Имаше на лицето си много грозен белег, иначе без него би била хубавица. Даже голяма хубавица. Зачудих се, като е толкова добра, защо не се гримира сама, а момичетата се убиват и търсят връзки, за да се вредят при нея. Луди пари за едното му гримиране се дават, но това е най-малкото. Тате ме уреди и негодника му, с негодник. Симпатичен, никакъв такъв, мога да се сетя каква близост има с нея. По-голяма отколкото аз с приятеля си. Макар ние се показваме, те се крият. Не му е единствената. Настанява ме пред огледалото, пипа ме по бузката и по рамото. Казва ми, че ще трябва да свали другия ми грим за да сложи новия за бала. Нямам никакъв грим. Настоява, че имам. Ами, да го сваля. Няма да споря. Не съм нито на славата й, нито на любовника й.

Полазва с четка бузите. Тази майтапи ли се? Какво прави с тази суха четка.

Струва ми се, че ставам по-светла. След минути малко безлика, после бузките ми се надуват. Лунички се откриват. Започвам да приличам на нищо, а после даже и на него да не приличам. Докато вече пищя, текат ми сълзите. Тя се опитва да ме успокои, да ме задържи на стола. Шест, седем годишна се виждам в огледалото, но тогава поне плитки имах. С тази коса над това лице, приличам на плашило.

-Спокойно! Спокойно, малката...

Като го рече това: “малката”, вече ме взриви в рев.

Не биваше така да постъпват с мен. И тя, и тате. И като е толкова добра, защо не си скрие своя белег.

-Този белег крие много повече, а е и по-красив отколкото ти изглежда. – отвърна ми хладно. Как съм успяла да го кажа на глас!

-Не исках да ви засягам!

-Не ме засегна, момиче!

Не биваше така да постъпват с мен. И тя, и тате.

-Успокой се, миличка! Знам, страшно е това, което виждаш. Но нямаше как да ти сложа следващ грим, ако не бях махнала този.

-Но това беше лицето ми. Как ще отида на абитуриентски бал шест годишна.

-Ти си останала на толкова. Не знам какво точно ти се е случило, ще попитам...

-Този идиот любовника ти!

-Не бъди груба, а сигурен съм, че и той не знае...Ще попитам...всъщност има ли значение. Сега ще ти сложа нов грим, но двете с теб, много бързаме. Много. Имаме седем – осем часа, нали толкова?

Кимвам.

-Добре. – казва ми с интонация от екшън филм, по която разбирам, че сме в голяма опасност, но и двете сме много хладнокръвни и се справяме – Сега спри да плачеш. И не трябва да плачеш цяла вечер. Защото това, което ще сложа по лицето ти е по-неустойчиво от това което свалих.

-Кой ми го е слагал?

-Мои сестри. Навиците.

-А ти коя си?

-Как му викахте? Част от силата която...

-Все зло желае, а все добро постига.

-Не съвсем. Част от силата, която все греши, а грешките й красота наричат.

-Не си ли жена?

-Сто процентова съм. Като теб. Сега успокой се. Слагаме грима. Няма да плачеш. Една сълза не бива да пророниш вечерта. Ни от вълнение, ни от болка, ни от радост, ни от вятър в очите. Иначе ще го размажеш и...Ще се получи нещо подобно на това, което виждаш на моето лице. И толкова ще се превържеш към него, че никога няма да скриеш.

-Какво е то?

-Просто сълзи. Станах тази гримьорка, която на длъж и шир се слави, за да намеря начин да го скрия, но колкото повече изтънчвах умения, толкова по-добре разбирах красотата му. Стига вече за това. Не робувай на себе си. Просто няма да плачеш.

Може би ме упои, но часовете минаха като минути. Съвсем малко време имах да облека червената бална рокля. Много е красива. С нея съм като хазартна игра и си въобразявам, че има 10 000 комбинации на химията между мен и нея, в която съм възбуда и една която ще ме убие за секунди. Достатъчна ми е да ме накара да поискам да изживея най-силното, сега и веднага, че в следващата секунда може да съм мъртва.

Домашният Дон Жуан ми каза, че съм невероятна с този грим. Доверих му се, поне от жени разбира. Искаше ми се да му кажа някои сурови истини, но щях да се увлека и можех да се разплача. За това предпочетох да му се усмихна блудкаво, а после да ме тормози нещо ръбесто в гърдите.

Мама ме закара с колата, а там...

Не е за описване. Не вярвах, че ще се чувствам като пред съда на инквизицията. Всичко реве, развълнувало се е. Подобни неща са заразни, овладяват масата. Изпълват и моите гърди, а аз не бива да плача, защото изведнъж ще остана шест годишно момиче или в най-добрия случай ще имам грозен белег до живот. Не искам да показвам, че съм лъгала всички, че изобщо не съм тази която познават, че съм едно дете, което е измамило по някакъв начин природата и не е расло.

Броя от сто до едно. Колкото повече се напрягам да не мисля, толкова повече чувства ме обземат. Не мога да ги владея. Някакво метално създание пускам в себе си. Хладно е и лази на шест крака, като паяк, има дигитални очи и щрака с тях. Удря по някакви скрити клавиши в мен и потичат цифри и комбинации. Разбирам, че разума ми има право, че всичко което съм научила до сега и ми е изглеждало мъдро и съм изповядвала като мъдро, но не съм допускала дълбоко в себе си, сега е спасително.

Всички се радват, а стоя хладно. Ограбена съм.

