Постинг
27.09.2010 11:41 -
Птиче - киборг
-Скоро то ще навлезе широко в бита. Сега, виждам, че сте шокиран, но овладейте емоцията си, опитайте се да мислете рационално.
-Вие сте изверг!
-Простете ме. Аз съм само търговски пътник или ако щете рекламен представител на фирмата която продава звънеца.
-Това е живо същество! Или поне прилича на живо.
-Живо е. Живо птиче.
-Но то е…..-не можах да завърша изречението си, задави ме смесица от болка и отвращение.
-То няма крила, както няма крила кивито.
-Това! – искаше ми се да го изхвърля, дребен беше и с миши очи. Нещо ме възпираше, не знам какво ме възпираше.
-Откъснато от природната среда? Не може да живее в нея? Животът му е изкуствено поддържан? Е, да. Точно така е. А птичките в клетка? Красиви, пойни. От хиляди години се отглеждат, а те не ти правят впечатление. Все още има деца които им хрумва мисълта да им дадат свобода….И шокът им остава поука за цял живот – да не бъдат лекомислени към свободата….Всичко друго е тя – не лекомислие….Птичето излита от клетката, пред очите им каца наблизо и котката остава от него само перушини. Беззащитно е извън клетката си. Но вече си свикнал с тази печална красота, защото е традиционна. Роден, красив затворник, като мнозина жени из света, като мнозина хора на изкуството, като част от поривите ни. Традиционно и приемливо. Птиче в клетка. Според мен, далеч по-печално съществуване от това което буди отвращение сега от теб. Буди го, само защото е технологична новост. Тази птичка няма металните пръчки около себе си. Ни стоманени, ни медни, ни златни. Тя живее в оптимума на възможните си действия и изпитваните желания. В известна степен е по-свободна от мен и теб.
-Жива ли е наистина?
-Няма стомах, тя се храни с електричество, но има дробове, сърце, мозък.
-Създали сте изрод.
-Пак ще ти напомня, нашата фирма само я продава, изобретена е от други. Но не е изрод. Новост е, която може да бъде добър, много добър приятел. Гласът й, по-красив глас не съм чувал. Чувстваш малкото и сърце да бие във всяка нота, да прониква във всяка клетка, да предизвиква във всяка клетка резонанс и да разлага тялото ти на вълни и на светлини. Сън наяве, други измерения на красотата и радостта. По-различни цветове, по-различни мисли. Все едно си в друга вселена. Преизпълнена с обич и топлина. Ново познание придобиваш за природата и бързо забравяш, за да се върнеш към тази в която живееш пълноценно, с която организма ти е способен да живее. Тази птичка е приключение. Мога да ти демонстрирам гласа й. Кажи ми в кой контакт да я включа за демонстрация. Работи с нормално електричество от двеста и двадесет волта. Ако решиш, че я искаш ще викна техниците да я инсталират.
-А ако откажа? След като е била включена, няма ли да умре?
-Рискът е съвсем малък, ако бъде изключена бързо. Рядко стават повреди.
-Повреди, така ли му викате!
-Добре, нека го кажем – злополуки. Предвидено е, че могат да бъдат включвани за една демонстрация и изключвани. Малък процент се по….загиват.
Обърка ме. Изобщо не приличаше на разносен търговец. Нямаше желание на всяка цена да продаде стоката, усещаше се. Като, че ли търсеше потвърждение на своите думи, въпреки, че вярваше в тях. Съгласих се да я изпробваме, почти сигурен, че ще я купя. Твърде далече ме беше отвело любопитството. Не можех да си позволя заради него да погубя едно същество колкото и нещастно да ми изглеждаше. Кутийката в която се намираше беше най-обикновена – картонена. Приличаше на онези нощни лампи, малките които нямат нужда от поставка, без кабел са, само щепсел, ключ и крушка. Стоят стърчащи от контакта. По-същият начин го включи. И птичето премигна с очи и нададе глас. Все едно в цялата стая имах клетки, с най-екзотични птици и всички пееха в съзвучие. Малката му главичка се изпъна назад. Освен нея жива материя бяха само гърдите му, а останалото беше синтетика и електроника. Пя, около минута и той го изключи. Дръпна го от контакта, птичето килна глава като мъртво.
