История от поредицата "Дъщерята на слънцето"

Косите й не угаси, само косите. Стича се по тях, по шията, по раменете й, по гърдите, по снагата й, по слабините и бедрата й. Чувства я с всяка струйка и с всяка струйка я гали. Гаснеха пламъците изненадани. Попива в нея, разтваря се в грима й. Нарисува свои образи по лицето й, игра на обръч между обиците й. Приюти зеница в пъпа й, по брадичката излива устни, и по венериния хълм, по гръбнака и по дупето, и по прасците й. Обгърна я като в дреха, дрехата й полепих и затрептя около нея с бледа гаснеща дъга. Утихнала от пламъци те поглъщаше в себе си. В най-честитото земно блаженство.

Ето я на прозореца. Пуши. Рано се събуждаш винаги, тридесет секунди след часовника, но тя минута – две и преди него.

Запечатала е вратите на градината. Потайната градина в нея. Градината на страстта. С восък ги е запечатала. С една единствена капка восък, която и целувка може да разтопи. Могат да разтопят дори и с думи, ако са искрени и не просто думи, а слово в което изгаря душа и природа, защото тогава наистина парят.

Този печат е точно под лявото й зърно.

Застава пред прозореца в стаята си. Пуши цигара. Зазоряването прилича на разтопен восък. Впечатленията от градина не са я напуснали, но преди настъпването на деня печата се е втвърдил. Градината е напълно замаскирана.

Звъни телефона. Вдига го. Облича доспехите на ежедневието. И то я поглъща.

Време е да те погълне и твоето.

Изчезнала е. Все едно е била видение. Няма я. Истински ли се случи. Бързаш. Тридесет секунди след часовника е и рано, и късно.

Скачаш от леглото.

Бутилка с червило на ъгъла. Обувка с токче в една от чашите. Преобърнати свещи. Дрехи оплетени като любещи се змии подобни тела. Изписал си стената с любовни рими. Кога се е случило не помниш. Не си пил, ти не пиеш. От години, но все още губиш от опиянение памет.

Зрението ти се търкаля из пода. Разглобила те е. Пипнешком си открил лявото око, дълго търсиш дясното под леглото. Ребрата ти се търкалят чак до кухнята. Като оглозгани от вълци. Страхотна е! Припряно ги събираш и тъкмо навреме. Започнали са да мутират в нови Еви. Малко да се беше забавил и щеше да настъпи световен катаклизъм. Разресваш надве – натри мисли, но косата ти остава рошава. Винаги е рошава, но сега не може да скрие доволното ти изражение. Срам го хваща на огледалото да те гледа. Затова отразява поруменяла зора, а не че е толкова румено навън. Даже си е много сиво. Преди да се облечеш се сещаш за кожата си. Смъкната е, разбира се. Залепяш я, пари от наслада. Като намазана с мед и опиум е, попива в теб. Три драскотини на гърба ще останат. Страхотна е….

Какво забрави! Закъсняваш. Тридесет секунди след часовника е и рано, и късно. Нещо забрави. Сърцето. Вдигаш очи и го виждаш. В опит да полети към небесата се е ударило и размазало в тавана. Нарисувало е със себе си стилизирано сърце като по любовните картички. Прободено със стрела. Нямаш време да го изстъргваш от тавана и прибираш в себе си, а и тук му е мястото. На топло е. Днес навън няма да ти трябва, може дори да ти пречи, а е тъй красиво тук. Наивно изглежда, има детински израз. Сигурно ще му е тъжно без теб, без нея. Самичко тук, но където отиваш не е за деца. Казваш му, че ще се върнеш скоро и излизаш без него. Смога залютява в очите ти. Да беше оставил и тях, но без тях не може. Трябва да са широко отворени. Още играе образа й. Миризмата й по теб още се улавя. Грабят я другите миризми. Шофьорът на таксито говори глупости и твоята уста не спира да ги говори. Тъкмо навреме си стигнал.

Преди настъпване на зората, за теб започва нощният живот.

