"Одисеята на едно откачено копеле"

(откъс от романа)

Героят ми пътува с влак. Няма представа къде точно отива да работи. 

Тунелите не свършват и не свършват, докато най-накрая не преминаваме буквално през дупката на най-яркият изгрев. Затварям очи, толкова е ярко, че не мога да гледам. Падат автоматично капаци навън. Изглежда е съобразено. Но къде отиваме?
Замислям се и разбирам. Това е дълбоко под земните недра. Това което ми се струва изгрев е лава. Отдолу е кухо. Имаше май такива научни хипотези. Сигурно отиваме в Атлантида, но тя е потънала, а не закопана.
Оказа се, че е ада. 

43.

За да не се панираме много още на слизане ни обясниха, че никой не е умрял. Все още не е. Ако издържи до края на шестте месеца, няма да остане завинаги тук. Една жена още при тези думи не издържа. Падна, след малко се изправи и шефа обясни:
-Ето това имах предвид. Вече тя е завинаги тук. 
Стегнахме се. Където попаднали, попаднали, оттук нататък от нас зависеше дали ще излезем навън. Не изглеждаше като ад. Виждал съм и по-страшни картинки.
Чудех се, изобщо всички се чудехме, докато не разбрахме, че в последните години тук е станал преврат. Отцепила се е една част от ада като автономна. Преминала към законите на пазарната икономика и подържа добри търговски и политически отношения с една голяма част от света. Ресурси много. Най-вече горива и селскостопански култури. Второто ме учуди. Оказаха се такива каквито отгоре не виреят. Мен ме пратиха да бера Плодове на познанието. Много говорих откакто я нямаше Сянка. Това ми създаваше и всичките други неприятности, освен основната, че се намирам в ада. Първо започнах да споря с един от началниците, че това не може да бъде ада.
-Това са примитивни представи за отвъдното. Ако има ад, то той се намира в други духовни категории, а не буквално в земните недра. Това не е ада.
-Пък е! – ядоса се началството. Чак зачерви бузи. Започнах да го убеждавам, той пък да се подава. Всичко вървеше добре до момента в който го попитах дали е дявол. Той ми каза, че е. Тогава го попитах, защо няма рога, а той ми изрева:
-Ти имаш рога! – и ми удари такъв ъперкут в брадата, че ме нокаутира.
Веднага го пратиха в мините и ми изясниха:
-Като жив, ти имаш правата на всеки работник в която и да е било свободна и демократична страна. Ако някой нарушава трудовото законодателство, можеш да подадеш оплакване. Законът е на твоя страна.
Не се оказа лесно. Първо беше за осем часовият работен ден. Попитах, защо часовниците не работят. Пукнаха да се смеят. Какво време търся в отвъдното. Посочих им каузата в документа за осемте часа. Увериха ме, че я спазват. Пускат ни по-рано, преди да са изтекли осемте часа, защото те могат да си текат вечно. Глътнах си езика, прави бяха. Все пак намерих още един въпрос. 
-Ами времето като не тече как ще изтекат шестте месеца.
-Ами ще изтекат.-отговорът будеше доверие. 
Иначе тръгваш между дърветата и събираш плодове. Напук на очакванията ми, дървото на познанието се оказва ниско. Много ниско. Малко над главата ми стърчи. Едно дръвче може да има и стотици плодове, може и да нямат стотици дървета и един плод. Не се изисква катерене и свиване на клони с кука както например когато береш череши. Не е тежко. Има си колички, минават ниски трактори между дърветата, пълниш коша и толкова. Норма има, но никой не бърза да я върши. След като десетима – двадесет умрат от бързане в жегата, решаваш, че колкото и малко да спечелиш е по-добре отколкото да останеш вечно да береш тези плодове. Горещо е и е хубаво да не припадаш. Стели се по земята, почти до кръста стига на места един много гаден дим. Нагоре не стига миризмата му, но иначе вдъхнеш ли го, противна работа. Не е отровен, просто е отвратителен. Повръща се. Съществата които пълзят по земята са още по-противни. Докосването напомня до докосване до човешка плът, при това любовно, но киселее, а те безгръбначни, приличат на червеи без да са точно червеи. Не е хубаво преживяване да припаднеш и да те полазят. Случвало ми се е веднъж. 