-Дали не е….
-Едва ли. Малко вероятно е.
-Колко ще трае инсталирането му като звънец.
-Минути някакви. Зависи от твоите инсталации. Да викна ли техниците?
-Да, моля ви.
-Виж, човече. Не печеля достатъчно, че да ми е все едно когато гледам подобни физиономии. Бройлерите също са птици. Живеят далеч по-кратко, далеч по-изкуствено. И с каква цел? Само за да бъдат изядени. Не мислиш за тях когато откъсваш печена цвърчаща мръвка и я поднасяш към устните на любовницата си, нали? Тази птичка, поне не е създадена с една – единствена цел – да бъде изядена, а да прави….изкуство. Просто е новост, това те плаши.
-Да. Представих си приковани към електрическата мрежа хора.- засмях се.
Засмя се и той.
-Все пак каква е целта? Защо звънеца трябва да е жив.
-По-красив е гласа му.
-Само това?
-Не, не е. Оттук нататък зависи от твоята поръчка. Като дойдат техниците ще бъда по-подробен. Засега ще ти кажа нещата най-общо. Птичето не може да живее без да му е подаден ток повече от един ден. Колкото по-често му е подаван, толкова по-красив е гласа му. Толкова по-жизнено изглежда, освен това, по-честото подаване на ток увеличава живота му. С по-прости думи, колкото по-често се звъни, то толкова по-бавно остарява. За него е празник всяко натискане на звънеца.
-И?
-Тук следва интересното. Каква поръчка ще избереш. Може да е обикновена, но….Има и специална. Тя ще промени живота ти. Мисля, че положително.
-Горя от нетърпение да чуя.
-В бутона на звънеца се инсталира миниатюрна видеокамера плюс сензор за разпознаване на отпечатъците на пръстите.
-И?
-На твоето лице и отпечатъци звънеца не реагира. Не подава ток.
-От което следва, че някой друг трябва да звъни.
-Точно това следва.
-И защо?
-Ще ти кажа. Самотохолизма добива опасни размери.
-Кое? Кое?
-Самотохолизма. Не ти ли харесва думичката.
Разсмях се. Май се опитваше да бъде истински разносен търговец и оригиналничеше.
-Не е смешно.-усмихна се- Превърнахме се всички в самотните приказни великани. Онези които живеят в мрак, в омагьосаният си замък, пазен от троли и дракони. Домът ни е по-сигурен от всяка крепост, предава ни чувство за сила. Безумни гении сме живеещи сред своите изследвания на границата между реално и въображаемо. Вместо лаборатория с колби си имаме интернет и не гърмящи смеси разтваряме, а себе си. От серенади няма смисъл – телефона ни е в джоба. Бистрото и купето, чакалните и спирките, мотела и тапицираната пейка пред кабинета на евентуален служебен партньор, всичко това е върху бюрото ни. Пести ни неудобства. Пътуваме, споделяме се, вършим си работата. Без да мръднем от дома и да се лишим от чувството си за сигурност, чувството, че сме великани….
-Заприличали сме на птичето – звънец.
-Глупости! Глупости! Глупости, мамка му! Не това исках да кажа, човеко. Не това. Няма да намериш враг на технологията в мен. Не тя е виновна, а чувството, че сме великани, че я използваме да се почувстваме великани. Самотохолизмът за който ти говоря. Разбираш ли, ме? Светите отшелници някога са избирали самотата си, за да получат причастието, озарението, близостта с природата. Те са били подготвени, избрани от абсолюта, избрани от себе си. Самотата е едно – самотохолизма друго. Самотата настъпва – самотохолизма обзема. Самотата може да се сподели, да се превърне в любов. Самотохолизма не може. Дори любовта ще погълне, ще я асимилира, от един ще създаде двама самотници.
-Говориш си и ти.