Защото си саксофонист в бар „Храмът на греха”, тук деня и нощта нямат значение. Отвъд тях си, както отвъд всички останали мили дреболии като доброто и злото например или истината и лъжата. Какво значение имат! Понякога чувството дори ти харесва. Прилича на свобода, не че свободата в такива случаи има особено значение за теб. Изнасят вече самоубиец. Още не е започнал купона, не че е спирал, то си тече и без сакса ти, но имаш чувството, че света се върти около него. Поглеждаш за миг нещастника, прилича на теб. С облекчение си спомняш, че остави сърцето си. Обръщат ти се само червата, но те са свикнали. Вече им е нещо като спорт. Акробатика за добър тонус. Решаваш, че може да не е мъртъв, а само мъртво пиян. И двете неща са еднакво вероятни. Правиш гримаса.

Колко часа е, а вече?

Безсмислен въпрос. Флипер автоматите звънят. Тринадесет са. Знаеш много добре какво е топчето. Земното кълбо. Еднакво единствено и в тринадесетте автомата. Хвърчи във всички посоки. Върти се както му падне. Тук времето няма значение. Знаеш го. Играчите – не. За тях земното кълбо си е обикновено топче. Дърпат ръчките, натискат бутоните. Очите им вперени, само и само да не го изпуснат в дупката, за която не подозират, че е самата бездна, а си мислят, че само им се струва, че е самата бездна, ала колкото и да внимават, изпускат го. Не свършва света само защото бързо влиза в игра следващото топче, докато дванадесетте му резерви все още летят насам натам. Ако едновременно и тринадесетте играча го изпуснат – това ще е краят.

Завиждаш им малко. Не знаят какво е в ръцете им и го владеят, а ти знаеш, но никога не е било в ръцете ти. Ти си саксофонист – импровизатор. Дори не можеш да се наречеш джаз-мен. Парчетата ти са натоварени с мисли, тежки. Не се чуват като музика, а вслушаният в тях, трябва да чете посланията им като разкази. Защото са си изсвирени разкази, имат си и страници даже най-вече електронни, които се откриват пред очите потъне ли се в това което се мъчиш да изсвириш, а е твърде натоварено с мисли за да звучи като музика. Защо те търпят в „Храмът на греха” сам не знаеш. Сигурно защото грешниците като теб не могат да се отдадат на истинският джаз и предпочитат да четат онези фалшиви ноти които не стават за музика, а за мислене. Имаш си даже и почитатели, заблуждават се, че пишеш, а ти просто си свириш фалшиво. Майстор си в това. Блъска те миризма на плът, на сексуално искане и отчаяние. На масата за руска рулетка мястото пак е резервирано. Сервитьорката стои с подноса със златни куршуми и чака специалният клиент. Дали не се е отказал? Никога не се отказват и играят до последно. Револверът е истинско произведение на изкуството. Платинено покрие, орнаменти, всеки сам за себе си, шедьовър. Над седемстотин са. Така се шепне из персонала. Повечето са толкова ситни, че трябва да се разглеждат с микроскоп. Автор – неизвестен. Гений, а не като теб, импровизатор. Затваряш очи, допираш устни в мущука, но си представяш, че е в дулото на револвера. Екзалтиран кикот от близка маса те гъделичка, стенание на овлажнена двойка девойки от съседната дочуваш, нетърпеливо подсвиркване те драска. Чуваш стенание и смях зад гърба си, по гласовете им познаваш, че не се познават, току що са се срещнали и бягат от нещо си, искат да се чукат, нямат представа, че се обичат. Под масата са вече. Правят го. Някой те ругае да започваш да свириш. В ужас си. Забравил си как се прави. Кръстникът от почетната си маса те застрелва с поглед. Мутрата му е изправена. Кръстникът й кимва. Онзи тръгва към теб. Сигурно само ще ти строши ръцете. Не чувстваш страх, пиян си. Не пиеш от години, но в клетките ти има толкова много алкохол, че полуразпада му ще трае векове. При най-малка възбуда започва да ти се май свят. И много, много не ти пука.