Мърморих известно време, че не мога да повярвам, че това са истинските плодове на познанието, а шефа който ни наглеждаше си падаше зевзек и обичаше да философства също като мен.
-Ами какво си мислиш, че познанието е високо. Не, ниско дърво е то. Любовта е високо, ама тук го няма. 
Май се подиграваше.
-Все си мислим – продължаваше да проповядва-Че трябва да се изкачваме високо за да намерим познанието. Не, не е истина туй. Трябва да бъдем ниски за да го имаме, а ако сме високи да се принизим, да слезем надолу, ако живеем високо. Това е познанието. 
-Дрън-дрън.
-Ама на. Ето то е в ръката ти. Береш го. Погледни колко е прозаично. По-малко е от дланта ти, откъсва се лесно от дървото и виж само колко глупаво изглежда натрупано на куп в коша на трактора. Вярвай на очите си друже, като не можеш да повярваш на сърцето си. 
-А как е изкусило?
Млъкна, зачуди се, почеса се, па промълви несигурно.
-Защото е изглеждало уникално. Само един плод. Имал е своята стойност преди да бъде откъснат и превърнат в индустрия. 
-Ти си нихилист.
-Хайде – хайде, без етикети. 
Разсърди ми се. Чудих се дали не е прав. И защо съм такъв. Това е единственият дявол с който си имах някаква приказка, а работниците имат мъртвешки изрази. Други неща ги вълнуват. Техните пък мен не вълнуват. 
Пак се появи, откъсна два три плода и ги хвърли в количката ми. 
-Ето така е класическото бране. Без дръжки. 
-Има ли значение?
-Има там някакво. Когато плода има дръжка тя се мъчи да расте. Порив е към завръщането към стеблото. Съвсем ненужен. Лишава плода от свойствата му. 
-Мислех си, че плода на познаването е в Едемската градина, не в ада.
-Така е, това са генетично изменени. 
-Навярно истинското е високо.
-Навярно.-промълви, след туй добави-Но и без друго ще умреш. 
Прав беше. Един пред мен умря. Стана и продължи да бере. Не видях никакъв друг признак на промяна, освен, че по чертите му беше изписана вечността.
-Преяде. – подсети ме дявола.
-Чудя се, какво им намират на тези плодове. Сигурно истинското е било примамливо.
Тези плодове бяха мъхести и миришеха на мърша. Все едно берях от дърветата мишки. Гнусях се и да ги докосна в началото, но свикнах. Претръпна ръката ми, но веднъж само поднесох един до устните си и повърнах преди да съм го отхапал. Повечето от работниците обаче си хапваха. Питателен беше, казваха, че давал сила и изглеждаха свежи, но опасно беше преяждането. Предупредиха ни, но това предупреждение подейства като подкана за една част. Не ми отговори на въпроса, изчезна. Продължих напред, а толкова изтощен се чувствах, че ми се искаше и аз да преям, но умра ли да заспя, не да се пробудя и да продължа това което правя и сега. В един момент си помислих, че ще се случи точно това, че тялото ми ще продължи само, а аз няма да съм в него. Лъжех се сладко и ми се искаше да откъсна плод, да го захапя, да забравя погнуса и да го дъвча. Да го гълтам и да не го повръщам, да ям от тези плодове докато накрая умра. Повярвах си даже, но не можех да вкуся. Нямах сили да отхапя тази гадост. 
Чудих се за какво ли им са горе. Това не изглежда да става за ядене. Доста поразпитах докато разбера, че се извличал екстракт който се добавял в някои безалкохолни питиета, търговска тайна, за това се е и криело, че част от ада е превърната в съвсем нормална и демократична световна страна. 
Биологичният ми часовник не ме лъжеше. Човек който познава преходите освен всичко останало познава и тялото си. Този работен отрязък не беше осем, а три пъти по осем часа. Знаех го, много изпопадаха. Някои умряха от изтощение. Други изглежда подведени от мисли подобна моите, че ще умрат и ще се освободят от телата си които работят въпреки явната си погнуса ядяха лакомо от плодовете. Мислех си, че дълго няма да издържа и аз.
В началото бяхме около шестстотин. До днес имаше по-малко от шестдесет останали живи. Може и да бяха по-малко, а да не съм различавал кой е жив, кой умрял. То трудно се и различаваха. Някои от умрелите лъжеха с надежда, че ще излъжат всички и ще излязат от ада, но вън от ада, те вече нямаха тела, нямаха нищо, дори спомени. Кого другиго да излъжат освен себе си. 
Малко преди да припадна дадоха и края на този ден.