Погубих си абитуриентския бал, но поне победих.

Врътва се някакъв сваляч. Знам, че съм неотразима. Говори ми идиотщини. Кимам му. Няма изпитание в него. Казва ми за ангажирана някъде си стая. Казвам му “ахъм” и забравям.

Приятелят ми секунди след това ми сервира най-големия номер. С кого идва хванат за ръка? Да ми признаят точно на бала, че сега му било времето. Този стар рефрен сте го чували. Мислех си, че поне в моя живот ще е спестен. Най-голямата ми приятелка, разбира се.

Е, гадно е. За сълзи е. Раздират ме отвътре, режат ме. Не ги пускам, не искам да бъда шест годишна. Нито искам “красивият й белег”.

И не свършва всичко дотук. Той е чакал, готвел се е, бил е убеден, че трябва. Познавам го, не е такъв, какъвто ми изглежда сега. Загубил е кураж. Твърде красива ме видя в новият ми грим. Съжалява, но е стигнал далеч. Готов е да падне в краката ми. Само, че ми е безразличен, жалък ми е даже. А това е по-гадно от всичко. Че съм се заблуждавала, че съм си губила времето. Дори не се замислям сериозно за предателството от нейна страна, гоня мислите, мъча се. Но идват.

Че с нея сме спали на едно легло, по голи цици. Допрели гърбове и дупета. Съвсем невинно. Все едно всяка е сама. Мои дрехи е носила, аз нейни. Колко ми е казвала, колко ми е приказвала. Часове, всяка вечер в продължение на месеци. И аз не съм крила, макар толкова не е имало за разказване.

Устната ми трепери. Очите му са широки. Гледа ме като потъваща галера, на която е натоварил съкровищата си. Малко ми трябва, един жест от моя страна, за да получи приятелката ми, което си заслужава. И под този грим, с това лице, ще ми отива тази постъпка.

Разкарвам се. Тъпо ми е, адски тъпо.

Блъскам се с ухажора си. Онзи инфантилния. Пак танцуваме, притискам тялото си. И тогава такива идиотщини ми заговаря, а аз толкова исках да се заблудя преди малко, че колкото ми е гадно, още по-гадно ми става. Това ли заслужих! Един криещ зад вулгарност, свенливостта си, незрял тъпак. На всичкото отгоре и като външност не струва.

Пускам го, а той ме дърпа за ръка. Боли ме. Смее ми се арогантно. Много ме боли. Дърпа ме. Сега пък ми се повръща. Да го одера по лицето, но много страст се иска за това.

Помислих, че ми тръгват сълзите, че се стича лицето ми. Толкова ужасен го видях.

Удържала съм ги, просто съм намерила онзи глас, който да го смаже. Казах му просто:

-Пусни ме!

Иде ми да се самоубия, но няма да се разплача.

Накрая учителката ми по рисуване. Напомни ми, че вече не ми е такава. Седнахме уж да пием джин. Много неща ми наговори. Сладки, закачливи. Имаше в очите й нещо което ми хареса. После взе да ме плаши. Какво търси ръката й на коляното ми! Какво пък! Защо не! Аз пък какво си въобразявам...Но май е вярно.

Много близки сме с нея. Виждам я в друга светлина. Не мога да повярвам.

Още една предателка. Защо не ми е казала просто нещата, а ме омайваше, докато спечели.

И как ще ми ги каже. Тя си обича мъжете. Сега е пияна и се забавлява.

И много блудкава е усмивката й, като ми казва да продължим у дома й, само двете.

Освен, че я обичах, инак, инак от онова, което си мислеше я обожавах. Възхищавах й се, а сега рухна. Не ме е разбрала, но аз я разбрах. За нея съм играчка с която може да се забавлява както си поиска.

Но няма, няма да ревна.

Не ми потекоха сълзи от смях, когато онази другата моя приятелка се опита на входа да ме съжали.

Дочаках гримьорката да отвори.

Помолих я да свали грима. Тя опита. Но гримът не падаше.

-Това е твоето лице! Вече е твоето лице.

Погледнах се, уплаших се и имаше защо. Твърде красива бях за да живея без проблеми. На всичкото отгоре, едва ли щях да мога вече да заплача.

Тъжно, но проклета да съм, заслужава си!
 


Новият ми роман: "Убийство в социалната мрежа" може да излезе благодарение на твоя глас, тук. 

zdravei stef..ako v slu4aq grima e za da se priokriem zad nego ..nqma smisal..rano ili kasno tvoqta sa6nost izliza naqve

В случая грима е същността. Човек е това, което прави със себе си. Характерът, който придобиваме, като рисунък върху природата ни, необработената, първичната. Тя е просто основата, а какво ще сложим върху нея, ни определя освен като даденост и като личности.

Гримът е и маската, която не винаги ни отива:)Понякога си мислим,че привличаме вниманието,като се гримираме семпло,друг път, като напластяваме все повече маската, която променя същността си. Не е ли по - добре без грим, такива, каквито природата ни е създала!

Дяволът, винаги си казва думата. Трябва да си силен да я пребориш, за да изпъкнеш като себе си, па макар и с белег.
Както винаги пишеш чудесно, Стеф! Благодаря!

По-добре е, но сме се откъснали от невинността на природата и трябва да градим характер, той от своя страна се нуждае от лицето за показ, което крие по-уязвимото, онова което е само за любовта и обичаните.

Белегът - очарованието на силните!

Благодаря ти, благодаря ти.

Еееееееееее това вече ми хареса