-Добре, не ме вземай на сериозно. Просто разсъждавам на глас.
-Поетизираш на глас.
-Нека да е тъй. Поетизирам. Вече не можем да бъдем самотни, и да го желаем. Самотата е недостъпна, но пък за сметка на това се е развила порочната и сянка. Измамата за самотност, създава и измамата за споделеност, а измамата за споделеност поддържа измамата за самотност. Омагьосан кръг….
-Очите ти ще запламтят.
Засмя се.
-Понякога се въодушевявам. И все пак тази био – електронна джаджа има успех. Продава се. Поръчват си най-вече специалната инсталация. Правим проучвания след това. Хората са доволни. За да поддържат живота на птичето разширяват контактите си. Посрещат повече гости. По-често сами гостуват. Когато се налага да пътуват, намират хора които гостуват в града им. Канят ги вместо в хотели да живеят у тях. Непознати хора. Разбираш ли, вратата се отключва по-често, за повече хора.
-Няма ли престъпници които да се възползват?
-И да оставят отпечатъците на пръстите, записани в диска? Не ме разсмивай.
-Интересни неща говориш.
-Всички се превързват към птичките си и за да живеят птичките им сами започват да живеят по-пълноценно, по-контактно. Ето и ти….Над тридесет си, нали? Живееш доколкото виждам сам. Усещам, че е пипала тук там жена, не е нито разхвърляно, нито педантично подредено, не си самотен, но не и лишен от самотохолизъм.
-А може да съм си самотник?
-Може. Тогава е по-добре да избереш обикновената инсталация. Иначе ще намразиш птичето. Ще искаш да живее, а ще искаш да останеш сам. Толкова често намразваме любовта по същата причина.
Добре, че дойдоха техниците, заболя ме главата от приказките му.
Избрах механично. Подведен по-скоро от цената отколкото от желанието си да се справя с някакъв си „самотохолизъм”. Можех да си позволя специалната поръчка. И го сторих. Без да очаквам ефект имаше. По-често канех момичетата в къщи. По-настойчив бях. Честите ни срещи направиха тъй, че да се изяснят отношенията ни. Престанаха да идват две, три нови започнаха да ми гостуват, престанаха и те, други две се появиха, за кратко, останах сам, птичето умираше. Канех приятели, веднъж с тях дойде стара приятелка, близост преди сме нямали. Нямаше нищо против да идва всеки ден, също я е карала самотно, харесвал и гласа на птичето. Не разбрах кога остана завинаги, имах чувството, че винаги съм живял с нея, с нея съм се родил, била е част от мен, част от мислите ми и всяко действие. Никога не съм подозирал, че е означавала толкова много за мен. Като душа за тялото си я чувствах, като тяло на душата си, като полукълбата на мозъка, а птичето и песента му беше връзката между тях. За да стане пълновластен собственик на дома, сложихме и нейните отпечатъци и лице в паметта на звънеца. Вече не можеше да позвъни и тя. Звъняха приятели, меняха се. Някои вечери се налагаше да каним хора от улицата за да натисне някой звънеца. Стигна се и до там, че се сприятелихме със семейство което търсеше суинг партньори. Не бяха за нас подобни развлечения, разстроиха отношенията ни. Едва не се разделихме, направихме стъпката която отдавна трябваше да направим. Тя забременя. После втори път, преди първото да е навършило първата си година. Налагаше се да пътувам. Служебно. За да не умре птичето исках да си има приятелки. Опитваше се, но не се получаваше. Не беше от жените способни да поддържат приятелство с други. Не искахме да умира птичето. Знаех, че си има любовник. Само да не умре птичето. Сам щях да я помоля да си намери, ако не беше си намерила. Само да не умре птичето. Друго беше като съм в къщи, по-малко понасям компании, но съм по-общителен. Парадокс. Само да не умре птичето, чиято песен ни носи толкова радост и без която