Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.06.2011 14:25 - "Ангелче под наем" откъс от "Баркодът на Сизиф"
Автор: cefulesteven Категория: Тя и той   
Прочетен: 1930 Коментари: 8 Гласове:
34

Последна промяна: 09.06.2011 14:26

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

18. Анеглче под наем

 

С Анеглчето веднага станаха приятели. Чорлаво и с рижава коса, безброй лунички, чип нос. Едва забележим ореол. Изглеждаше на десет. Заливаше с в смях и гъделичкаше със смеха си. Направеше ли някоя от гримасите си, всяка тежка мисъл чезнеше. Имаше големи тъмни очи с форма на лешници. Повече смях имаше в тях, отколкото в гласа му. И това беше тъмничар на Сизиф.

-Външният вид лъже. – призна си честно – Не, че искам да убивам надеждите, но за да не се чудиш, как така твой пазач, ще ти кажа. Едва ли страховитият пес, би издържал и един рунд с мен, ако се сбием. Едва ли има в цялата световна история, по-добър майстор на бойните умения от мен.

И за да го докаже направи сложна акробатична фигура, с две задни салта и приземяване в поза Скорпион от йогата.

-Това не е нищо. Просто добра двигателна култура, но мога с пъти повече. Виждам те без помощта на импланти и със затворени очи. Прости ме за самохвалството, но отгатвам на какво се чудиш и ти давам отговорите му. Иначе, ако искаш...Върви си! – нацупи се Анеглчето – Хич, няма да те спирам. Прав ти път...

Наведе глава, а когато Сизиф започна да се чуди с какво го е разсърдил, то се усмихна и съзаклятнически му заговори:

-Но, ако останеш, аз ще те науча на много от номерата си. Аз знам много и за живота. Толкова, колкото бойните умения.

Сизиф се разсмя, то също:

-Знам, че звучи комично, знам. Само, че външния вид лъже. Не съм на десет, а на сто и осемдесет години. Чувал ли си за анеглчетата под наем? Тест хлапета, които възрастни наемат, че да се почувстват родители. Чувал ли си? Изглежда не, не се разви производството им, по незнайни причини. Търсене имаше и недоумявам как останах един от малкото прототипи. В нормален човек може да има до двадесет хиляди импланта, някои шампиони стигат до деветдесет – сто хиляди. В мен има около трилион.

-Наноелектроника?

-Нанохирурзи. Дори в момента се извършват в мен стотици оперативни интервенции. Свързани са директно с паметта на Системата и грешка е изключена. Работи се непрекъснато над всяка моя клетка. Така, че да не изглеждам остарял. И дори да не раста.

-Трябва да е много скъпо.

-Производството ми беше безумно скъпо. Навярно струва повече и от тази библиотека. Надеждата на създателите ми, че децата под наем ще получат широка популярност и това ще либерализира цената им. Но нещо начинанието не се разви.

-Казваш го, като че ли съжаляваш. Не се ли радваш, че си уникален?

-От една страна така, но от друга...Малко се чувствам като чудовището на  Франкенщайн, велик, но самотен.

-Е, не приличаш на чудовище.

-По-голямо от мен няма. – озъби се сладко Анеглчето и Сизиф не можа да не се усмихне.

-Пък и защо да се мъча само аз. Нека и други. Много са ми завиждали и много повече са тези, които биха ми завидели, но им пречи това, че не знаят за мен.

Нека разберат какво ми е. – в гласа му имаше злоба. – Да обграден съм с любов. Винаги съм бил обграден само с любов и с нищо друго. Аз съм създаден за да я пробуждам. Между милиарди съм избиран: от художници и психолози, от управляващи философи и деловодители на Системата, от хирурзи и модни дизайнери, от босове в развлекателния бизнес, от педагозите, които програмират Възрастните. Накрая не са стигнали до съгласие и са оставили на мойрите да решат. Жребии е решил да ме има такъв, какъвто съм.

-Разбирам, не е било твой избор. Това те потиска.

-Понякога, понякога. – замислено и късо се засмя анеглчето – Родителският инстинкт измъчва десетки милиарди Живи. Не мога да ги нарека дори възрастни, защото в една Система, в която наричат Възрастни, само роботите, като че ли всички са деца, които не могат да направят съзнателния избор, точно както аз не направих своя. Системата е определила децата да не бъдат отглеждани от родителите си, уж за да станат по-бързо децата възрастни, но мисля, че е за да си останат възрастните деца. Явиха се учени, които намислиха начин да запълнят тази емоционална празнота в живота на възрастните и ме създадоха, но като, че ли се явих в противоречие с всеобщия мироглед и затова не се престъпи към масово производство. Иначе се уверих, че има нужда от мен и от такива като мен.

Анеглчето се насълзи, а Сизиф изпита желание да го погали.

