Есента ни дари лятна нощ. Каприз на природата. Гласът й звучеше различно по телефона. Температурата за часове беше скочила най-малко с петнадесет градуса. Мислите ми като палави мушици се рееха в сладък хаос. Разтваряха ме. Чувствала се е подобно. Забравихме какво имаме за вършене, вечерта и на следващата ранна утрин. Шофираше бързо, по-късно разбрах, че е безцелно. Когато се загубихме тя каза, че й се иска да е завинаги. Попитах я наистина ли си го мисли. Мълчанието й беше горчиво. Нямаше смисъл да задавам въпроса. Нещо ме попита и тя. В действителност, малко знаехме един за друг. Отговорих й искрено. Вървяхме в гора, която не познавахме. Тя си свали обувките. Май ги изхвърли. Не помня. Разказваше ми нещо и тя. Усещах го, не го чувах. Не с ушите си, с цялото тяло го поемах в себе си. Стори ми се, че се съблича. Не, просто нещо ми признаваше. Нещо й признавах и го разбирах за пръв път за себе си. Пошегува се с нещо. Засмях се и осъзнах, че наистина е шеговито. До този момент ми се струваше трагично. После допря гръб до едно стебло. Прегърнах я. Доближихме устни. Изчезна, озова се зад гърба ми. Изглеждаше натъжена. Какво й стана? Не я попитах, но ми отговори. Повтори, че иска да сме се загубили завинаги. Така, че да не открием път назад. Честно да ви кажа, уплаших се. Добре се справям в горите, но сега ми се струваше, че сме навлезли твърде дълбоко в непознатото. Не бях убеден, че ще намерим колата. Дълго чаках тази среща. Седмици, но много дълги. Пътувахме много и двамата. Тя командировки, аз премиери. Два живота, допиращи периферии. Много не можехме да сторим. Поели бяхме пътеки, следвахме ги, но не и тук в гората, в която бяхме дошли заедно и да бъдем заедно. Непознатата. Тази, в която имахме шанс да се изгубим като деца. Ноември е. По въздуха усещам сравнително високата надморска височина, иначе нямах никаква представа накъде кара. Топло е, но времето може бързо да се застуди. Дори усещам недалеч мирис на мъгла. Може и да ми се струва. Толкова е красиво обаче, че не искам да я заразявам с неспокойствие. Има и нещо необяснимо. Наблизо няма град, в това съм сигурен. Но дори и да имаше, толкова сме навътре в гората, че пак трябваше да е тъмно, толкова тъмно, че ослепяло, а светлина имаше. Виждахме се на метри един от друг. Премигваща светлина. Като светлина на свещи. Утре ще напиша в някой стих, че са били русите й коси, но не бяха те. Някъде имаше огън. И ставаше по-светло. Към него вървяхме. Привличаше ни, но не бързахме. Нощни птици размесваха гласове в смеховете ни. Оплитаха се в косите в клоните ни. Прегръщахме се. Целувахме се, но искахме да стигнем до огъня и край него да се любим. Взе да става като че ли по-студено и светлината по-студена. Май вървяхме в погрешна посока. Не смеех да го допусна на глас, но тя прочете мислите ми. Изрече ги. Каза ми, че съм прав, че си го мисля. В погрешна посока вървим. Прочете мислите ми, но зле ме разбра. Хладен беше станал и гласът й. Хлад скова за миг и гърдите и слабините ми. Видях през няколко дървета покрива на колата. Блестеше. Връщахме се. Тъжен саксофонист в мен свиреше греховни мелодии, но имаше сарказъм в импровизациите му. В облаци се превръщаха, валяха по нея и любеха я, без да съм я докоснал. Връщахме се към познатото, към равновесието, което бяхме открили. Покривът на колата блестеше, а обещанията на гората бяха неясни. Изкусителни бяха, но децата в нас се бяха губили ли губили. Рисковете преценявахме отдавна. Кога се беше случило с мен, не можех да разбера, едва сега го забелязвах. Вероятно си мислеше същото и тя….
Опитвам се да опиша изживяване. От плът и кръв. Близко.
Имаше нещо във вечерта. Нещо само за нас. Още преди да решим да се видим.
- Недей! – рече ми, почти изкрещя, но тъй стенеха спомените ни, че едва чух гласа й. - Те изгарят.
- Няма да угасне иначе…. - рекох й.
- Ще пари ли? – попита плахо тя.
- Не – отговорих й, а не знаех.
Свалих обувките си. Тя вече беше боса. Хванах я през кръста.
И затанцувахме по жаравата на собствените си спомени.
Стъпалата ни поглъщаха пламъка, разливаха го по целите тела и го превръщаха в топлина.
Каквото имаше за изгаряне, беше изгоряло.
Новият ми роман: "Убийство в социалната мрежа", може да бъде издаден, благодарение на твоя глас, тук.Английски език : Минало просто време / T...
Английски език : Минало перфектно време ...