отношението ни един към друг го нямаше, умеех да бъда общителен, но тя не умееше. Децата растяха, скоро можеха и те да звънят. В едно от пътуванията си видях некролог. Спрях се, познах го. Беше търговският пътник продал ми птичето. На вратата на дома му беше залепен, позвъних. Съвсем обикновен звънец, дори първобитен. Отвори дъщеря му. Приличаше на него. Говореше отнесено. Самоубил се е. Дни след като ми е продал птичето. Не го разбирала, бил особен род самотник. Хубаво момиче. Приличаше на приятелката на сина ми. Държах на нея, но разделиха се. От известно време птичето не пееше за него. Затворил се беше в себе си. Дори сам не натискаше звънеца, макар неговото натискане отчиташе. Звънеше като мен и майка си, по телефона, застанал пред вратата. За дъщеря ни, птичето пееше непрестанно. Самата тя приличаше на птичка. Обичаше компаниите, обичаше ятото. Множеството хора. Пееше заради нея птичето, но не се залъгвахме. Като птиче скоро щеше да отлети. Жена ми забременя за трети път. Синът ни отлетя първи от дома. Не се обаждаше често. Напук на очакванията ни, дъщеря ни остана с нас. Майчински инстинкт проговори в нея, когато се роди малката й сестричка. Гледаше я все едно, че й беше дъщеря. Скоро и своя роди. Не престана да пее птичето за нея, дори когато и малката й сестра и дъщеря й вече имаха свои деца. Първи умрях аз. После и жена ми. Която ми остана вярна до края на живота ни, въпреки любовниците си, защото те бяха само заради песента на птичето. Растяха внуците ни и скоро си имаха свои, а птичето продължаваше да пее ли пее. Все по-красиво да пее, с все по-богат на ноти глас. Цяла вселена се изливаше от малките му гърди. Изобретателите му отдавна бяха погребани, а то пееше, още пееше. Правеше щастливи хората. И пееше ли, пееше. Никой не разбра смисъла на песента му:
„Искам да спра. Искам да спра. Не съм искало да ме има. Искам да спра. Не съм искало да ме има. Боли ме, защо съм радостно, че ви има. Искам да спра, но нали ще ви изгубя.”
Новият ми роман, може да излезе, благодарение на твоя глас, тук.
-Вие сте изверг!
-Простете ме. Аз съм само търговски пътник или ако щете рекламен представител на фирмата която продава звънеца.
-Това е живо същество! Или поне прилича на живо.
-Живо е. Живо птиче.
-Но то е…..-не можах да завърша изречението си, задави ме смесица от болка и отвращение.
-То няма крила, както няма крила кивито.
-Това! – искаше ми се да го изхвърля, дребен беше и с миши очи. Нещо ме възпираше, не знам какво ме възпираше.
-Откъснато от природната среда? Не може да живее в нея? Животът му е изкуствено поддържан? Е, да. Точно така е. А птичките в клетка? Красиви, пойни. От хиляди години се отглеждат, а те не ти правят впечатление. Все още има деца които им хрумва мисълта да им дадат свобода….И шокът им остава поука за цял живот – да не бъдат лекомислени към свободата….Всичко друго е тя – не лекомислие….Птичето излита от клетката, пред очите им каца наблизо и котката остава от него само перушини. Беззащитно е извън клетката си. Но вече си свикнал с тази печална красота, защото е традиционна. Роден, красив затворник, като мнозина жени из света, като мнозина хора на изкуството, като част от поривите ни. Традиционно и приемливо. Птиче в клетка. Според мен, далеч по-печално съществуване от това което буди отвращение сега от теб. Буди го, само защото е технологична новост. Тази птичка няма металните пръчки около себе си. Ни стоманени, ни медни, ни златни. Тя живее в оптимума на възможните си действия и изпитваните желания. В известна степен е по-свободна от мен и теб.
-Жива ли е наистина?
-Няма стомах, тя се храни с електричество, но има дробове, сърце, мозък.
-Създали сте изрод.