-Условията за ползване са ми, че не мога да бъда наето за по-малко от седмица, но не и повече от месец. Един ден с мен струва колкото годишните доходи на повечето живи. Отказваха се от мечтани пътешествия и от импланти за които пестяха с години. Отказваха се от по-големи домове, от по-висок статус с повече разрешения. Отказваха се дори от резервите в баркодовете си и влизаха в рисковани дългове. Само и само да ме имат. Предлагаха си съвсем официално подкупи за отстъпване на ред, но никой не приемаше подобна замяна. Всеки имаше нужда от мен, божеството в дома си. Докато наистина бях дете и не разбирах всичко, което с времето разбрах, приемах този свой рай като даденост. Все едно ми го дължаха. Често съм се държал жестоко, чупил съм посуда или съм реввал без причина. Излизал съм през вентилаторите за да пълзя по стените и са побелявали косите на настойниците ми. Имаше случаи в които тъжах за предишните и го казвах на настоящите за да ги огорча до сълзи. Но най-силно са плачели пак при раздялата си с мен. По-състоятелните ме водеха до луната. Реално, не симулативно. Други сами се лишаваха от симулативните си пътешествия да отида до всички непознати страни, в които те никога нямаше да стъпят. Красотата с която съм се родил ме роди с власт, с каквато не е разполагал нито един земен цар. Всичко, каквото исках и каквото беше възможно получавах, без да е явен диктата ми, без те или аз, да го съзнаваме. Бяха готови на всичко, дори на престъпление...Имаше една, с дебела плитка, почти до кръста...-гласа му загорча – Не, нямам слабост, аз слабост не изпитвам. Тя винаги е била моето дете, а не аз нейното, за какъвто ме е смятала. Селянче я наричах. Така трябва да са изглеждали момичетата от село, когато е имало села. Представяш ли си: метър и шестдесет. Като, че ли нея бяха тъпкали с моите импланти. За да си позволи да ме има, в свободното си време се е занимавала с услуги за Танатос. Снимала е кодове, намирала е път пред подземията. Бях с нея само една седмица, но я направих луда. Крещя и се въргалям като дете. Настоявам да бозая. Тя ми казва, че съм голям за това, но аз на нея, че нищо не разбира. Гледа ме наивно, готова е да извади гърдата си. Достатъчно ми е да видя този поглед, че да прихна в смях. Ако физиологията ми разрешаваше, сигурно щях да съм сексуално възбуден. Напомням й, че съм с две години по-голям от нея и да й суча цицата ще е всичко друго, не и бозаене. Разплака се, а аз я прегърнах. Блъсна ме, просна се на леглото и започна да се тресе. Напомни ми хиляда пъти, че съм бил невъзможен. Тогава й казах, че наистина съм невъзможен, но защото я обичам. Винаги има ефект когато изрека тези думи. Този път беше по-силно от всеки друг. Още по-силно се разплака, но този път от щастие. Предложи ми да ме открадне и да избягаме от Системата. Наистина ми се прииска да го направим. И ако наистина бях толкова голям, колкото изглеждах нямаше и за миг да се замисля. Но тогава бях на цели деветнадесет. Знаех, че тя ще си старее, а аз ще си оставам същия. Щях да съм нейната лишена от развитие любов, а за развиващият се човек, лишената от развитие любов, се изражда. Тя щеше да грохне, а аз да съм пак това палаво жестоко хлапе. Наговорих й тези неща, повярва ми, но горчеше гласа й. Сигурен съм, че разбих сърцето й. Съвсем е кривнала сред раздялата ни надолу и скоро се е наложило Танатос, да я отстрани от Системата, а тялото и да задвижва, чрез имплантите. Не научих, че се е случило. Глезеха ме русокоси жени и плешиви мъже. Глезеха ме семейни тройки и четворки. Всякакви самотници. Звезди от най-различни величини, които си плащаха Лицензи и Данъци и не разделяха работа от свободно време. Един космически шофьор ме вземаше с него през вечер в орбита около земята. Намразих го, само защото ме накара да мечтая, а знаех, че мечтата ми е неосъществима. Никога няма да порасна, че да мога като него да шофирам. Дадох оплакване срещу него и сигурно щеше да бъде осъден, ако сам не се уплаших, че ще ме осъдят за лъжесвидетелстване. Колкото и честен да ми беше погледа, кой ще повярва, че е възможно да бъда тормозен от голям, като имам имплантиран Свръхбоец в себе си. Предвидено беше, че е възможно да попадна на жестоки или перверзни възрастни, за това. Срещу режима на програмата Свръхбоец могат да се противопоставят и то само в отбрана малко висши полицаи. Освен това при всекидневните тренировки, със собствения си Свръхбоец, в продължение на десетилетия, дотолкова бях усъвършенствал движенията му, че вече можех да се бия по-добре и от него. Тогава бях на