Някой гръмва мутрата в тила преди да е направил с теб, каквото му е заповядал кръстника. Самият той е забил лице в масата. Показният разстрел не впечатлява никого. Случва се на смяна по осем – девет пъти. Става ти кофти. Усещаш, че нарочно си вбесявал кръстника, още щом си го видял. Искаше ти се онзи да те убие или най-малко да ти счупи ръцете за да не можеш да свириш. Защото ти е писнало. Страстите са се разгорели и без твоят саксофон. Черпиш енергия от тях. Танцуват, късат дрехи, облизват се цели, подменят се. Гълташ гласовете им, смяната на миризмите, с всяка клетка ги поглъщаш, всяка твоя клетка е казанче в което се размесват и врат, вдига се пара. Не е наркотична, омагьосваща е. Приятна е, чужда е, макар в теб. Не принадлежиш на себе си. Ти си техен. Екстазът им ще те разкъса, а сам не чувстваш. Като касиерка която държи в ръцете си чужди пари, а сама не разполага достатъчно, държиш в ръцете си чужди страсти. Като гинеколог който наднича в най-интимното на тялото без чувство за интимност, ти надничаш в най-интимното на душата, без чувство за интимност. Не можеш да задържиш вече това което не ти се полага. Изливаш го. Чуваш го като звуци, но те го четат като разказ. Освобождаваш го, а повече и повече се натрупва. Язовир си който прелива, ще се разруши бента. Ще полудееш. И свириш ли, свириш. Създаваш чувство, че си споделен, а все по-самотен ставаш. Не, това не си ти. Бъркат се, получават себе си, от теб. И все повече сам губиш себе си. Ставаш представите им. Осъзнаваш го. Боли те. Докато напълно, до сетно се изгубиш. И тогава изведнъж разбираш, че това може да е и храм на греха, но е и света който толкова, толкова обичаш. Превърнал си се в част от хиляди разумни облаци, които от хиляди години се изливат тъй както ти, чрез своят импровизации. И докато чрез тях се лееш поройно и освобождаваш толкова страст колкото поемаш си забравил болката. Екзалтиран си, почти щастлив. Но не можеш да потушиш толкова много пожари. Знаеш го, знаеш го, но въпреки това се опитваш. Опитваш се, докато паднеш от изтощение и остане най-натежалият, облак съзнание и страст. Не можеш да го изразходиш. Опитваш се, но нямаш сили.

Саксофонът е паднал от ръцете ти. Гледаш масата за руска рулетка. Колегите ти се усмихват. Казват, че са събрали пари, за да я резервират специално за теб. Защото те уважават и ценят. Пазили ти я за след работно време. Много мило. Просълзяваш се, толкова си затрогнат.

Слагаш дулото в устата си, натискаш спусъка, но си толкова слаб стрелец, че не улучваш. Смеят ти се. Смееш си се и ти. Разиграл си сценка. Изобщо не ти се е умирало. Направи го, за да не ги обидиш.

Изтощен си до смърт. Да. Изтощен си от смърт, но съзнанието ти се носи в небесата. Като най-тежкият, най-поройният и чувстващ облак. Всъщност, „тежкият“ е вярна, но не и подходяща дума, сочен си. Напоен от сиропа на изтискани плодове на познанието, ферментирали са в теб, ще те пръснат.

Излетяваш от бара. Носиш се високо. Вече си наистина само един разумен облак. До момента в който я видиш. Как се прибира в къщи, тази с която беше до сутринта. И се излееш върху нея в най-нежната и най-чувствената си импровизация – себе си.

И от небесен облак те превърне в плът.
 

Новият ми роман: "Убийство в социалната мрежа", може да излезе благодарение на твоя глас, тук

 

Всеки от нас има нещо, съкровено, което пази за себе си. То е същността ни,
радост или болка, емоции, преживявания, любов..Пред нея ние сме истински и уязвими.. Но не и ограбени от ежедневието. Да бъдем себе си:)
За да има мечти и живот!

Желая на всички това!!!

Благодаря ти, Миаа.