Синът на кладенеца :: Блогърска сватба

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

04.07.2010 11:53 - Блогърска сватба

Автор: cefulesteven Категория: Тя и той

Прочетен: 4875 Коментари: 25 Гласове:

Избягала е от приказките, а булчинската й рокля е къса, краката й дълги, косата й руса, аз съм побъркан. Не вярвам, не мога, не бива да вярвам, а просто да имам мига си, щастлив и последен, че после, какво ли, но знам ли, току виж, събудя се сам и без нея. Преди малко видях кацнал ангел на църквата, срещнахме погледи, даже. Стресна се, доста се стресна. Очите му ми заприличаха на онези на братовчедка ми. Когато бяхме не много големи, тя се преобличала, но знам ли, нахлух в стаята. Да, помня изненадата и сега я видях, за миг, а после ангела се опита да ме заблуди, превръщайки се в щъркел. Майка реве, тате пише стихове. Както е наоколо изведнъж чезне и се крие някъде. Знам си го аз, вади от джоба бележника и слага поредната рима. Дано не римува булка с невестулка. Баща й прилича на комита, но докато е следствен няма право да носи оръжие, той едва ли не носи, но ме съмнява, че ще гърми във въздуха както би му отивало. Жалко. Приятелят й тази сутрин скочи от осмият етаж, но пожарникарите вече бяха опънали платнището. Скочиха върху него като бели котараци върху птичка, други специализирани работници, необходими за случая и го завързаха. Всичко трае не повече от четвърт час. Изключително зрелище и перфектна акция. Довечера преди да консумирам брака си ще пусна постинг в блога си, как работят нашите служби. Не бива да бъдем негативни и само да се мърмори, че никой нищо не правил както трябва, защото ей на: случаи има, в които съвестния човек показва професионализъм и качество. Чувствам го като задължение, трябва да го напиша, колкото и да е красива, колкото и да я желая, въпреки, че съм я имал само веднъж и за веднъж, вчера преди обед, а после решихме да се оженим. Искам я диво, и нежно, и страстно, и всякак. Е, нямам предвид, разбира се, със зеле. Като казах „всякак” имах предвид нещо както би го написал в стиховете си, баща ми. Дано да не вземе да ги чете на всеослушание и дано не е римувал сват с дебеловрат. То не, че не е вярно, ама не е хубаво, така. Вчера трябваше да говоря с баща й. Двадесет минути чаках пред офиса, а после половин час да спре да се смее. Мъдро заключи накрая, че природата дава щедро едно, а отнема друго. Не го разбрах, но се съгласих, че дъщеря му е наистина много, много красива. Забърса накрая сълзите си, посочи ми стол и ми даде да попълня едни документи. Напълно неясни ми бяха, а той ми обясни. Съгласил съм се на ипотека. От този момент нямам собствени топки. Мога да ползвам тези които са в панталоните, даже горещо ми препоръчва да ги ползвам възможно най-пълноценно и по задължението което утре ще ми определи брачния документ, но по документ те са заложени при него и ще ми трябва известно време за да ги освободя, а дотогава просто трябва да си бъда коректен. Защото като пълноправен собственик на тези топки, може да ги унищожи без това за него да има някакви последици. Мисля, че го разбрах. И той си помисли, че си помислих, че го разбрах. Попита ме откога се познаваме с неговото ангелче. Казах му: „от осем години”. Кръвта от лицето му изчезна за секунда, но после изглежда съобрази, защото забеляза на глас, че преди осем години дъщеря му е била на десет и половина. Досетих се, че трябва да му кажа, че в действителност вчера се видяхме за пръв път на живо. Преди само виртуално общуване. Откъде да знам, че е на десет и половина. Аз, ако става на въпрос съм бил на десет и една четвърт. Говорим си, плаче ли, смее ли се, не мога да разбера. Изглежда корав мъж. Не иска да приеме, че е възможен подобно начало на връзка. Аз път не искам да му кажа, че ако нямаше интернет щях да видя такава богиня като дъщеря му, само на плажа. По някое време гените ми проговарят, започвам да влея влюбени фрази, опиянявам се, чувам се и чак не си вярвам колко, колко много я обичам и още малко пяна да потече от устата ми, а той ме гледа объркано кима отчаяно, казва ми, цитирам:”дъщеря ми е малко странно момиче”. Животът е странен, бих му казал, но твърде много говорих. Достатъчно ми беше, че излязох жив от офиса и едва когато излязох разбрах, че съм се съмнявал в подобен резултат. Тя грейна и разцъфтя усмивката й. Трябваше да се разделим, все пак изисква приготовление, въпреки, че е щерка на туз и това което за другите тичат месеци за нея ще е няколко щраквания с пръсти. Целуваме се. Тръгва си всеки в посоката. Колкото и кратък да е срока, изглежда ми, че ще е вечно. В началото беше детска игра, после самота на израстващи. Лъгала е много за себе си и аз не казвах истината. В последните месеци бяха любовните обяснения и виртуалния секс. Тези дни спряха. Мислих си, че както винаги и с другите ще остане на ниво: приятелство. И тя си е мислела така, но още като се видяхме разбрахме, че няма да я бъде. Не, че представлявам нещо. Просто сме се били готвили през цялото това време за този момент. За това сме стояли и по десет часа пред компютрите. Ваканции отказвахме, аз до село, тя по-екзотични. Ставахме преди родители, заспивахме след тях. Рядко излезе единия, после другия. Бърза да се върне и да застане пред компютъра. Буквите ни са вместо пръсти. Не, не сме го осъзнавали, отдавали сме се на усещането. Без да го учим от филми или четем от книги, без по-опитни и по-големи да споделят колко е приятно, откривали сме форма на споделеност, без да си и помислим, че го правим. И ако баща ми римува „любов” с „картоф”, ще го убия и ще предпочета доживотния затвор пред щастливия живот който ме очаква. Какви ми хрумват. От него всичко може да се очаква, всякаква рима и друга глупост, но защо си мисля най-лошото. Трябва да се отпусна. Ще мине лудницата и от тази вечер, ще заживея в мечтите си, но първо ще пусна постинга. Колкото и налудничаво да изглежда на някого, аз съм обществено отговорен. Вие се шествието. Преди малко едно от момчетата на баща й ме дръпна в страни. Свали черните си очила и знаете ли какво видях: сълзи. Гледа ме като тежко ранен звяр, тъга поглъща болката. Тупа ме по рамото. Приятелски, но едва не ме събори. Пожелава ни щастлив живот и казва, че винаги можем да разчитаме на него. Свива тесните си рамене, тъжно му е и го разбирам. Малко преди да влезем в църквата, тя изчезна.