деветдесет години, достатъчно време за да се превърна в най-силната бойна единица, съществувала някога. По-добър боец от онзи който бях съм само аз, сега. След като удвоих опита си. Нямаше как един космически шофьор да ме е дърпал за ушите. За да не си създам неприятности се престорих на покаял се и си признах. Човекът вместо да отправи обвинение срещу мен ме погали по главата и със сълзи на очи ме нарече: “моето момче”, защото времето ни заедно изтичаше. Още повече го намразих и ми идеше да го ритна по кокълчетата. Добре, че със следващите си родители се чувствах в хлапашка компания. Пушеха някакви опиати и даже ми дадоха да опитам. Само се разкашлях, но не им се разсърдих, защото много ме разсмиваха. Разказваха на глас розовите си сънища и по някое време изгубиха представа, че са взели анеглче под наем. Държаха се с мен като с приятел. Това малко ме вбеси, защото съм почувствал, че губя властта си, но със загубата на власт, като че ли спечелих непозната свобода. Повторно не попаднах на подобни веселяци. По-късно научих, че са на границата на съществуването, с почти отнети баркодове за серия от хулигански нарушения и прояви на религиозни изблици. Прииска ми се да ги видя, но се усъмних, че ще ме познаят. Едва ли изобщо помнеха, че са имали анеглче под наем. Но аз няма да ги забравя. Аз изобщо не забравям. Така съм устроен. Не знам от Системата или от природата. Тялото ми не остарява, изглежда и мозъка. Само мисълта ми, само тя. Без да е била стара, остарява. Едната й страна е на дете. Сияещото, бодрото, жестокото. Другото е на вековният, натоварения, изживелия. От една страна разполагащ с абсолютна власт, от друга: лишен от нормална свобода. В бездната между своите противоречия съм и когато улових познатия сигнал, тръгнах. Било е грешка. Танатос не е предполагал, че е задействал онзи имплант за който дори аз не знаех. Онова хубавото момиче, с плитката. Същото, което ми предложи да избягаме заедно. Сложило ми е “сърчице”. Нали ги знаеш, онези, едни от най-евтините импланти, които се продават. За половин кредит се поръчват сто. Две сърчица се залепят зад ушите на двама влюбени. Когато единият пожелае да срещне другия просто докосва своето сърце и другия чувства докосването. Сърчицето е стояло повече от век зад ухото ми. Не съм подозирал, че го нося. Нямах си и на представа, кой ме търси. Тръгнах в посоката, в която то ме водеше и колкото повече се приближавах, толкова по-силно ставаше предчувствието ми, че е момичето с плитката. Гоних мисълта, защото нямаше разумен аргумент, който да ме кара да си мисля, че е тя. Имал съм хиляди семейства, в половината от тях се намираше член, който е способен на тази трогателна инфантилност. Истински се боях от разочарование, а щях да бъда много разочарован, ако това не беше тя. Сърцето ми подскачаше и вече подозирах, че не просто ще бъда разочарован, а няма да издържа физически и ще умра. Е, ще ме сполети това, което сполита всички хора и ако не съм живял като човек, то поне смъртта ще ме направи човек! Е, ще ме сполети това, което сполита всички хора и ако не съм живял като човек, то поне смъртта ще ме направи човек. Е, ще ме сполети...Повтарях си го непрекъснато. На моменти думите ми помагат, после става страшно. Съзнавам, че са верни, но не преставам да се боя. Даже повече се боя. За пръв път навлизах толкова дълбоко в коридорите, а ми се струваше, че съм ги виждал. Като, че ли бяха в мен. Вътрешностите ми, които невидими нанохирурзи контролираха. Всички опасности събрани в един тревожен свят, скрит под онзи на който се радваме, в който понякога се измъчваме, но преди всичко изживяваме. Все по-ясно виждах образа й. Копнеех вече да я прегърна, да я помоля за прошка, да й поискам ръката, да я нарека “малката”. Свивах устни и изкривявах лице. Съобразявах, че трябва да е много, много стара. Тогава решавах, на всяка цена да я целуна по белите коси и да й кажа “мамо”. Само да е тя, само да е тя. Чуваха се тръбопроводите на системата, все едно ми се надсмиваха. Неведнъж почувствах порива да се обърна, да си плюя на петите и повече да не вляза никога в тунелите. Дори потърсих сърчицето зад ухото си и напипах малката грапавина на която никога не бих обърнал внимание. Лесно можеше да я раздера с нокът. Така се махат. Не е необходима дори хирургична намеса. Ставаше ми жал. Струваше ми се, че чувам нейния плач. Може би умира. А ако не е тя? Която и да е! Който и да е! Нали ме обича, нали се нуждае от мен! Така си казвам, а в същото време ме е страх, много ме е страх, че може да не се окаже тя.

