Постинг
19.10.2010 09:17 -
Повита в тръни
Книгата нямаше значение. Трябваше ми за да я разлистя, тогава вятъра се усмихваше зад рамото ми, доближаваше се на пръсти. Правех се, че чета. Коленичеше и крадливо ме целуваше по шията. Затварях очи. Листата на книгата плющяха. Природата ме поглъщаше, асимилираше, разгръщах се с нея. Нимфи танцуваха по кожата ми. Забранени мисли я караха да настръхне. Фантазии лудуваха. Странна съм. Смущаващи неща желая. Трябва ми само книжното тяло в ръката, назъбен склон и приятен ден. Не съм на себе си. Владея се, но е прекрасно да си поиграеш с изкушението. Да си на границата да му се подадеш. Да съблечеш като дрехи морални устои и памет и да полетиш в свят далечен като чувство от този в който те има и за който те има.
С часове стоя с книгата край пропастта. Понякога имам чувството, че разгръщам криле и правя кръгове над нея. Друг път чувството е, че падам, но знаете ли, без да изпитам ужас. По-скоро е възбуда бликаща от дълбините ми, от пропастта на душата ми. Падам в нея, всъщност я обладавам.
Не обръщам внимание на насекомите, хапят ме, жилят ме. Подобно битови мисли са. Не мога да се отърся от тях. Просто не им обръщам внимание.
Веднъж ме наваля. Дрехите ми полепнаха. Имах чувството, че съм гола и тежа тонове. Миризмата ми беше тежка, първична, разюздана, все едно, че ме бяха обладавали сатири.
Докато слизам като воали един след друг падат цветовете наслоени впечатления. Остават по пътеките. Облякла съм униформата на ежедневието. До следващият излет, до следващата книга която няма да прочета и флирт с топлият вятър.
Загорчават в гърлото ми измамите. Мъжът ми се прави на зает, потънал е в задълженията, колкото аз в книгата преди малко. Поредната му партньорка в леглото му е дала всичко. Преситен е. Явявам му се като ястие след десерта. Още малко и ще повърне от мен. Старая се да витая като призрак и да не ме забелязва. Дъщеря му ме нарича „мамо”, казва ми, че съм всичко за нея. Не била способна да понесе и мое предателство, твърде много и идвали предателствата на баща й. Питам я, какво разбила под предателство. Очите й стават още по – големи. Дави ги болка, чак мен ме заболява. Отвръща ми объркано, че е трябвало да бъдем щастливи тримата.
Ревнива е и ме вбесява. Така ми се явява чудесно оправдание, че не постъпвам с баща й, така както той с мен. Казвам си, че е заради нея, а в действителност съм си просто вързана. И докато си я имам, не мога да се преборя със себе си и своята затвореност и боязън.
На сутринта пак съм сред колектива. Хвърлят се закачки, твърде дебелашки за да бъдат пикантни, твърде груби за да минат за сексуални, макар открито и на висок глас да се изказваха сексуални желания, не само към мен, а изобщо към всички колежки, от стажантки до жени към края на трудовият си стаж. Преди десет години ме дразнеха, преди пет ме разсмиваха, сега са ми безразлични. След пет сигурно ще ги търся, а след десет сигурно ще ми липсват. Преминава покрай ушите ми това какво щял да направи мустакатият шофьор със спортното ми дупе или как началник цеха щял да закачи токчетата ми на полилея си. Мила служебна атмосфера. То само тези шеги ми остават. Два пъти излязох с приятел от скайпа. Поръчвах си коняк, той мелби. Стигнахме до целувки. Малката у дома ми изглеждаше сърдита. Не беше, а аз се чувствах гузна.
Целувките му не бяха кой знае какво и опипванията му. Не си заслужаваха за да се чувствам после на тръни. И обвита в тръни. Бодяха ме навсякъде. Стягаха ме. Вътре в себе си крещях. Момичето ме гледаше въпросително. Усещаше, че нещо има.
Целувките му не бяха кой знае какво, по – сладостни бяха онези на вятъра. Когато съм с книга по склоновете. И ги няма тръните.