-Пак ще ти напомня, нашата фирма само я продава, изобретена е от други. Но не е изрод. Новост е, която може да бъде добър, много добър приятел. Гласът й, по-красив глас не съм чувал. Чувстваш малкото и сърце да бие във всяка нота, да прониква във всяка клетка, да предизвиква във всяка клетка резонанс и да разлага тялото ти на вълни и на светлини. Сън наяве, други измерения на красотата и радостта. По-различни цветове, по-различни мисли. Все едно си в друга вселена. Преизпълнена с обич и топлина. Ново познание придобиваш за природата и бързо забравяш, за да се върнеш към тази в която живееш пълноценно, с която организма ти е способен да живее. Тази птичка е приключение. Мога да ти демонстрирам гласа й. Кажи ми в кой контакт да я включа за демонстрация. Работи с нормално електричество от двеста и двадесет волта. Ако решиш, че я искаш ще викна техниците да я инсталират.
-А ако откажа? След като е била включена, няма ли да умре?
-Рискът е съвсем малък, ако бъде изключена бързо. Рядко стават повреди.
-Повреди, така ли му викате!
-Добре, нека го кажем – злополуки. Предвидено е, че могат да бъдат включвани за една демонстрация и изключвани. Малък процент се по….загиват.
Обърка ме. Изобщо не приличаше на разносен търговец. Нямаше желание на всяка цена да продаде стоката, усещаше се. Като, че ли търсеше потвърждение на своите думи, въпреки, че вярваше в тях. Съгласих се да я изпробваме, почти сигурен, че ще я купя. Твърде далече ме беше отвело любопитството. Не можех да си позволя заради него да погубя едно същество колкото и нещастно да ми изглеждаше. Кутийката в която се намираше беше най-обикновена – картонена. Приличаше на онези нощни лампи, малките които нямат нужда от поставка, без кабел са, само щепсел, ключ и крушка. Стоят стърчащи от контакта. По-същият начин го включи. И птичето премигна с очи и нададе глас. Все едно в цялата стая имах клетки, с най-екзотични птици и всички пееха в съзвучие. Малката му главичка се изпъна назад. Освен нея жива материя бяха само гърдите му, а останалото беше синтетика и електроника. Пя, около минута и той го изключи. Дръпна го от контакта, птичето килна глава като мъртво.
-Дали не е….
-Едва ли. Малко вероятно е.
-Колко ще трае инсталирането му като звънец.
-Минути някакви. Зависи от твоите инсталации. Да викна ли техниците?
-Да, моля ви.
-Виж, човече. Не печеля достатъчно, че да ми е все едно когато гледам подобни физиономии. Бройлерите също са птици. Живеят далеч по-кратко, далеч по-изкуствено. И с каква цел? Само за да бъдат изядени. Не мислиш за тях когато откъсваш печена цвърчаща мръвка и я поднасяш към устните на любовницата си, нали? Тази птичка, поне не е създадена с една – единствена цел – да бъде изядена, а да прави….изкуство. Просто е новост, това те плаши.
-Да. Представих си приковани към електрическата мрежа хора.- засмях се.
Засмя се и той.
-Все пак каква е целта? Защо звънеца трябва да е жив.
-По-красив е гласа му.
-Само това?
-Не, не е. Оттук нататък зависи от твоята поръчка. Като дойдат техниците ще бъда по-подробен. Засега ще ти кажа нещата най-общо. Птичето не може да живее без да му е подаден ток повече от един ден. Колкото по-често му е подаван, толкова по-красив е гласа му. Толкова по-жизнено изглежда, освен това, по-честото подаване на ток увеличава живота му. С по-прости думи, колкото по-често се звъни, то толкова по-бавно остарява. За него е празник всяко натискане на звънеца.
-И?
-Тук следва интересното. Каква поръчка ще избереш. Може да е обикновена, но….Има и специална. Тя ще промени живота ти. Мисля, че положително.
-Горя от нетърпение да чуя.
-В бутона на звънеца се инсталира миниатюрна видеокамера плюс сензор за разпознаване на отпечатъците на пръстите.
-И?
-На твоето лице и отпечатъци звънеца не реагира. Не подава ток.
-От което следва, че някой друг трябва да звъни.