Тя беше, но вече твърде късно да ме чуе. Тя, всъщност, нейни остатъци. Имплантите, които е носила с част от балсамираната й плът. Нямаше устни, зъбите й разголени. Под стъклата поставени на мястото на очите й, сбръчкана, посиняла козина. Изкривено лицето й, а косата й пак, както някога.

Мисля, че изгубих съзнание. Не помня добре и не съм сигурен. Когато дойдох на себе си, разбрах, че съм мъртъв. А по-късно реших, че винаги съм бил мъртъв.

Не знам какво е любов, никога няма да достигна зрелостта да я изпитам. Може би за това съм мъртъв, без да съм живял.

Кратко мълчаха, а после анеглчето със закачлив тон рече:

-Хей, ама сме едни. Имам си Жив, а ти Анеглче под наем. Невероятен шанс, нали...-смигна.

 



Гласувай:
34



1. aqualia - Много на дълбоко си нагазил, Стеф...
09.06.2011 15:01
Много...
Поздрави!
цитирай
2. cefulesteven - Специално към Миледи: Не знам какво ...
09.06.2011 15:20
Специално към Миледи: Не знам какво се случи, Миледи. Одобрих отзива ти, но не излезе. Съжалявам. И ти благодаря много за ласкавите думи. И ще ти кажа, че имаме нещо телепатично. Тъкмо в новия ми роман, този над който работя сега, става дума за прераждане.
цитирай
3. cefulesteven - Много. . . Поздрави! Благодаря ...
09.06.2011 15:20
aqualia написа:
Много...
Поздрави!


Благодаря ти.
цитирай
4. pevetsa - Е, ще ме сполети това, което сполита ...
10.06.2011 11:36
Е, ще ме сполети това, което сполита всички хора и ако не съм живял като човек, то поне смъртта ще ме направи човек!

Бъди Стеф, бъди Човек, днес, сред Живите!
Поздрав от Русе.
цитирай
5. mileidi46 - :))))
10.06.2011 12:08
cefulesteven написа:
Специално към Миледи: Не знам какво се случи, Миледи. Одобрих отзива ти, но не излезе. Съжалявам. И ти благодаря много за ласкавите думи. И ще ти кажа, че имаме нещо телепатично. Тъкмо в новия ми роман, този над който работя сега, става дума за прераждане.

razbira se,4e imame..:))
Ili kakto kazva aqualia-mnogo dulbogo nagazva6 i ima opasnost mnogo bedni du6i da ne te razberat..ne slu4aino pisax..genii!!
Te vsi4ki sa ozeneni ot sledva6toto pokolenie,za6toto nastoq6toto e izpadnalo v usmixnat debilen trans!!
Na vsi4ko se usmixva..ot vsi4ko e dovolno i vseki e ...nomer edno..
vajnoto e,,da ne ti puka''..kakto kazva edna..
цитирай
6. cefulesteven - Е, ще ме сполети това, което сполита ...
10.06.2011 17:56
pevetsa написа:
Е, ще ме сполети това, което сполита всички хора и ако не съм живял като човек, то поне смъртта ще ме направи човек!

Бъди Стеф, бъди Човек, днес, сред Живите!
Поздрав от Русе.


Благодаря ти. Бог да те благослови! Светла душа си.
цитирай
7. cefulesteven - Специално към Миледи: Не знам какво ...
10.06.2011 17:57
mileidi46 написа:
cefulesteven написа:
Специално към Миледи: Не знам какво се случи, Миледи. Одобрих отзива ти, но не излезе. Съжалявам. И ти благодаря много за ласкавите думи. И ще ти кажа, че имаме нещо телепатично. Тъкмо в новия ми роман, този над който работя сега, става дума за прераждане.

razbira se,4e imame..:))
Ili kakto kazva aqualia-mnogo dulbogo nagazva6 i ima opasnost mnogo bedni du6i da ne te razberat..ne slu4aino pisax..genii!!
Te vsi4ki sa ozeneni ot sledva6toto pokolenie,za6toto nastoq6toto e izpadnalo v usmixnat debilen trans!!
Na vsi4ko se usmixva..ot vsi4ko e dovolno i vseki e ...nomer edno..
vajnoto e,,da ne ti puka''..kakto kazva edna..



Много, много усмивки от мен!!!
цитирай
8. alhimik1 - :)) интересен похват...наистина нямаш изглеждане...нямаш изчитане...трябва да изляза в отпуск, за да те чета хех ;)
14.06.2011 09:09
Здравей, Стефан :))

И светъл ден!

Док
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: cefulesteven
Категория: Изкуство
Прочетен: 8404922
Постинги: 4392
Коментари: 35627
Гласове: 112535
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031