Повече не излязох с него. Спрях и да използвам интернет извън служебните си задължения. Изкушавах се през часовете в които нямах работа. Отново ме стягаха тръните. Зърнаха ми набъбваха, пламваше в слюнка устата ми. Кабинетът чезнеше като книгата която не четях се разтваряше, стоях на скалата, а пред мен – любимата ми пропаст. Ставах рязко от бюрото. Палих цигара.
Ще полудея така. Ще полудея.
По-добре да го направя. Да спя с някого. За предпочитане с някого на когото не държа, който не ми харесва. За да не предам значение на случката.
Не! По-добре с някого когото наистина желая, за да се уверя, че не е кой знае какво, а аз съм сигурна, че няма да е кой знае какво. Откъде съм сигурна? Не знам. Просто съм сигурна.
Бутнах чашата с кафето. Чистачката ме гледа недоволно. Дърта вещица. Клюкарските й очи – част от тръните които ме стягат.
Звъни ми майка. Пита ме за скъпоценният ми съпруг. Той се държи много добре с нея, тя много, много го обича. Мен също. Иска най-доброто за мен. Щастлива е от това, че съм щастлива, че имам прекрасно семейство, а гласа й е част от тръните които ме стягат.
Прибирам се, а той е у дома. Предавам му поздравите пратени от мама. Усмихва се, радостен е. Както дъщеря му ме чувства като майка, той чувства моята като негова. изобщо, май си имам у дома братче. Усещам, че ще приеме с разбиране моя извънбрачна връзка. Не, че няма да ревнува, а просто ще я приеме с разбиране, за разлика от мен, която не го разбирам, но не го и ревнувам. А неговото разбиране е част от тръните които ме стягат.
Пита ме какво ми е. И аз не знам. Май плача. Не, само съм просълзена. И то е от слънцето. Трябва да нося очила. Ярката светлина така ми действа. Прегръща ме. Подмазвач. Ще го ритна в топките. Ще му раздера лицето. Ще се разпищя. Омеквам. Пламвам. Искам го. По дяволите, искам го. Вдига ми полата. Ама ние сме в антрето, малката всеки момент ще дойде. Мирише на парфюма на любовницата си. Имам чувството, че ме целуват циците й. Това май е най-еротичното в цялата ни любовна игра. Все по-малко ми харесва и с него. Стягат ме тръните.
Разплита ги вятъра, отново съм с книгата. Там на моето място. Дремя. Присънва ми се даже. Една заплетена в тръни гола дриада вика за помощ. Наблизо е и аз се втурвам. Тръните бодат пръстите ми, но очите й са големи и гърдите тъй топли, тъй нежна кожата й, че за да я докосвам съм готова да се нараня. Раздирам се и ме боли, а ми е приятно. Лудешки сладко. Дъхът й ме бие в лицето. Дъх на свобода която упоява. Устните й са разтворени. Само да я разплета и ще ги впие в моите, а после ще ме хване за ръка и поведе натам където искам да избягам без да знам къде е. Вика ме, вика за помощ. Жалостив плач. Все още е заплетена.
Стряскам се. Напомнящият човешко стенание звук все още се чува. И иде от гъсталаците, сред тръните в гората. Истина е.
Изпускам книгата. Сърцето ми прескача. Ужасена съм. Сама още съм повита в тръните на съновидението си. Тръгвам по посока на звука и го виждам. Сърнето. Заплело е рога в гъсталака.
Картината е разтърсваща. Бори се, краката му треперят, имам чувството, че ще се пръснат на стъкла. Приближаването ми го плаши и още по диво се мята. Ще се нарани. Спирам. Не искам да му направя лошо, но само аз мога да го освободя.
Заговарям му нежно. Пристъпям бавно. Мята се, уморява се, примирява се. Тресе се когато го погалвам. Започвам да разплитам тръните. Пръстите ми кървят, но за разлика от съня болката е истинска и сладострастие не ме изпълва. Искам само да спася сърнето. Борба за живот е. По-скоро искам да приключи всичко. Много се беше заплело и тъй като се боеше от мен се дърпаше и ми пречеше.
В един момент и двете длани ми бяха стегнати в драките. Тъй се ужасих, че дръпнах силно и от болка ми се привидя отново дриадата. Без малко да изгубя съзнание. Преборих се с паниката и освободих първо едната си ръка, после другата. Кървях вече до лакти, част от дрехите ми беше разкъсана.
