Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
22.10.2010 10:30 - Жарава минало
Автор: cefulesteven Категория: Тя и той   
Прочетен: 996 Коментари: 0 Гласове:
8


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
История от поредицата: "Дъщерята на слънцето"

7. Жарава минало

 

Есента ни дари лятна нощ. Каприз на природата. Гласът й звучеше различно по телефона. Температурата за часове беше скочила  най-малко с петнадесет градуса. Мислите ми като палави мушици се рееха в сладък хаос. Разтваряха ме. Чувствала се е подобно. Забравихме какво имаме за вършене, вечерта и на следващата ранна утрин. Шофираше бързо, по-късно разбрах, че е безцелно. Когато се загубихме тя каза, че й се иска да е завинаги. Попитах я наистина ли си го мисли. Мълчанието й беше горчиво. Нямаше смисъл да задавам въпроса. Нещо ме попита и тя. В действителност, малко знаехме един за друг. Отговорих й искрено. Вървяхме в гора, която не познавахме. Тя си свали обувките. Май ги изхвърли. Не помня. Разказваше ми нещо и тя. Усещах го, не го чувах. Не с ушите си, с цялото тяло го поемах в себе си. Стори ми се, че се съблича. Не, просто нещо ми признаваше. Нещо й признавах и го разбирах за пръв път за себе си. Пошегува се с нещо. Засмях се и осъзнах, че наистина е шеговито. До този момент ми се струваше трагично. После допря гръб до едно стебло. Прегърнах я. Доближихме устни. Изчезна, озова се зад гърба ми. Изглеждаше натъжена. Какво й стана? Не я попитах, но ми отговори. Повтори, че иска да сме се загубили завинаги. Така, че да не открием път назад. Честно да ви кажа, уплаших се. Добре се справям в горите, но сега ми се струваше, че сме навлезли твърде дълбоко в непознатото. Не бях убеден, че ще намерим колата. Дълго чаках тази среща. Седмици, но много дълги. Пътувахме много и двамата. Тя командировки, аз премиери. Два живота, допиращи периферии. Много не можехме да сторим. Поели бяхме пътеки, следвахме ги, но не и тук в гората, в която бяхме дошли заедно и да бъдем заедно. Непознатата. Тази, в която имахме шанс да се изгубим като деца. Ноември е. По въздуха усещам сравнително високата надморска височина, иначе нямах никаква представа накъде кара. Топло е, но времето може бързо да се застуди. Дори усещам недалеч мирис на мъгла. Може и да ми се струва. Толкова е красиво обаче, че не искам да я заразявам с неспокойствие. Има и нещо необяснимо. Наблизо няма град, в това съм сигурен. Но дори и да имаше, толкова сме навътре в гората, че пак трябваше да е тъмно, толкова тъмно, че ослепяло, а светлина имаше. Виждахме се на метри един от друг. Премигваща светлина. Като светлина на свещи. Утре ще напиша в някой стих, че са били русите й коси, но не бяха те. Някъде имаше огън. И ставаше по-светло. Към него вървяхме. Привличаше ни, но не бързахме. Нощни птици размесваха гласове в смеховете ни. Оплитаха се в косите в клоните ни. Прегръщахме се. Целувахме се, но искахме да стигнем до огъня и край него да се любим. Взе да става като че ли по-студено и светлината по-студена. Май вървяхме в погрешна посока. Не смеех да го допусна на глас, но тя прочете мислите ми. Изрече ги. Каза ми, че съм прав, че си го мисля. В погрешна посока вървим. Прочете мислите ми, но зле ме разбра. Хладен беше станал и гласът й. Хлад скова за миг и гърдите и слабините ми. Видях през няколко дървета покрива на колата. Блестеше. Връщахме се. Тъжен саксофонист в мен свиреше греховни мелодии, но имаше сарказъм в импровизациите му. В облаци се превръщаха, валяха по нея и любеха я, без да съм я докоснал. Връщахме се към познатото, към равновесието, което бяхме открили. Покривът на колата блестеше, а обещанията на гората бяха неясни. Изкусителни бяха, но децата в нас се бяха губили ли губили. Рисковете преценявахме отдавна. Кога се беше случило с мен, не можех да разбера, едва сега го забелязвах. Вероятно си мислеше същото и тя….

Опитвам се да опиша изживяване. От плът и кръв. Близко.

