Не помня махнах ли на тузарската лимузина, не помня даже видях ли я или се материализира и спря на метри пред мен. Изсвирках. Дъхът ми спря, още малко и да се подмокря, казвам му на туза после, той не изглежда лошо момче, посреща ме както съм гледала да се посреща по филмите дама в такава кола. В задната й част сме, тук можем да се гоним, да играем футбол и криеница, пита ме питие ще искам ли, изброява завъртени имена, мисля, че на френски вина, достатъчно ми е да кажа и водка, но заради класата споменавам „Абсолют”, предлага ми да смени музиката. Не етно-ритмите които е пуснал ми харесват, колата едва пълзи по наклона. Питам си го, заради мен ли е казал шофьора да кара бавно. Учудва ме, но отговаря: да. Сваля тъмните си очила. Сега разбирам, че не е толкова млад, просто е слаб и малко детинско е излъчването му, но около очите е съсредоточен израза на възрастта му. Над петдесет е, може и да наближава шестдесетте. Не ми е неприятно, че импулсивно очите му се плъзгат нагоре по бедрата ми, с къса пола съм, а както седнах след изтичването да се кача, съвсем съм я запретнала и розовеят бикините ми. Трябваше да съм вбесена на този пипащ поглед, не съм обичала никога този тип мъже, сметнете ме за луда, за дива, аз съм си и без друго, а той си е свикнал да показва власт със състоянието си. Все едно, че всичко му принадлежи, шофьорът, времето, гориците наоколо, шосето, младата стопаджийка с крехката фигура и дългите бедра, нейното щастие и нещастие. Достатъчно е само да я покани в колата си и тя трябва да се чувства на седмото небе. Трябваше да съм му вбесена, но не съм му. Дали не се променям? Чудя се. Изсмях се и му казах тогава, че като спря колата дъха ми спря и още малко да се подмокря. Не беше злобна иронията и не я прие за такава. Засмя се също. Тогава го питам какво е загубил под поличката ми. Млъква, ако не беше видяло лицето му толкова слънчеви бани и обработвано в соларни студия, навярно доста щеше да личи изчервяването му. Ама той бил като момченце. Само си играе на застаряващ плейбой, а се свени много лесно. Голям съм идиот. И водката е виновна, продължавам да му лазя по нервите:
-Ако си загубил ума под поличката ми, мога и да позволя да бръкнеш да си го потърсиш.
Това аз ли го казах! Държа се като дърта уличница.
-Не губя ум под полички. – отвръща ми съвсем спокойно, а усмивката му, усмивката му е плашещо тъжна и хладна – Повярвай ми. За жалост, не губя.
Без малко да го попитам дали не е импотентен, но този път се спрях навреме. Не ми е направил нищо с това, че е богат. Просто си ме качи на колата. Поне засега не е искал нищо в замяна, аз като че ли искам от него, непременно да е арогантен идиот.
-Оценявам красотата на тялото. – продължава – И на мъжкото. И женското. В цялото разнообразие на формите…
Затваря очи и започва да говори за хубавици с гърди паднали под пъпа, за издължени с пръстени, дебелани от цял свят и костеливи планинарки от Алпите, не пропуска да каже, че българките сме най-сексапилните, но повтаря, че цени красотата в цялото разнообразие на формите и съвсем се отвлича, от жени го обръща на пътешествия, пътешествия, пътешествия. Ококорвам се наистина в началото, доста богат житейски опит. Опитах се да го прекъсна с въпроса си мафиотски туз ли е, отвърна ми най-безцеремонно, че е още по-голям престъпник. Възклицавам и го питам, какъв ако не е тайна, казва ми, че не е никаква тайна и се знае, че краде мозъци и част от софтуоера, който мозъците му, доразработвали след което продавал като свой. Това май беше законно, но какво ме вълнува? Май и на него му е все едно, защото си има самочувствие на престъпник, но започвам да усещам, че и самочувствието му на пътешественик е почти толкова оправдано. Говори като по учебник, като запис на екскурзоводи. И имам чувството, че не си е показвал навън носа от колата или самолета. Веднъж не го е изгоряло слънце, веднъж не