Тържество ме изпълни. Чувствах победата си.
-Душица моя. Ще бъдеш свободна….-рекох на сърнето, не на дриадата, не на себе си.
Дръпнах рязко и последната примка, а сърнето свободно и уплашено, хукна през глава, без да гледа накъде и полетя в пропастта.
Новият ми роман: "Убийство в социалната мрежа" може да бъде издаден, благодарение на твоя глас, тук.
С часове стоя с книгата край пропастта. Понякога имам чувството, че разгръщам криле и правя кръгове над нея. Друг път чувството е, че падам, но знаете ли, без да изпитам ужас. По-скоро е възбуда бликаща от дълбините ми, от пропастта на душата ми. Падам в нея, всъщност я обладавам.
Не обръщам внимание на насекомите, хапят ме, жилят ме. Подобно битови мисли са. Не мога да се отърся от тях. Просто не им обръщам внимание.
Веднъж ме наваля. Дрехите ми полепнаха. Имах чувството, че съм гола и тежа тонове. Миризмата ми беше тежка, първична, разюздана, все едно, че ме бяха обладавали сатири.
Докато слизам като воали един след друг падат цветовете наслоени впечатления. Остават по пътеките. Облякла съм униформата на ежедневието. До следващият излет, до следващата книга която няма да прочета и флирт с топлият вятър.
Загорчават в гърлото ми измамите. Мъжът ми се прави на зает, потънал е в задълженията, колкото аз в книгата преди малко. Поредната му партньорка в леглото му е дала всичко. Преситен е. Явявам му се като ястие след десерта. Още малко и ще повърне от мен. Старая се да витая като призрак и да не ме забелязва. Дъщеря му ме нарича „мамо”, казва ми, че съм всичко за нея. Не била способна да понесе и мое предателство, твърде много и идвали предателствата на баща й. Питам я, какво разбила под предателство. Очите й стават още по – големи. Дави ги болка, чак мен ме заболява. Отвръща ми объркано, че е трябвало да бъдем щастливи тримата.
Ревнива е и ме вбесява. Така ми се явява чудесно оправдание, че не постъпвам с баща й, така както той с мен. Казвам си, че е заради нея, а в действителност съм си просто вързана. И докато си я имам, не мога да се преборя със себе си и своята затвореност и боязън.
На сутринта пак съм сред колектива. Хвърлят се закачки, твърде дебелашки за да бъдат пикантни, твърде груби за да минат за сексуални, макар открито и на висок глас да се изказваха сексуални желания, не само към мен, а изобщо към всички колежки, от стажантки до жени към края на трудовият си стаж. Преди десет години ме дразнеха, преди пет ме разсмиваха, сега са ми безразлични. След пет сигурно ще ги търся, а след десет сигурно ще ми липсват. Преминава покрай ушите ми това какво щял да направи мустакатият шофьор със спортното ми дупе или как началник цеха щял да закачи токчетата ми на полилея си. Мила служебна атмосфера. То само тези шеги ми остават. Два пъти излязох с приятел от скайпа. Поръчвах си коняк, той мелби. Стигнахме до целувки. Малката у дома ми изглеждаше сърдита. Не беше, а аз се чувствах гузна.
Целувките му не бяха кой знае какво и опипванията му. Не си заслужаваха за да се чувствам после на тръни. И обвита в тръни. Бодяха ме навсякъде. Стягаха ме. Вътре в себе си крещях. Момичето ме гледаше въпросително. Усещаше, че нещо има.
Целувките му не бяха кой знае какво, по – сладостни бяха онези на вятъра. Когато съм с книга по склоновете. И ги няма тръните.
Повече не излязох с него. Спрях и да използвам интернет извън служебните си задължения. Изкушавах се през часовете в които нямах работа. Отново ме стягаха тръните. Зърнаха ми набъбваха, пламваше в слюнка устата ми. Кабинетът чезнеше като книгата която не четях се разтваряше, стоях на скалата, а пред мен – любимата ми пропаст. Ставах рязко от бюрото. Палих цигара.
Ще полудея така. Ще полудея.
По-добре да го направя. Да спя с някого. За предпочитане с някого на когото не държа, който не ми харесва. За да не предам значение на случката.