И видях как щъркела отлита. И видях, че в далечината се превръща в ангел. Баща й се разкрещя. Момчетата с тъмните очила и черните костюми се пръснаха наоколо. Прилоша ми. Свиват се коленете ми, а той: „Спокойно, малкия!”. Питам го, отвлечена ли е, а той с хладен глас отвръща:

-Исторически погледнато, хора са извършвали и по-големи грешки. Успокой се.Нищо не се знае.

Свирят сирени вече. Отсядам в близката кръчма. Не мога да помогна. По-скоро ще преча. Ако е отвлечена има кой да се справи със зверовете. Има, вижда се. Само ще преча. Толкова съм малък, толкова безсилен, а я обичам. Но мисля си друго. Тя е твърде хубава. Постигнала ме е. Години наред ме е градяла в себе си и ми е помогнала аз да я съградя в себе си. Привършили сме се, а тя е птичка. Свободна душа, нещо я е изкусило. Може би, някой. Видяла го е и го е обикнала от пръв поглед. Замирисал й е. Така я е погледнал, че са отмалели краката й. Възможно е, а още по-възможно е да не е изобщо за този свят. Змей някакъв от космически произход да я е нарекъл своя годеница и да я е оставил тук, докато порасте. И да е изчаквал момент след който не може повече. Дано са щастливи. Мисля си го, както си го помисли за нас, малко по-преди борчето от свитата на баща й.

Не мога да стоя повече тук. Нищо не ми се пие. Не минава времето. Дразнят ме погледите. Ставам, вървя безцелно. Всъщност като самонасочваща се ракета е тялото ми. Води ме право към интернет – клуба.

Ще опиша ужаса от раздялата. За да се освободя от чувството.

Клубът бил пред очите ми. Точно пред църквата, но кой да го види.

Най-малко ще убия време докато истината за нея се научи. Нищо, нищо не мога да помогна.

Влизам в клуба.

На осми компютър, точно до плота на оператора е седнала най-красивата булка. Увлечена, че чак зачервена бие клавиши. В първият момент даже не ме видя, а после:

-О, мило, да не ме чакате. Аз само за малко. Идвам веднага, само една бележка, тук….

Нагоре

Гласувай:

Следващ постинг

Предишен постинг

Любимата

Устни при разпятие - 1

Коментари

1. umma - :)))) Разсмя ме :)))))))))
04.07.2010 12:05

Разсмя ме с този финал :):):)
Уникален си, Стефане, няма по-точна дума!
Уникален, талантлив и самобитен -
като всеки творец със собствен стил и визия!
Поздравления от мен :):):)