Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
30.10.2010 11:22 - Убийство в социалната мрежа /пролог/
Автор: cefulesteven Категория: Тя и той   
Прочетен: 3936 Коментари: 13 Гласове:
22


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
Пролог

Отвори учудено уста, заприлича на дете. Вина изкриви лицето му, смут замени изражението му, после страх. Обясни си го и се почувства нелепо. Филмът току – що беше свършил, но не помнеше какво е гледал. Макар да беше класика, а напрегнатия драматичен сюжет и виртуозното изпълнение, за около два часа го бяха погълнали в друг свят, където беше избавен и от себе си и от това в което беше въвлечен. Преди това прави любов с момичето. Да, по-скоро момиче, отколкото жена. Нищо, че беше на тридесет. Нищо, че поведението й не напомняше това на съвременните тийнейджърки и дълбочината в иначе фриволно синьо-зеления цвят на очите, откриваше един свят на страдание и превъзмогването му в едно състояние на мъдростта, действително само в комбинация на съзряването на ферментите на плътта и натрупването на достатъчно житейски опит към поносимост на онова, което не могат да променят и с което е редно да се примирят. От далече и от пръв поглед дори некрасива, някак странна. Създаваше фалшивото впечатление на неподдържана външност с разпиляната къса коса, никакъв грим. Лицето й като опръскано с кал от луничките. Доста слаба. Малко кривокрака, но омагьосваща с едно трудно обяснимо очарование. Първично естество, което магнетично привличаше. С привидните си дефекти, които всъщност бяха част от съвършени черти на природата, с които не е свикнал съвременният вкус. Не са узаконени от модното зрение, форми изглеждащи по-скоро неправилни, създаващи заблуждаващо чувство за несъразмерност, но като тези на дърветата и голите пътеки сред горите. Свободни, дишащи, сами за себе си със своето развитие. А и това което напомняше пръски кал – луничките. Като, че ли току – що беше излязла изпод дланите на Господа Бога, завършена, но все още неизчистена от остатъците материал. Имаше нещо и в ума й. Не можеше да разбере все още недостатък ли е или напротив: надвишаващ значително средния интелект.

Най-важно. Не я беше ухажвал. Нито изглеждаше агресивна жена, по принцип. Всичко се случи от само себе си. Нещо повече. Не стана в интернет, а във влак. Не приличаше на истина, а беше.

Дойде му като шепа успокоителни, като бутилка уиски. Като едното и другото в комбинация, която не го убива, а за кратко го откъсва към една друга реалност. Тази която ясно съзнаваше, че вече е изгубил. По-глупавата, по-посредствената. Трудно подвижната, с много забрани и ограничения. По-истинската: все още реалността на хората. Смееше се, но не се присмиваше. От години освен присмехулно не беше се смял. Ей тъй, от сърце. Галеха се крадливо. Ласки не му липсваха и никога не са му липсвали, но тези нямаха начало интернет. Някак по-импулсивно и ненадейно, без да се различават по същество от останалите, носеха някакво различие.

Трябваше да я изпрати до вкъщи. Тя забрави, че се налага.

-Може би си омъжена? – задавайки въпроса му се стори, че е стъпил прав на лодка, навътре в морето /а не можеше да плува/ и разклаща лодката с крака.

-Ъхъм. Може би. – отвърна му и избухна в смях.

Прегърнаха се и зацелуваха из улицата. Без страх, че могат да бъдат видени. След туй в един бар. Той на чай, тя на коняк.

-Не бива да пиеш ли?

-Може би. – отвърна, но не успя да се засмее както беше решил.

Нито пък тя.

-Съпругът ми беше ужасен. Не биваше да пие...Хей, спокойно – засмя се лекичко и стисна дланта му в своите две – Не казвам с минало свършеното, че съпруга ми е бивш, а че вече не пие. И не е ужасен. Нямаш никакъв ангажимент...Освен...но да не го мислим.

За пръв път от години забеляза залеза. Само с очи, без желание да го заснеме и публикува в социалната мрежа. Някога точно тези снимки му помагаха да забелязва в повече красивото, сега не беше способен да го забележи без тях. Освен в изключително редки моменти като този.

Краят на август е. 2010. След недъгава пролет, лятото е изключително горещо. Някои от вечерите неземно красиви. Напук на предвижданията на Артър Кларк, втора космическа одисея в космоса, няма. За сметка на това вече има много хора – кибер – паяци. Един от тях беше и този объркан мъж, но дори като такъв в редки случаи като в тези кратки часове, той все още беше способен да се отдаде и без мрежата на красивото. Все още надежди имаше.

Целунаха се бързо.

-Наистина ли не трябва да пиеш? – с въпроса си само гонеше мълчанието.

-Някой ден ще направя сравнителна таблица на пороците. Има по-тежки от алкохола.

