Постинг
16.10.2010 15:21 -
Усмивката е временен адрес
Из "За книгите и хората", колонката ми в Буквите.
За втори път в колонката ще си позволя да разкажа отдавна разказана вече история. Но случката е показателна, а ако не е усмивката в нея, както и в много други битови ситуации, може да ни накара да се замислим за повече неща, отколкото е здравословно.
Припомням си, че съм номад, когато трябва да попълвам документи. Независимо има ли значение или не, пред очите ми все никне графата:
"Постоянен адрес".
Действа ми като шамар. Излиза, че щом нямам такъв, нямам още и много други права. За щастие хората не са дребнави, обичайно вписвам адреса си по лична карта. Въпреки че апартаментът, намиращ се на него, вече даже и не сънувам.
Все пак чувството пред документа е страховито - едно малко земно божество под пръстите ми ме гледа безизразно и иска върху него да нанеса нещо съществено за съществуването ми, за да бъде това мое съществуване легализирано и официално признато за реално. Защото иначе то може да се тълкува като игра на въображението ми.
Миналата седмица ми трябваше служебна бележка от моята мила гимназия, в която съм учил преди двадесет години.
Само като чух реда, по който трябваше да я взема, разбрах, че тая няма да стане. Когато бележката щеше да е готова, вече нямаше да ми е от никаква полза. А директорката и без мен си беше достатъчно натоварена. Но тъй като бях провел разговора, не сметнах за красиво да се врътна на пети и да си ида.
Седнах и написах молбата, учтиво ми услужиха с химикал и лист.
Прочетох я на глас, без да питам защо е този пентиум - пет в канцеларията. И не могат ли да ме оставят за по-малко от пет минути, за да открия необходимите данни за себе си, а ще трябва да чакам пет дни за нещо, което - на всичкото отгоре, нямаше и да ми трябва.
Редът си е ред.
Трябва да го спазя.
Затова и прочетох текста - за да се уверя, че не съм написал по навик в него някоя метафора.
Замирише ли ми на хартия - полудявам, поетична вълна ме обзема. Този път съм се овладял.
Директорката каза, че текстът е добър и пълен.
Неочаквано обаче се досети, че трябва да напиша постоянен адрес.
Идва ми като гръм от ясно небе. Всеки порядъчен човек трябва да си има постоянен адрес... А ето, че това училище не направи от мен човек.
И за да не я разочаровам, грабнах молбата и написах постоянния си адрес:
cefulak@abv.bg
2009-08-03
Още от колонката ми в Буквите, тук
Новият ми роман: "Убийство в социалната мрежа", може да излезе, благодарение на твоя глас, тук.
За втори път в колонката ще си позволя да разкажа отдавна разказана вече история. Но случката е показателна, а ако не е усмивката в нея, както и в много други битови ситуации, може да ни накара да се замислим за повече неща, отколкото е здравословно.
Припомням си, че съм номад, когато трябва да попълвам документи. Независимо има ли значение или не, пред очите ми все никне графата:
"Постоянен адрес".
Действа ми като шамар. Излиза, че щом нямам такъв, нямам още и много други права. За щастие хората не са дребнави, обичайно вписвам адреса си по лична карта. Въпреки че апартаментът, намиращ се на него, вече даже и не сънувам.
Все пак чувството пред документа е страховито - едно малко земно божество под пръстите ми ме гледа безизразно и иска върху него да нанеса нещо съществено за съществуването ми, за да бъде това мое съществуване легализирано и официално признато за реално. Защото иначе то може да се тълкува като игра на въображението ми.
Миналата седмица ми трябваше служебна бележка от моята мила гимназия, в която съм учил преди двадесет години.
Само като чух реда, по който трябваше да я взема, разбрах, че тая няма да стане. Когато бележката щеше да е готова, вече нямаше да ми е от никаква полза. А директорката и без мен си беше достатъчно натоварена. Но тъй като бях провел разговора, не сметнах за красиво да се врътна на пети и да си ида.
Седнах и написах молбата, учтиво ми услужиха с химикал и лист.
Прочетох я на глас, без да питам защо е този пентиум - пет в канцеларията. И не могат ли да ме оставят за по-малко от пет минути, за да открия необходимите данни за себе си, а ще трябва да чакам пет дни за нещо, което - на всичкото отгоре, нямаше и да ми трябва.
Редът си е ред.
Трябва да го спазя.
Затова и прочетох текста - за да се уверя, че не съм написал по навик в него някоя метафора.
Замирише ли ми на хартия - полудявам, поетична вълна ме обзема. Този път съм се овладял.
Директорката каза, че текстът е добър и пълен.
Неочаквано обаче се досети, че трябва да напиша постоянен адрес.
Идва ми като гръм от ясно небе. Всеки порядъчен човек трябва да си има постоянен адрес... А ето, че това училище не направи от мен човек.
И за да не я разочаровам, грабнах молбата и написах постоянния си адрес:
cefulak@abv.bg
2009-08-03
Още от колонката ми в Буквите, тук
Новият ми роман: "Убийство в социалната мрежа", може да излезе, благодарение на твоя глас, тук.
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 112552
Блогрол