44. 

Следващият не трая и петнадесет минути, според биологичният ми часовник. Понякога си правят такива шеги. Никой не очаква, настроен е да се скапе. После скучае и има и такива които тръгват да събират плодове въпреки, че са пуснати в почивка. Тракторът не идва. Стоят си между дърветата и очакват. Плодовете гният, пръскат се и потичат по краката им. Разбрах от какво е тази стелеща се мъгла под краката. От откъснато, но неприбрано познание. 

45. 

В подобни дни когато няма работа са и най-честите смъртоносни случаи от преяждане с Плодове на познанието. Скуката решава вместо теб. Затъпели сме за разговор, уморени сме за любовни авантюри, но твърде отпочинали за да спим. Книги няма, някога са правени опити да се внасят, но малцина си ги купували, ставали по-скъпи, все по-малко са си ги позволявали, докато накрая не е останал и лист. Това ме увери, че тук все пак е ад. Иначе се съмнявах. Виждал съм и на земята ужасни места. Тъй като няма време, започва да ти се иска, по-бързо да ти прекъснат почивката, както по-преди това ти се е искало по-скоро да прекъснат работният ден. Стоиш и въртиш се, страшно е. Дори и моят биологичен часовник изключва, а не мога да мисля хората които го нямат. Най-накрая някой не издържа, тръгва към градината. Никой не го спира, плодове много. Така и аз един ден се изкусих. Откъснах от плода. Отхапах. Едва не повърнах, гадеше ми се до прекъсването на почивката и до прекъсването на работата и до прекъсването на следващата почивка, но на следващият работен ден, кой знае защо опитах пак. Чувството беше пак същото, но до свършване на работа опитах още веднъж. Накрая започнах да се храня с тях, като останалите. Противни бяха, отвратителни, лепеше устата за тях, гърлото ги искаше, ръката сама ги поднасяше към устата. Мисълта помръкваше. Нормата изоставаше, но кой ли й обръща внимание. Вместо да събираш се храниш с плодовете на познаването. Гадно е и ти харесва. Като фалшив алкохол е гадно и ти харесва. Като семеен скандал вечер е гадно и ти харесва. Като рекламен клип ти харесва само защото е гадно. Като извратен филм ти харесва, защото е гадно, защото е гадно. Трудно обяснимо е. Всъщност изобщо не прилича на нещата с които го сравних, гадно е по своему, изисква те, изстисква те, дъвчи те и гълта те, когато си мислиш, че го дъвчеш и гълташ ти. 
Чувствам прилив на надежда като че ли времето започна да минава, като че ли шест месеца не са такава бездна, дори вечността не е бездна когато и гадното в нея ти харесва. 
Като гадни думи е гадно, но ти харесва. Думи които сипеш, оскърбяваш, нараняваш, чувстваш болката и по себе си, чудиш се за какво си ги изрекъл, дори намираш някакво разумно обяснение, но отхвърляш това, че просто ти харесва, защото всичко останало вече е престанало да ти харесва. 
Гадно.
Хапвам следващ плод. Чак ми се пише за този отвратителен вкус, май не е лош, никак не е лош, просто привикване, иначе отваря съзнанието, доставя яснота из мрачни преди места и помръква други мисли които вече не ти трябват, които са напълно излишни, изгнил плод са в количката, превърнал се в мъгла из краката която вони по-ужасно от самите плодове, които са тъй реални и материални. Засищат, а вдигат апетита. 
Стига. Трябва да спра. Не съм дошъл тук за да се угоя с познание. Трябва да се върна. Времето навярно почти изтича. 
Протягам ръка и отгризвам следващ плод. Зависим съм. Шокира ме като го осъзнавам, а после избивам тази мисъл като изяждам лакомо плода.
Тогава той ме блъсна в гърба.
-Хей, шантав! – беше дявола с който от време навреме си приказвахме. – Не, че ми е работа, ама прекаляваш, да знаеш.
-Какво те интересува. Ти си дявол. 
-Да.-съгласи се- Твоя си работа.