Не! По-добре с някого когото наистина желая, за да се уверя, че не е кой знае какво, а аз съм сигурна, че няма да е кой знае какво. Откъде съм сигурна? Не знам. Просто съм сигурна.
Бутнах чашата с кафето. Чистачката ме гледа недоволно. Дърта вещица. Клюкарските й очи – част от тръните които ме стягат.
Звъни ми майка. Пита ме за скъпоценният ми съпруг. Той се държи много добре с нея, тя много, много го обича. Мен също. Иска най-доброто за мен. Щастлива е от това, че съм щастлива, че имам прекрасно семейство, а гласа й е част от тръните които ме стягат.
Прибирам се, а той е у дома. Предавам му поздравите пратени от мама. Усмихва се, радостен е. Както дъщеря му ме чувства като майка, той чувства моята като негова. изобщо, май си имам у дома братче. Усещам, че ще приеме с разбиране моя извънбрачна връзка. Не, че няма да ревнува, а просто ще я приеме с разбиране, за разлика от мен, която не го разбирам, но не го и ревнувам. А неговото разбиране е част от тръните които ме стягат.
Пита ме какво ми е. И аз не знам. Май плача. Не, само съм просълзена. И то е от слънцето. Трябва да нося очила. Ярката светлина така ми действа. Прегръща ме. Подмазвач. Ще го ритна в топките. Ще му раздера лицето. Ще се разпищя. Омеквам. Пламвам. Искам го. По дяволите, искам го. Вдига ми полата. Ама ние сме в антрето, малката всеки момент ще дойде. Мирише на парфюма на любовницата си. Имам чувството, че ме целуват циците й. Това май е най-еротичното в цялата ни любовна игра. Все по-малко ми харесва и с него. Стягат ме тръните.
Разплита ги вятъра, отново съм с книгата. Там на моето място. Дремя. Присънва ми се даже. Една заплетена в тръни гола дриада вика за помощ. Наблизо е и аз се втурвам. Тръните бодат пръстите ми, но очите й са големи и гърдите тъй топли, тъй нежна кожата й, че за да я докосвам съм готова да се нараня. Раздирам се и ме боли, а ми е приятно. Лудешки сладко. Дъхът й ме бие в лицето. Дъх на свобода която упоява. Устните й са разтворени. Само да я разплета и ще ги впие в моите, а после ще ме хване за ръка и поведе натам където искам да избягам без да знам къде е. Вика ме, вика за помощ. Жалостив плач. Все още е заплетена.
Стряскам се. Напомнящият човешко стенание звук все още се чува. И иде от гъсталаците, сред тръните в гората. Истина е.
Изпускам книгата. Сърцето ми прескача. Ужасена съм. Сама още съм повита в тръните на съновидението си. Тръгвам по посока на звука и го виждам. Сърнето. Заплело е рога в гъсталака.
Картината е разтърсваща. Бори се, краката му треперят, имам чувството, че ще се пръснат на стъкла. Приближаването ми го плаши и още по диво се мята. Ще се нарани. Спирам. Не искам да му направя лошо, но само аз мога да го освободя.
Заговарям му нежно. Пристъпям бавно. Мята се, уморява се, примирява се. Тресе се когато го погалвам. Започвам да разплитам тръните. Пръстите ми кървят, но за разлика от съня болката е истинска и сладострастие не ме изпълва. Искам само да спася сърнето. Борба за живот е. По-скоро искам да приключи всичко. Много се беше заплело и тъй като се боеше от мен се дърпаше и ми пречеше.
В един момент и двете длани ми бяха стегнати в драките. Тъй се ужасих, че дръпнах силно и от болка ми се привидя отново дриадата. Без малко да изгубя съзнание. Преборих се с паниката и освободих първо едната си ръка, после другата. Кървях вече до лакти, част от дрехите ми беше разкъсана.
Тържество ме изпълни. Чувствах победата си.
-Душица моя. Ще бъдеш свободна….-рекох на сърнето, не на дриадата, не на себе си.
Дръпнах рязко и последната примка, а сърнето свободно и уплашено, хукна през глава, без да гледа накъде и полетя в пропастта.
Новият ми роман: "Убийство в социалната мрежа" може да бъде издаден, благодарение на твоя глас, тук.
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 112557
Блогрол