Реалните му контури се губят. Не пия, нито употребявам наркотици, но се чувствах упоен от началото на вечерта. Не изглеждаше съвсем трезва и тя, а шофираше и е принципна. Не би седнала зад волана, ако е използвала нещо.

Имаше нещо във вечерта. Нещо само за нас. Още преди да решим да се видим.

Колата беше близо. Тръгнахме към нея. Мълчаливо. Близко беше и право към нея вървяхме. Но потънахме по-дълбоко в гората.

Изпитвах боязън и космическа възбуда, че сме в прегръдката на необяснимото и лишени от воля му се отдаваме. Същото е чувствала и тя, призна ми после. Приближавахме към огъня, а когато той се откри пред очите ни, гледката ни порази. Тръпнеща слюнка залудува в устата ми. Бясна ерекция скъса юзди с всяко земно усещане. Съвсем загубих разум.

Любеха се. Няколко тела се любеха и тлееха. Между тях бяха и нашите тела. Виждахме телата си отстрани, как се отдават на отминали изживявания с болезнен завършек. Познах своето сред спомените си. Не беше трудно да се досетя, че нейното се люби с неин спомен, макар и да не познавах мъжа. Любеха се и горяха. Хванах я за ръка, исках да се включим в играта. Устните й бяха разтворени. Несъзнателно. Дива възбуда се четеше в погледа й. Дишаше тежко, но се овладя. Стисна здраво ръката ми. Нокти заби и ме дръпна.

- Недей! – рече ми, почти изкрещя, но тъй стенеха спомените ни, че едва чух гласа й. - Те изгарят.

Опомних се. Наистина тлееха. Не чувстваха болка, а тлееха. В огнени езици се превръщаха, а те гаснеха. Накрая остана само жаравата. Задъхано живо същество, дишащо жадно. Борещо се за всяка глътка въздух, нежелаещо да умре. Пукаха листа и съчки около устните му. Пламваха и изчезваха. Чуваха се от дълбините приглушените стенания на изтлелите тела. Едва сега, когато ги нямаше, чувстваха болката от пламъка. Дълго гласовете им разкъсваха гърдите ни, но заглъхнаха.

Жаравата не гаснеше. Гледахме я като хипнотизирани. Чакахме я да угасне, но не гаснеше. Дишаше, искаше ни.

- Няма да угасне иначе…. - рекох й.

- Ще пари ли? – попита плахо тя.

- Не – отговорих й, а не знаех.

Свалих обувките си. Тя вече беше боса. Хванах я през кръста.

И затанцувахме по жаравата на собствените си спомени.

Стъпалата ни поглъщаха пламъка, разливаха го по целите тела и го превръщаха в топлина.

Каквото имаше за изгаряне, беше изгоряло.

 

 

  Новият ми роман: "Убийство в социалната мрежа", може да бъде издаден, благодарение на твоя глас, тук. 


Тагове:   минало,   Жарава,


Гласувай:
8
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: cefulesteven
Категория: Изкуство
Прочетен: 6125309
Постинги: 3774
Коментари: 35565
Гласове: 106190
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930
Блогрол
1. Ромфея (фейсбук)
2. Кланица за чародеи (фейсбук)
3. Ням свят (фейсбук)
4. Между еротичната фантазия и психологическата фантастика
5. Порочна връзка (фейсбук)
6. Бъг във времето (фейсбук)
7. Арт Висока Класа
8. BG Север: Новини на часа (фейсбук)
9. Новини на часа
10. Буквите
11. Книги, предпечат и дизайн
12. Български кървав кючек (фейсбук)
13. Удоволствие за духа
14. Анна Хелс: Далебор - синът на кладенеца
15. Анна Хелс: Кланица за чародеи
16. Ивз: Кланица за чародеи
17. Goodreads: Кланица за чародеи
18. Непорочното в "Порочна връзка"
19. BG-север
20. Мадам Еротика видеопрезентация на Неслънчице
21. Goodreads: Далебор - синът на кладенеца
22. Юридическа помощ
23. Goodreads: Змейова орис - краят на печалта
24. Светли мисли за черни дни
25. Моята лична страница
26. BG - Север. Блогът на седмичника
27. Мадам Еротика
28. Авторът на "Скрити белези"
29. Мадам Утопия - видеопрезентация на Неслънчице
30. Хеликон: Стефан Кръстев