-Тъжен си.

-А доколкото разбрах съпруга ти вече не е ужасен.

Тя се нацупи леко и артистично виновно наклони глава, а думите които му се изплъзнаха от устата не бяха негови, нито за случая. Това бяха откъслечни паяжини в съзнанието и по езика му, ехо от многобройните дискусии из мрежата, от празни по-празни: за любовта, изневярата, за порока, правото ни или липсата ни на такова да осъждаме, за бита, съзнанието, вселената, 42 и всичко останало, опити за размишления и симулации на такива, по милиард различни начини издаден просто крясъка: “Има ме!”. Упрек на който не му беше нито времето, нито мястото, а освен всичко останало не му беше типичен и напълно чужд като душевност. Случайно озовал се върху устните му, като слюнка остатък на кисела целувка от безполово създание. Едва не развали вечерта си. Но точно с тази неволна провокация й доказа, колко го желае.

-Аз...няма да ми повярваш, не ми вярвай, но да си кажа, никога не съм му изневерявала. И сега не знам какво правя.

-Аз също! Случва се.

-Не говори.

Целунаха се. Забравиха да платят сметката и сервитьора ги догони до вратата. Продължиха в друго заведение. Разхождаха се по една пътека край реката. Отдавна се беше стъмнило. Признаха си много. Нищо не запомниха. Останаха си непознати.

Правиха любов в квартирата му. После гледаха по цифровата “Усещане за жена”. След филма задрямаха на канапето. Главата й беше на рамото му, а той не смееше да помръдне.

Пъстър скрийнсъвър играеше на монитора на метър в ляво от телевизора.

“Трябва да го изключа!”

Ледени тръпки го сковаха. Представи си как се доближава и ръката му обвива мишката. При споменът за докосването го обля топла вълна. Тръпчива. Захапаха го милион по-малки от рибени, но човешки устни. Запъплиха по вътрешностите му. Изпълни го ненадейно чудовищна сила. Пръстите му трепереха. Нещо по-силно и от сексуално го влечеше към компютъра.

“Трябва да изключа. Да натисна бутона “старт”, “излез от компютъра” и повторно за потвърждение “излез от компютъра!”

Вече не трепереше, вече се тресеше. Знаеше какво ще се случи. При докосване на мишката “скрийнсъвъра” щеше да изчезне, като спомените за тази вечер, като спомените му за целия живот и под тях да се открие главната страница на социалната мрежа. Нямаше да издържи. Щеше да погледне кой е надниквал в профила му, щеше да върне глас на гласувалите. Щеше да си каже: “само минутка”. Паякът беше гладен. Чувстваше го. Паякът искаше душата му. Дърпаше я с невидими нишки, а тя се съпротивяваше, доколкото е способна. После се отдаваше на сладостното безсилие и упоена разрешаваше да бъде насилена и разкъсана.

Напоследък социалната мрежа започна и да убива. Физически. Най-страшно му се стори, че не чувстваше страх, а любопитство. Като повечето редовни юзъри вече гадаеше кой ще е следващия. А Тангра му беше приятел. Жалко за Тангра. Липсваше на много хора, включително и на него. Като повечето и той се съмняваше, че убиеца му ще бъде открит, а дори и да се случеше, че истината ще излезе такава каквато е. В тази страна не се случват такива неща. Безсмислено е даже, че има блогове. Тангра затова тролираше. Опитваше се да го докаже – този странен донкихот. Но със смъртта му жестоката игра се беше пренесла на друго ниво.

“Имаш сили! Ти имаш сили! Просто стани и тръгни към компютъра, а за да не видиш шибания сайт дръпни щепсела от контакта...”

Дланите му бяха потни, сладостна слюнка изпълни устната му кухина. Преди часове далеч по-слабо усети подаването си на подобно изкушение. Спеше толкова мило и крехко сега на рамото му.

“Колко е просто щастието. Малко случайно, малко забранено, необяснимо и достатъчно прекрасно като факт, за да се нуждае от размишления или дискусии струва ли си или не.”

Улови се, че не помни, отново му заприлича на приливащите се цветове на скрийнсъвъра. Повърхностна игра, лишена от всякакъв смисъл, освен да запази апарата: монитора и съзнанието му, под която е всичко съществено.

“Любов като скрийнсъвър, живот като скрийнсъвър, под които е само сайта, само сайта. Остана ли ми нещо в дълбини.”

Изправи се, приличаше на зомби. Направи крачка, после втора. Замая му се свят.

“Когато разбрах, че трябва спрях алкохола. Един компютър ли не мога...”

Връхчетата на пръстите му изгаряха от желание да заиграят по клавишите. Все по-оплетен се чувстваше.