са му омалели краката или изкълчен глезена, не говори за мирис на смола, нито пък за разстройство сред дърветата, за любов в палатка, за подскоци в езерото. Лицето му е усмихнато, съвсем детинско вече, като глухар опиянен от собствената си песен е. Толкова му е приятно, че е пътувал толкова, че разказва толкова, а още и още има. Е, аз му нямам километрите, но имам чувството, че съм пътувала повече. Прекосявала съм планини, че даже съм се и губила, на стоп кога ме качат, кога не ме качат. Колко ли хиляди километри съм извървяла? Какво е пътуването? Започвам да го иронизирам.
-Зад стъклото на колата всичко, то е все едно да гледаш телата които толкова обичаш да гледаш на монитора или по телевизора.
Въздъхва, за миг помръква, чувства се засегнат, а после нагло изражение, онова на победителя който има такава кола се изписва върху лицето му:
-С тези очи съм видял всичко това и не винаги зад стъклото на колата?
-А планинска пътека преминавал ли си?
-Те си приличат.
-Никакъв пътешественик не си. Приличат си колкото си приличаме жените. Външно да, напомнят, все криволици, все гъсталаци, само растителността дето е различна в различните места, но когато вървиш по нея, всяка говори на свой език. Само, че теб удобствата и самодоволството са те лишили от подробностите на истината, на природата, на истинския живот, имам чувството, че дори на секса….
Прекалих, усетих се.
-Имам предвид космическия, този с природата с която човек е любовник или съпруг, а понякога и низвергнат заради неумението си да я люби. Пътешествието е пътуване на духа, останалото е транспортиране на тяло от точка А до точка Б. Питам се, ако едно тяло в кома е пренесено от единият край на света до другия, да речем за да му бъде направена операция, а после по същият начин върнато в същата болница, собственика му трябва ли да брои това свое пътуване като пътешествие?
Водката. Твърде качествена ми идеше.
-Аз не съм бил в кома, всъщност бил съм, но не и по време на тези пътувания?
-В езеро гмурнал ли си се?
-Не мога да плувам.
-В палатка любил ли си?
-Не мога да любя.
Все едно ме заля със студена вода. Отрезнях.
-Кажи на шофьора да спре, моля те. Лошо ми е.
-Не си тръгвай, моля те. – рече ми той.
-Няма да си тръгвам. Кажи му да спре.
Каза му.
-Тук познавам гората. Искам да те разходя по пътеките. – не я познавах, но щяхме да се оправим.
-Не е добра идея.
-Заслужаваш една истинска разходка. Тази малка разходка ще е абсолютното ти пътешествие.
-Знам, но не е добра идея, сега…
-Защо? Толкова ли бързаш.
-Хайде да продължим.
-Не се лишавай от това приключение.
-Ще трябва. – усмихна се тъжно.
-Моля те, искам да се поразходим из пътеките.
-Едва ли ще можеш да буташ по тях инвалидната ми количка. С пречупен гръбначен стълб съм.
 



Новият ми роман: "Убийство в социалната мрежа", може да бъде издаден, благодарение на твоя глас, тук. 

Досаден си вече.

Ти си глупост, а разкази като този, за съжаление, са рядкост в българската литература.

Кръстев, добър си!

Удивително пишеш...

да имаш душа, без тяло. Дори и богатството ти е в друго измерение, мерните единици са други. Силен разказ, замислящ. Усмихнат ден, Стеф!

Определено това не беше краят,който очаквах.Все пак разказа е страхотен.
Поздрави :]

върхът на глупостта!

Жестоко е. Наказание за тялото, възпирайки душата..
Баланса, ето там е разковничето:)
Оригинален начин, да разкриеш същността си!
Поздрави, Стеф! Много размисли, предизвика, този тъжен разказ:)
Поздрави на Неслънчице!

Знаеш колко ценя мнението ти. Благодаря ти.

Нещастие е и винаги се възхищавам от хора, които и в това си нещастие откриват щастие. Благодаря ти.

Щом при отгатнат край ти е харесал:)))) Много, много ме зарадва.

Много, много дълбоко си го почувствала. Тази тъжна приказка за пораснали е серия от провокиращи въпроси, а част от това, което си писала ми бяха лични размисли, преди да го започна. Благодаря ти.