Четеше ми, не я разбирах. Някога ми харесваше, просто исках да чувам онези възбудени извивки в гласа й. От години ме отегчава. Изобщо не обичам поезията, май и тя, щом си мисли, че това нейното е поезия. В началото гледах благодушно. Какво пък толкова, щом я прави щастлива. Има си и кръг приятели с които се събира вторниците и с които взаимно се ласкаят. Не се хвърля да издава. От време на време да пусне нещо в интернет, сума непознати се преструват, че много я харесват. Мъча се, мъча се да разбера аз ли съм без сърце, някое сетиво ли ми липсва или просто хората им е приятно да си казват приятни неща. Май е второто. Не искам да я огорчавам. Нека си пише за страст и огньове, несподелени скали, пера от галещи криле обагрени с кръв, рози от кръв, мастилени мисли по устните, езичници танцуващи по настръхнала мъх над бедрата, пътеки и дилеми, разтворени врати, че е плътта към формата извън пещерата на съзнанието…Глупости, глупости, глупости…Устните ми не парят, нито пък са кисели от битови проблеми, нито пък пръстите ми са избягали сатири от гората, когато езическите божества били залезли, носещи свидетелство за своето време, когато я погалят. Мислите ми не са сверени по часовника, нито пък очите ми са два шарени листопада в разточителен октомври. Просто съм съпругът й и не съм никак уморен. Искам да си пожелае онази медна гривна, цената на която е десетократно надута, уж, произведение на изкуството или онази ми ти рокля, екскурзията до Неапол през почивните дни, нова дограма…Изкуствени цици, ако ще…Не, тя си твори сама красотата. Богиня някаква, която рови в себе си. Страх ме е да не ме побърка. Но не искам да я наранявам. Просто не разбирам красотата която усещам, че чувства. Тревожа се малко. Понякога ме яд, че така самозадоволена не желае да преживеем нещо което и на двамата би се харесало. И когато започна да чете за онези нимфи, не знам защо, не знам как ми хрумна, не знам аз ли го казах или беше по инерция от насечените й строфи, дали пък нямах някакво перверзно сексуално видение и то да се е обадило, но попитах я, защо не смени за малко хобито. Гледа ме объркано, ако беше видяла този поглед стотици стихотворения сигурно щеше да напише. Питам я защо говори за красотата на женските форми, не е ли по-хубаво да я улови. Още по-объркана е, но твърде далеч съм стигнал. Да започне да снима голи хубавици. Мисля, че казах: „тогава ще разбера и видя красотата която ти разбираш и виждаш”. Грубо беше, ама искрено. Трябва понякога човек да каже истината. Помръкна, а в понеделника вече започна да се вихри. Беше на границата на злата шега от моя страна, но тя не се шегуваше. Прекрои таванската в ателие, по-добър фотоапарат си купи. Намираше ги пред университета и в кафенетата, намираше ги махнали на стоп, качваше ги и ги довеждаше. Намираше ги по парковете или из магазините, навсякъде където може да се намери пълнолетно момиче или млада жена. Как ги омайваше? Знам ли, тя е поетесата. Като гледах израженията на някои имах чувството, че освен в банята никъде не са се събличали. Други направо разюздани стихии. Снимаше ги сред разцъфнали ябълки и край стени покрити с графити, седнали на контейнера под напълно неразбираем надпис. По стълбища и в ателието си, в леглото ни и в кухнята ни по престилка. На някой позираше сама прегърнала модела си. Не може да се скрие, че насладата е естествена, че допира доставя удоволствие и на двете, но също видимо се преструват, че уж това е само за снимките и си вярват, което е много гъделичкащо. Веднъж вкарах една от тях в леглото, веднъж една от тях ме вкара в леглото ми. И двата пъти имаше снимка, което ме побърка. Не ревнуваше, казваше, че това са нейните героини, нейните фантазии с които ме докосва. Онези чувства които иска да сподели с мен, онези нейни видения с които и преди е искала да ме докосне, но не съм разбирал. Снимките се трупаха: мургави и блондинки, момичета от ъндърграунда и жени от хай- лайфа. Слаби и пищни. Дългокоси и с бръснати глави. Ниски и високи, един широк възрастов диапазон от двадесет до петдесет. Имаше замислени, имаше фриволни. В началото разбира се, разглеждах ги с удоволствие. После взеха да ми омръзват. Възбуда имаше до един момент. В друг ми се струваше, че изобщо не са красиви. Дойде и отегчението, а тя снимаше ли, снимаше, снимаше. Понякога излизаше с някоя от нимфите си, връщаше се след дни. Знаех, че са снимали, друго какво са правили, вече ми беше все едно. Веднъж се изгуби за седмица. Част от мен се надяваше, че няма да се върне. Друга беше ужасена, че е възможно. Не можех без нея. Не, не можех. Вечерите се въртях из къщи. Не се разбирах, странно и страшно ми беше. И макар отдавна си мислех, че снимките й ми са омръзнали крадливо си мислех за тях, не исках да ги разглеждам, но накрая изкусих се. 
И забелязвах нещо друго. Трудно е да се обясни, но липсваше във всички други еротични и актови снимки които съм виждал някога. Извивката на гласа й, все едно я чувах по извивките на телата им. Същата онази възбудена извивка с която четеше и стиховете си и в началото много ми харесваше. Имаше някаква скришна еротика, исках да я изрека с думи, но се получаваше нещо като стиховете й, съвсем объркано, много емоционално, но лишено от логика, при това неумел с думите като нея, не излизаше същото. Махах се от компютъра, но нещо пак ме теглеше към него. Имах чувството, че голите образи разголват и мен. Две или четири нимфи ме разсъбличат, а от вътре също съм момиче. С мъжко желание, мъжко тяло, но в мен има едно ефирно създание…Всъщност не момиче, а по-скоро без пол. Съвършено докосване, ето това беше…Звънеше гласа й с онази извивка в главата ми, плющеше като камшик, замлъкваше.
Чаках я и разглеждах снимките.
Когато се върнах имах чувството, че е минала цяла вечност. Стори ми се чудовищно променена. В отсъствието не в нея, а в сетивността ми беше настъпила промяната. Сега я разбирах, разбирах и онова което е било преди, преди последните месеци и снимките. Което го имаше, а сега беше мъртво. С прекрасна фигура и по-разхубавена, за което беше положила усилия, за да може да привлича моделите си, по-голяма женственост излъчваща, тя беше се превърнала в един хладен мъж. В моят Аз под себе си.
-Каква е магията ти. Снимките ти са различни, различни от всички останали!
-Аз съм поетеса. Умея да виждам душите. Тях разсъбличам и снимам. Това не са просто тела.
-Искам да снимаш и моята.
Рекох й, тя кимна. И ме събличаше, дълго ме събличаше. Казваше ми как да застана, за какво да мисля, какво да сънувам буден. Малко след като светкавицата щракна ми подаде апарата и видях душата си.
Беше едно много, много плахо, красиво, но плахо момиче със завързани очи. Затворена в килията на тялото ми. Заложница на загрубялата ми същност.
 