“Този сайт убива! Всички са се побъркали, разбрах даже, че има залагания за следваща жертва, поставят и мен сред евентуалните. Трябва да спра шибания компютър.”

Сви устни.

И тъй като този герой повече няма да се появи в повествованието ни, за което сметнах за ненужно да споменавам никнейма му, преди да приключа с него, нека да кажа какво му се случи.

Той прецени, че ще намери воля и ще издържи няколко секунди, за да изпълни необходимите команди по изключване на компютъра, но му скрои лош номер вирстопа. За моментът маркерът му заби и сайта се отвори. Забавянето не беше значително, но достатъчно.

Каза си: само минутка. И остана пред компютъра до сутринта. Момичето го намери потънал и увлечен в заниманието си към 08. 30. Целуна го, на няколко пъти се опита да го заговори, а той й отвръщаше механично. Жена като нея, която наистина си нямаше опит с любовници, зле изтълкува поведението му. Помисли си, че причината е тя. Повече не се видяха.

Спомни си за нея след години. Когато “паякът” – както сам се изразяваше – “изяде душата му” и захвърли ненужната му черупка навън. Почти нищо реално не помнеше от това време, освен суха фактология. Отдавна не живееше в онази скъпа квартира, загубил беше работата си и живееше в подземна дупка. В интернет не влизаше, защото нямаше какво да каже. Мислеше си само, колко го мразят всички. Понякога съжаляваше, че не беше една от жертвите в онази криминална драма. Понякога си спомняше за момичето, но не беше сигурен дали е истински спомена му или една от безбройните фантазии.

Истинска беше, при това би била любовта му.

Когато три лета по-късно, в близост до онова заведение, в което тя пи коняк, а той чай тя видя онова прегърбено, брадясало пияно създание в което той се беше превърнал, разбира се, не го позна.

Нещастникът ръсеше пари за поредната водка. Изля му стотинките от чисто съжаление и побърза да се отдалечи.

Още три години по-късно животът му свърши в една лудница.
 

Романът "Убийство в социалната мрежа", може да бъде издаден благодарение на твоя глас, Тук.


Тагове:   мрежа,   социалната,


Гласувай:
22



Следващ постинг
Предишен постинг

1. анонимен - Сред претендентите си. Можеш и да ...
30.10.2010 11:55
Сред претендентите си. Можеш и да събереш, и да не събереш необходимите гласове, но получи по-голяма награда и от безспорните фаворити.
Книгата ти рано или късно ще бъде издадена, защото е много, много добра заявка.
Кога ще е, дали ще си в състояние да й се радваш е друг въпрос.

Важното е, че видя, че си обичан, че си четен и уважаван, дори от хора, за които не си подозирал. Също, тъй, сигурно разбра и истината за много свои приятели и читатели. Какво си в тяхната ценностна система. Колко си важен...и колко не си.

Остана ти и тръпката, и адриналина до средата на ноември.

Успех ти желая, имаш моя глас. Няма значение кой съм.
цитирай
2. анонимен - къде да гласувам против романа?
30.10.2010 14:32
къде да гласувам против романа?
цитирай
3. анонимен - Стеф,
30.10.2010 17:27
твърдо зад теб!
цитирай
4. cefulesteven - Сред претендентите си. Можеш и да ...
30.10.2010 18:42
анонимен написа:
Сред претендентите си. Можеш и да събереш, и да не събереш необходимите гласове, но получи по-голяма награда и от безспорните фаворити.
Книгата ти рано или късно ще бъде издадена, защото е много, много добра заявка.
Кога ще е, дали ще си в състояние да й се радваш е друг въпрос.

Важното е, че видя, че си обичан, че си четен и уважаван, дори от хора, за които не си подозирал. Също, тъй, сигурно разбра и истината за много свои приятели и читатели. Какво си в тяхната ценностна система. Колко си важен...и колко не си.

Остана ти и тръпката, и адриналина до средата на ноември.

Успех ти желая, имаш моя глас. Няма значение кой съм.



Ако конкурсът беше литературен, нямаше да е от такова значение за мен.
Сигурно и за по-голямата част от авторите.
Но не става въпрос за литературен конкурс.

Става въпрос за есен. И за листо. Кафяво или жълто. Става въпрос за повей.
За етап. В живота. Или просто за живот.

Конкурсът не е литературен, той е онтологичен. За мястото ми в живота, а не в литературата. Не го приемам за оценка на уменията ми и таланта, а за оценка има ли нужда от мен, съвременната реалност или няма.

За мястото на личността в нея.

Пред огледалото съм, а то не умее да ласкае, нито да разгрозява. По-точно е отражението му от оценката на всеки литературен критик. От всяко мнение. От думите, изобщо. Защото, "когато фактите говорят, боговете мълчат".

