което губеше разума си, подарявах й цветя с повод и без повод, сърдех й се, правих се на дете, отгатвах какво желае преди да си го е помислила и го изпълнявах или небрежно подхвърлях за ковчежето. Хиляди тактики смених, бях готов дори да отворя своето. Добре, че не го направих, щеше да я нарани. Мислеше си, че няма друга жена в живота ми. Едва когато ръката й изстина в моята, съзнах какъв риск съм създал. Ако аз бях починал по-рано, тя с моето право щеше да отвори ковчежето ми и на тази преклонна възраст да претърпи най-страшното си разочарование. Не толкова изневерите, те са стари, но лъжата. За тези жени, тя, така и не разбра, нито заподозря, не си е и помисляла даже. Страшно щеше да бъде, ако отвореше ковчежето и види снимките на голи женски тела в най-горещи пози. Представих си сцената. Загорча ми, заболя ме, почувствах се виновен, а след това ме беше страх да отворя нейното ковчеже. Какво ли можеше да крие в него? Каква ли страшна истина за моя заблуда? По-добре да погреба ковчежето с нея. По-добре да не разбера. По-добре, по-добре, но нали тя ми даде ключа. Гаснеше, откачи го от врата. Нямаше сили дори да се усмихне, но улових усмивката й. Тя е пазила тайната си, само за да я сподели. Като последен дар който иска да ми направи. Тайната й би загубила смисъла си, без мен. Въртях ключето между пръстите. Трепереха и едва го пъхнах в ключалката. Изпълни ме сексуална възбуда. Отключих, но дълго не смеех да отворя капака. Петдесет и седем годишна тайна. Тайната на съвместният ни живот. Трябваше ли, трябваше ли да я узнавам? Имах ли сили да я понеса? Нямаше ли да обезсмисли всичко останало? Сърцето ми скачаше, притъмня ми, свих устни. Отворих капака.
Ковчежето беше почти празно.
Само един ключ имаше в него.
Дубликат на ключа за моето ковчеже.

Нагоре

Гласувай:

Следващ постинг

Предишен постинг

Аз съм блогър

Понеже съм го мислил, мислил: "Блогър?!" Що е то?

Коментари

1. miaa - Толкова е истинско и мъдро! Един от ...
03.07.2010 16:11

Толкова е истинско и мъдро! Един от най- хубавите разкази, които съм чела!
Благодаря ти Стеф! Съществуват ли все още тези жени, които умеят да ценят и да пазят не само своята чест И достойнство?А и този на любимия. Да умееш да живееш пълноценно е изкуство.
Това не се учи! То е дар от Бога!