-Точно това следва.
-И защо?
-Ще ти кажа. Самотохолизма добива опасни размери.
-Кое? Кое?
-Самотохолизма. Не ти ли харесва думичката.
Разсмях се. Май се опитваше да бъде истински разносен търговец и оригиналничеше.
-Не е смешно.-усмихна се- Превърнахме се всички в самотните приказни великани. Онези които живеят в мрак, в омагьосаният си замък, пазен от троли и дракони. Домът ни е по-сигурен от всяка крепост, предава ни чувство за сила. Безумни гении сме живеещи сред своите изследвания на границата между реално и въображаемо. Вместо лаборатория с колби си имаме интернет и не гърмящи смеси разтваряме, а себе си. От серенади няма смисъл – телефона ни е в джоба. Бистрото и купето, чакалните и спирките, мотела и тапицираната пейка пред кабинета на евентуален служебен партньор, всичко това е върху бюрото ни. Пести ни неудобства. Пътуваме, споделяме се, вършим си работата. Без да мръднем от дома и да се лишим от чувството си за сигурност, чувството, че сме великани….
-Заприличали сме на птичето – звънец.
-Глупости! Глупости! Глупости, мамка му! Не това исках да кажа, човеко. Не това. Няма да намериш враг на технологията в мен. Не тя е виновна, а чувството, че сме великани, че я използваме да се почувстваме великани. Самотохолизмът за който ти говоря. Разбираш ли, ме? Светите отшелници някога са избирали самотата си, за да получат причастието, озарението, близостта с природата. Те са били подготвени, избрани от абсолюта, избрани от себе си. Самотата е едно – самотохолизма друго. Самотата настъпва – самотохолизма обзема. Самотата може да се сподели, да се превърне в любов. Самотохолизма не може. Дори любовта ще погълне, ще я асимилира, от един ще създаде двама самотници.
-Говориш си и ти.
-Добре, не ме вземай на сериозно. Просто разсъждавам на глас.
-Поетизираш на глас.
-Нека да е тъй. Поетизирам. Вече не можем да бъдем самотни, и да го желаем. Самотата е недостъпна, но пък за сметка на това се е развила порочната и сянка. Измамата за самотност, създава и измамата за споделеност, а измамата за споделеност поддържа измамата за самотност. Омагьосан кръг….
-Очите ти ще запламтят.
Засмя се.
-Понякога се въодушевявам. И все пак тази био – електронна джаджа има успех. Продава се. Поръчват си най-вече специалната инсталация. Правим проучвания след това. Хората са доволни. За да поддържат живота на птичето разширяват контактите си. Посрещат повече гости. По-често сами гостуват. Когато се налага да пътуват, намират хора които гостуват в града им. Канят ги вместо в хотели да живеят у тях. Непознати хора. Разбираш ли, вратата се отключва по-често, за повече хора.
-Няма ли престъпници които да се възползват?
-И да оставят отпечатъците на пръстите, записани в диска? Не ме разсмивай.
-Интересни неща говориш.
-Всички се превързват към птичките си и за да живеят птичките им сами започват да живеят по-пълноценно, по-контактно. Ето и ти….Над тридесет си, нали? Живееш доколкото виждам сам. Усещам, че е пипала тук там жена, не е нито разхвърляно, нито педантично подредено, не си самотен, но не и лишен от самотохолизъм.
-А може да съм си самотник?
-Може. Тогава е по-добре да избереш обикновената инсталация. Иначе ще намразиш птичето. Ще искаш да живее, а ще искаш да останеш сам. Толкова често намразваме любовта по същата причина.
Добре, че дойдоха техниците, заболя ме главата от приказките му.