Могат много приказки да се наговорят, колко съм добър или колко не съм добър. Колко дни съм усмихнал или с какво си, някого съм разочаровал. Когато обаче читателя решава, а в този конкурс, читателя е издател, защото издателя е този, който решава, иначе, коя книга да бъде издадена. Когато реалността с безпощадния си, но най-меродавен вкус, реши, коя творба има нужда и коя няма нужда за живот: това е точната оценка. За изкуството ти, за живота ти, за всичко останало.

И приказките тук нямат стойност, а фактите. Защото автора на "Етика на разврата" беше разкъсан в
цитирай
5. cefulesteven - . . . разкъсан в АБВ форум, но е един от ...
30.10.2010 18:43
...разкъсан в АБВ форум, но е един от безспорните фаворити в конкурса. Аз не бях разкъсан от никого, но както мога, така мога и да не се класирам. Ясно е от кого от двамата има по-голяма нужда. И кой е написал, по-истинското, по-стойностното за съвремието.

Не ми остава нищо друго, освен на него да пожелая успех.
И още малко да се понадявам на своя.

Какъвто и да е резултата, колкото и да ме боли, трябва да приема истината, да свикна с нея и дори да ми стане приятна.

Все пак показано ми беше достатъчно признание, достатъчно любов, че да съм щастлив и да благодаря на Господ, че ме има.

А с нужда или без нужда от живота ти, съществува се.
цитирай
6. cefulesteven - твърдо зад теб! Благодаря ...
30.10.2010 18:44
angpiskova написа:
твърдо зад теб!



Благодаря ти.
цитирай
7. kiberdanna - Гласувах, беше неизбежно, нали съм ...
30.10.2010 18:46
Гласувах, беше неизбежно, нали съм героиня от романа, но дори и да не бях, пак бих гласувала. Щеше да е справедливо, ако можех да гласувам пет пъти, защото в случай, че романа излезе, ще си купя минимум пет книги. Четири съм нарочила за подаръци.
цитирай
8. анонимен - Гласувах, беше неизбежно, нали съм ...
30.10.2010 18:55
kiberdanna написа:
Гласувах, беше неизбежно, нали съм героиня от романа, но дори и да не бях, пак бих гласувала. Щеше да е справедливо, ако можех да гласувам пет пъти, защото в случай, че романа излезе, ще си купя минимум пет книги. Четири съм нарочила за подаръци.


Завиждам ти и аз искам да съм героиня.
цитирай
9. cefulesteven - Гласувах, беше неизбежно, нали съм ...
30.10.2010 18:58
kiberdanna написа:
Гласувах, беше неизбежно, нали съм героиня от романа, но дори и да не бях, пак бих гласувала. Щеше да е справедливо, ако можех да гласувам пет пъти, защото в случай, че романа излезе, ще си купя минимум пет книги. Четири съм нарочила за подаръци.



Ти си разкош! И като си помисля, колко дълго не сме се познавали.
цитирай
10. cefulesteven - Гласувах, беше неизбежно, нали съм ...
30.10.2010 18:59
анонимен написа:
kiberdanna написа:
Гласувах, беше неизбежно, нали съм героиня от романа, но дори и да не бях, пак бих гласувала. Щеше да е справедливо, ако можех да гласувам пет пъти, защото в случай, че романа излезе, ще си купя минимум пет книги. Четири съм нарочила за подаръци.


Завиждам ти и аз искам да съм героиня.



Има време:))))
цитирай
11. miaa - Ти си роден победител:)
30.10.2010 19:55
Успехът идва,когато най-малко ЧОВЕК го очаква.Но то е едно дълго пътуване, събрало надеждата и вярата.Има много красота и щастие, в нещата,които правиш.Думи, от сърцето и душата.Те носят удовлетворение.
И най- вече Признание:)
Винаги ще те подкрепям:) С уважение,Стеф:)
цитирай
12. cefulesteven - Успехът идва, когато най-малко ...
30.10.2010 20:40
miaa написа:
Успехът идва,когато най-малко ЧОВЕК го очаква.Но то е едно дълго пътуване, събрало надеждата и вярата.Има много красота и щастие, в нещата,които правиш.Думи, от сърцето и душата.Те носят удовлетворение.
И най- вече Признание:)
Винаги ще те подкрепям:) С уважение,Стеф:)



Трябва ми още малко, още съвсем малко, а иначе...успеха е съдба.
Както казва, облак в пустинята, на един мой лирически:))))
цитирай
13. анонимен - riadko 4eta blogove. . . o6te po r...
31.10.2010 21:49
riadko 4eta blogove... o6te po riadko popadam na neshto "ka4estveno"...
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: cefulesteven
Категория: Изкуство
Прочетен: 8405474
Постинги: 4392
Коментари: 35627
Гласове: 112535
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031