Новият ми роман: "Убийство в социалната мрежа" може да излезе благодарение на твоя глас, тук. 
 

За да скрием истинската си същност. А всъщност тя е красота!Пътят към душата не винаги е осеян с цветя! Да можеш да виждаш красивото у човека е умение..А по- важното е да я разпознаваш и цениш.Поздрави за хубавия разказ Стеф!

Ако можехме само, само ако можехме, като тела да разголваме и душите си!

оф цефуле ти само за разголвания мислиш,само търсиш де да го навреш тоя малкия пишок в на некоя съседска бричка задния двор... айде спирай ги тия блогения и върви в природата някъде,барем някой коч те напрънджи че да усетиш инстинската си ориентация,келяво семенце евлоги грудев.да бегаш ОТ МОЯ блог щотооо,ще те паздрим ръф,ръф !!!

zdravei stef..hubav razkaz..noooooo spored men ne moje6 napalno da razgoli6 du6ata si pred nqkogo..nai malkoto, 4e toi edva li 6te saumee da te razbere...

Дали, дали е така? И не е ли тъжно, че често си го мислим.
Сега ме накара да се сетя за друг подобен разказ: "Душата в еротични пози" пак имаше снимки и разголена душа, а този за пред когото я съблече героинята, изобщо не я забеляза.

Аз съм грозен анонимен,
със ръката си интимен,
сутрин, вечер, на обяд,
чеша си гъза космат.

наистина как ли изглежда сниманата душа? А дали протестира наистина за недодялаността на обвивката си? Как ме хварли в размисъл? Усмихнат вторник!