Историята от предишния постинг продължава:

Крупието и ти

Крупие съм в Казиното на живота. При нас идват най-щастливите. Погубените. Трябва да опустошиш душата си, за да откриеш сред дюните на духа, истините които е късно вече да пропилееш, а рано да приемеш. Вятърът си играе с тях, разпилява ги около теб. Миражите тук не те заблуждават, те са забавление. Не е на ниво, не разкарва висналата скука. Но като я споменах, нея – скуката. Тя сама за себе си е развлечение. Гъделичка приятно. Напомня ти, че си толкова пораснал, че онова което радва приличащото на шестгодишно сладурче човечество, теб отегчава. Защото си голям, но не гледаш на порастването си сериозно. Дърт и скапан си, цитирам те. Такъв си, но ти се харесва. Със скуката му – духовната, с отегчението. Раменете ти са малко артистично виснали. Не, че си безсилен, но така ти харесва да изглеждаш макар да няма кой да те види. И краката ти се влачат, ей тъй, за да вдигат облачета. Преизпълнен си със сила, макар всеки момент смъртта може да настъпи, че не си пил дълго вода. Нещо друго те крепи, не тялото. Отчаянието ли е или цинизма ти? Кой го знае.

Виждаш Казиното. Да беше нормален човек, щеше да разтъркаш очи, за да се увериш, че не е илюзия. Не, не, не и не! Повече от ясно за теб е, че не е илюзия, защото нямаш илюзии. Би си купил някоя, но не се продават. Няма ги на никой щанд. Дори ние не можем да ти ги предложим.

Влизаш, питаш за вода. Другите играчи толкова са потънали в заниманието, че не те забелязват. Аз се усмихвам. Мога за миг да се превърна в русата жена която се мярка под форма на кула в паметта ти, аз мога да се превърна във всичко, но сега съм милостив. Симпатичен си ми. Като малко братче.

Устните ти са напукани. Очите ти кървят и наистина имаш нужда от глътка живот. Само, че си в казино. Трябва да играеш за нея. Гледам имаш достатъчно истини които не цениш. Заложи ги, ще спечелиш глътката.

Харесваш хазарта. Прекъсваш ме на средата на изречението. Купуваш жетони. Говориш за нея. Играеш и губиш. Разказваш за кулата. Да, виждал си я като кула. Крепостна кула със златисти стени и ровове. Гласът ти става хладен, очите ти удивени, ужас се чете в тях. Питаш се, как си могъл да бъдеш толкова луд. Минал си над бездна за да влезеш в нея. Устните ти вече кървят, но рулетката се върти. Не мога да ти дам водата за която ти още играеш, но ти напомням, че в цената на жетоните са включени бърбъна и колата. Малко те освежават. Бърбориш повече и играеш ли, играеш. Трупат се чаши вода, но пестиш ги. Питаш има ли в какво да ти ги налеем. Разбира се, че има. Ще си го спечелиш. Един варел е по-евтин от чаша вода, а една камила по-евтина и от варела. Продължаваш да играеш, имаш толкова много истини. Залагаш ги. Пак губиш, пак печелиш. Пак се питаш как си могъл да бъдеш толкова луд, че да минеш през крепостните ровове около нея, за да влезеш в нея. Не, че не мога да ти отговоря, но не ме питаш това. Друго те вълнува. Най-сетне плюеш камъчето. Питаш ме дали си я обичал? Аз съм сатана, не Бог. Не мога да ти отговоря. Сърдито ти го изричам почти и почти съм искрен, така както може само лукавият. Поглеждаш към наредените чаши вода. Има повече от триста литра. Питаш ме, дали ще ти стигнат да се върнеш обратно през пустинята. Отговарям ти много коректно:

„Откъде знаеш, че няма да те излъжа?”

Кимаш, разбираш, че трябва да прецениш сам. Да рискуваш. Рискът за един играч на рулетка би трябвало да е като любовна игра и колкото по-голям е, толкова по-страстна да е тя, но изведнъж усещаш, прочита се в погледа ти, че нямаш сили да поемеш този риск или имаш сили, но нямаш достатъчно желание да ги набереш. До този момент си рискувал без това да ти коства силите. Правил си го като дишането, сега е нещо различно, струва ти се сериозно. Не си сигурен и в това дали отново ще намериш казиното и на този въпрос ти отговарям пак, също толкова коректно колкото на предишният:

„Откъде знаеш, че няма да те излъжа?”

Печалбата ти расте, а още, още не си уверен, че ще ти стигне водата за да прекосиш пустинята, нито си сигурен, че ако не успееш ще можеш да се върнеш пак в казиното.

Достатъчно вода имаш, но няма да ти го кажа, защото на мен къде ще ми е печалбата. Играта те е грабнала. Дори да спечелиш всички извори няма да спреш да играеш, а да си признаем, много си спечелил, но не чак толкова.

Изглежда от бърбъна. Говориш постоянно за нея. Колко ти се е искало да бъдеш отново в прегръдките й, в нея. И пак я сравняваш с кула. Още ти прилича на кула.

Навън пясъци, толкова пясъци.

Казвам ти го, за да те подсетя. И ти се подсещаш. Прилича ти на шега, а не е.

Решаваш да си я направиш от пясък. Вода си спечелил достатъчно за да въздигнеш от пясък онази кула до която се съмняваш, че ще достигнеш.

Градиш я, въздигаш я, толкова искаш да си при истинската, че тази заприличва на истинската.

Красива е от страни. Величествена за теб. Влизаш в нея.

Ще си щастлив тази нощ, докато тя изсъхне и се срине. Ще се опомниш пак пред казиното. Ще влезеш отново в него. Ще играеш цял ден и ще спечелиш вода за да въздигнеш следващата кула. И тя пак ще се срине. И ти пак ще играеш. И печелиш океани питейна вода, за която си жаден, ала глътка няма да вкусиш, а пилееш до капка в пустиня.
 


Новият ми роман: "Убийство в социалната мрежа", може да излезе благодарение на твоя глас, тук. 

Мдаа...някога за такива случаи се казваше "шубето е голям страх":) Дали и днес не се използва същия израз...или нещо подобно...:)))
Браво, хубаво е написано и много поучително!