Денят приличаше на птици,

премръзнали, по-сиви от въздишки

на стар циник, подсмърчащ под прозорец

преди да е намразил даже себе си,

за миг затоплен от видение изчезващо

а после продължил из локвите на другаде.




Приличаше на автобус, пътуване


лицето ми бе впито във стъклото,

във хладното докосване се уверяваше,

че има го, ала съмнително,

но пропастите бяха истински

над тях разтворено окото ми

във бледо отражение

очакваше,

че всеки миг,

ще бъде глътнато,




изсмукано до сетното видение,


затворено,




преди да е успяло да те зърне...





Сега, разбирам, близо до късмета,


очаквал съм да го изгубя,

подобно на дете открило,

по улицата пълно портмоне,

но чуждо,




фантазии за торти и бонбони,


след туй ридание на близо,

и то добро, подало го на лелята,

а тя го щипнала по бузката...




А после автогарата и хаоса,





усещане за dйjа vu



и стари филми,

за хаоса след ядрена атака,

обречен, никой, сред обречени...




Преди да ме пробудиш от кошмарите,


с онази, твоята, усмивка...
 

da jivee lubovta stef..bravo

Преди да те пробудя? Беше сиво
и птиците летяха някак ниско.
Уж имаше го този свят, но беше беден...
преди усмивката, сърцето ми събуди.
:-)

Да, наистина преди човек да почувства любовта е в някаква латентна форма на живот, точно си го описал състоянието или по-точно частица, защото любовта е с огромен спектър на различните си светове...Поздрави!

да ти ръкопляскам, Стеф Пробуденико Чудесен!!!:)

Дори когато имах сънища прекрасни,
а нимфите разголваха идеи,
събличаше дъжда небето,
росата бе му огледало,
подобно вятър късах риза по скалите,
ухаеше на спомена откраднат
от някога отдавна за земята

преди изгубения Едем,

по-бедни бяха цветовете,

когато ме пробуди,
почнах да сънувам!

Да живее!

Винаги съм бил щастлив, макар често после да съм се питал:
как е било възможно, преди това да съм бил щастлив.

Странно е.

Радвам се, радвам се, че го чувстваш!!!

Благодаря ти.

Поклон!!!

Усмивки!

Поклон Творецо:)