Остави ме, а аз продължих да си бера. Три плода хвърля в количката, един изяждам. После два плода хвърлям в количката два изяждам. 
„Хе-хе-хе. Споко, биологичният часовник не ме лъже. Трябва да изтича вече срока на трудовият ми договор…”
Три плода изяждам, един в количката. Свивам уста за да надделея апетита си, ей така, защото ми е приятна играта със себе си. Да видя колко мога да издържа. Ето, хвърлям все пак плод в количката. Веднага след него втори и трети. Сега ще изям четири, а после четири и ще хвърля.
Премаля ми. Помислих си, че завинаги ще остана тук. Обявиха почивката. Тя ме спаси. Не исках да виждам повече дървета за днес. Взех си няколко плода и ги изядох в общежитието. 
На следващият работен ден първо не ми се ядеше. Реших, че мога да победя зависимостта. Мислех обаче само за това, че го мога. Накрая тъй дълбоко се уверих, че мога, че си казах, че е нещо незначително и мога да опитам пак, а когато си искам пак да спра. 
Този път не можех и един плод на десет да хвърля в количката.
Тогава дявола ме хвана под лактите, полетя нагоре и ме издигна. 
Това което видях ме накара да отрезнея. Мислих си, че автономията в ада не е толкова голяма. Все пак намираше се целият ад под земята, би следвало да е по-малък значително от нея, а една негова автономия не по-голяма от сто – двеста хиляден град. Видях обаче безкрай и очите ми го обхождаха, пътуваше със скоростта на светлината зрението ми в четири различни посоки и единственото което виждаше бяха берящи плодове на познанието работници. Навярно малцина сред тях бяха живите.
Дяволът ме отпусна на земята.
И повече не го видях, нито си поговорих с него. Не знам що за дявол можеше да е това, но какво друго свръхестествено същество което може да лети можеше да има в ада. Малко странно поведение за дявол. Какво, по дяволите, беше това!
Не разбрах.
Когато срока изтече от шестстотин човека във влака се качих само аз и две жени със забрадки. 
Забърбориха из пътя. Малко диалектно, но доста забавно. Не можеха да се начудят как момче като мен ще издържи. 
Поласкан се почувствах, че ме нарекоха момче, струваха ми се по-млади от мен. Започнах да флиртувам, те сигурно с мен също, но както аз не разбирах флирта им, навярно и те толкова разбираха от моя.
-Това беше последната година. – изрече твърдо едната.
-Да, ама догодина пак ти ще ме викнеш. 
-Ти ме викна тази година. 
-Защото, ама аз такова, да те изпитам, а ти трябваше да ме спреш. 
-Що ли ми говориш, ти? Като, че ли ни те знам, че си падаш по един дявол. 
-Как не та е срам. Стара си, а чуваш ли се какви ги говориш. Не та ли е срам от младото, отсреща.
Щяха да се хванат за косите, явно така воюваха за сърцето ми. Беше време да ги прекъсна и попитах:
-Чакайте, чакайте. Доколкото разбрах не идвате за пръв път.
-Ами…-рече едната и започна да маха с ръка и да брои.
-Всяка година слизаме. – добави другата
-Откакто взеха да не изкупуват тютюна.
-Че какво друго да правим.
-Брали сме и череши.
-И рози сме брали.
-Ама и това до време.
-Тук по-добре плащат и по-дълго се работи. 
-Шест месеца.
-Не един сезон пък после да нямаш какво да правиш.
-И с какво да си купиш нещо.
-И на децата даже да пратиш.
-И на внуците, че и те учат.
-Та какво да се прави.
-Ама всичките приятелки ни умряха.
-Само ние двете оставаме.
-И всяка година казваме, че повече няма да слизаме.
-Ама така е за да се бърникаме. 
-Ти да не си помисли нещо сексуално между нас. Стари жени сме, ние.
-Става въпрос така като си повтаряме една на друга, че няма да идем.
-Да си знаем, че нищо друго горе няма да направим, а пак в ада ще слезем.
-И пак ще излезем.
-И пак ще влезем.
-То и домашно не можем вече да си варим, че акциз има.
-И пак ще излезем.
-И пак ще влезем.
-Докато накрая не можем да излезем.
-Или да влезем. 
Наистина ми грабнаха тези двете ума.