Избрах механично. Подведен по-скоро от цената отколкото от желанието си да се справя с някакъв си „самотохолизъм”. Можех да си позволя специалната поръчка. И го сторих. Без да очаквам ефект имаше. По-често канех момичетата в къщи. По-настойчив бях. Честите ни срещи направиха тъй, че да се изяснят отношенията ни. Престанаха да идват две, три нови започнаха да ми гостуват, престанаха и те, други две се появиха, за кратко, останах сам, птичето умираше. Канех приятели, веднъж с тях дойде стара приятелка, близост преди сме нямали. Нямаше нищо против да идва всеки ден, също я е карала самотно, харесвал и гласа на птичето. Не разбрах кога остана завинаги, имах чувството, че винаги съм живял с нея, с нея съм се родил, била е част от мен, част от мислите ми и всяко действие. Никога не съм подозирал, че е означавала толкова много за мен. Като душа за тялото си я чувствах, като тяло на душата си, като полукълбата на мозъка, а птичето и песента му беше връзката между тях. За да стане пълновластен собственик на дома, сложихме и нейните отпечатъци и лице в паметта на звънеца. Вече не можеше да позвъни и тя. Звъняха приятели, меняха се. Някои вечери се налагаше да каним хора от улицата за да натисне някой звънеца. Стигна се и до там, че се сприятелихме със семейство което търсеше суинг партньори. Не бяха за нас подобни развлечения, разстроиха отношенията ни. Едва не се разделихме, направихме стъпката която отдавна трябваше да направим. Тя забременя. После втори път, преди първото да е навършило първата си година. Налагаше се да пътувам. Служебно. За да не умре птичето исках да си има приятелки. Опитваше се, но не се получаваше. Не беше от жените способни да поддържат приятелство с други. Не искахме да умира птичето. Знаех, че си има любовник. Само да не умре птичето. Сам щях да я помоля да си намери, ако не беше си намерила. Само да не умре птичето. Друго беше като съм в къщи, по-малко понасям компании, но съм по-общителен. Парадокс. Само да не умре птичето, чиято песен ни носи толкова радост и без която отношението ни един към друг го нямаше, умеех да бъда общителен, но тя не умееше. Децата растяха, скоро можеха и те да звънят. В едно от пътуванията си видях некролог. Спрях се, познах го. Беше търговският пътник продал ми птичето. На вратата на дома му беше залепен, позвъних. Съвсем обикновен звънец, дори първобитен. Отвори дъщеря му. Приличаше на него. Говореше отнесено. Самоубил се е. Дни след като ми е продал птичето. Не го разбирала, бил особен род самотник. Хубаво момиче. Приличаше на приятелката на сина ми. Държах на нея, но разделиха се. От известно време птичето не пееше за него. Затворил се беше в себе си. Дори сам не натискаше звънеца, макар неговото натискане отчиташе. Звънеше като мен и майка си, по телефона, застанал пред вратата. За дъщеря ни, птичето пееше непрестанно. Самата тя приличаше на птичка. Обичаше компаниите, обичаше ятото. Множеството хора. Пееше заради нея птичето, но не се залъгвахме. Като птиче скоро щеше да отлети. Жена ми забременя за трети път. Синът ни отлетя първи от дома. Не се обаждаше често. Напук на очакванията ни, дъщеря ни остана с нас. Майчински инстинкт проговори в нея, когато се роди малката й сестричка. Гледаше я все едно, че й беше дъщеря. Скоро и своя роди. Не престана да пее птичето за нея, дори когато и малката й сестра и дъщеря й вече имаха свои деца. Първи умрях аз. После и жена ми. Която ми остана вярна до края на живота ни, въпреки любовниците си, защото те бяха само заради песента на птичето. Растяха внуците ни и скоро си имаха свои, а птичето продължаваше да пее ли пее. Все по-красиво да пее, с все по-богат на ноти глас. Цяла вселена се изливаше от малките му гърди. Изобретателите му отдавна бяха погребани, а то пееше, още пееше. Правеше щастливи хората. И пееше ли, пееше. Никой не разбра смисъла на песента му:
„Искам да спра. Искам да спра. Не съм искало да ме има. Искам да спра. Не съм искало да ме има. Боли ме, защо съм радостно, че ви има. Искам да спра, но нали ще ви изгубя.”
Новият ми роман, може да излезе, благодарение на твоя глас, тук.
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 112552
Блогрол
