Прочетен: 1930 Коментари: 8 Гласове:
Последна промяна: 09.06.2011 14:26
-Казваш го, като че ли съжаляваш. Не се ли радваш, че си уникален?
-От една страна така, но от друга...Малко се чувствам като чудовището на Франкенщайн, велик, но самотен.
-По-голямо от мен няма. – озъби се сладко Анеглчето и Сизиф не можа да не се усмихне.
-Разбирам, не е било твой избор. Това те потиска.
Анеглчето се насълзи, а Сизиф изпита желание да го погали.
-Условията за ползване са ми, че не мога да бъда наето за по-малко от седмица, но не и повече от месец. Един ден с мен струва колкото годишните доходи на повечето живи. Отказваха се от мечтани пътешествия и от импланти за които пестяха с години. Отказваха се от по-големи домове, от по-висок статус с повече разрешения. Отказваха се дори от резервите в баркодовете си и влизаха в рисковани дългове. Само и само да ме имат. Предлагаха си съвсем официално подкупи за отстъпване на ред, но никой не приемаше подобна замяна. Всеки имаше нужда от мен, божеството в дома си. Докато наистина бях дете и не разбирах всичко, което с времето разбрах, приемах този свой рай като даденост. Все едно ми го дължаха. Често съм се държал жестоко, чупил съм посуда или съм реввал без причина. Излизал съм през вентилаторите за да пълзя по стените и са побелявали косите на настойниците ми. Имаше случаи в които тъжах за предишните и го казвах на настоящите за да ги огорча до сълзи. Но най-силно са плачели пак при раздялата си с мен. По-състоятелните ме водеха до луната. Реално, не симулативно. Други сами се лишаваха от симулативните си пътешествия да отида до всички непознати страни, в които те никога нямаше да стъпят. Красотата с която съм се родил ме роди с власт, с каквато не е разполагал нито един земен цар. Всичко, каквото исках и каквото беше възможно получавах, без да е явен диктата ми, без те или аз, да го съзнаваме. Бяха готови на всичко, дори на престъпление...Имаше една, с дебела плитка, почти до кръста...-гласа му загорча – Не, нямам слабост, аз слабост не изпитвам. Тя винаги е била моето дете, а не аз нейното, за какъвто ме е смятала. Селянче я наричах. Така трябва да са изглеждали момичетата от село, когато е имало села. Представяш ли си: метър и шестдесет. Като, че ли нея бяха тъпкали с моите импланти. За да си позволи да ме има, в свободното си време се е занимавала с услуги за Танатос. Снимала е кодове, намирала е път пред подземията. Бях с нея само една седмица, но я направих луда. Крещя и се въргалям като дете. Настоявам да бозая. Тя ми казва, че съм голям за това, но аз на нея, че нищо не разбира. Гледа ме наивно, готова е да извади гърдата си. Достатъчно ми е да видя този поглед, че да прихна в смях. Ако физиологията ми разрешаваше, сигурно щях да съм сексуално възбуден. Напомням й, че съм с две години по-голям от нея и да й суча цицата ще е всичко друго, не и бозаене. Разплака се, а аз я прегърнах. Блъсна ме, просна се на леглото и започна да се тресе. Напомни ми хиляда пъти, че съм бил невъзможен. Тогава й казах, че наистина съм невъзможен, но защото я обичам. Винаги има ефект когато изрека тези думи. Този път беше по-силно от всеки друг. Още по-силно се разплака, но този път от щастие. Предложи ми да ме открадне и да избягаме от Системата. Наистина ми се прииска да го направим. И ако наистина бях толкова голям, колкото изглеждах нямаше и за миг да се замисля. Но тогава бях на цели деветнадесет. Знаех, че тя ще си старее, а аз ще си оставам същия. Щях да съм нейната лишена от развитие любов, а за развиващият се човек, лишената от развитие любов, се изражда. Тя щеше да грохне, а аз да съм пак това палаво жестоко хлапе. Наговорих й тези неща, повярва ми, но горчеше гласа й. Сигурен съм, че разбих сърцето й. Съвсем е кривнала сред раздялата ни надолу и скоро се е наложило Танатос, да я отстрани от Системата, а тялото и да задвижва, чрез имплантите. Не научих, че се е случило. Глезеха ме русокоси жени и плешиви мъже. Глезеха ме семейни тройки и четворки. Всякакви самотници. Звезди от най-различни величини, които си плащаха Лицензи и Данъци и не разделяха работа от свободно време. Един космически шофьор ме вземаше с него през вечер в орбита около земята. Намразих го, само защото ме накара да мечтая, а знаех, че мечтата ми е неосъществима. Никога няма да порасна, че да мога като него да шофирам. Дадох оплакване срещу него и сигурно щеше да бъде осъден, ако сам не се уплаших, че ще ме осъдят за лъжесвидетелстване. Колкото и честен да ми беше погледа, кой ще повярва, че е възможно да бъда тормозен от голям, като имам имплантиран Свръхбоец в себе си. Предвидено беше, че е възможно да попадна на жестоки или перверзни възрастни, за това. Срещу режима на програмата Свръхбоец могат да се противопоставят и то само в отбрана малко висши полицаи. Освен това при всекидневните тренировки, със собствения си Свръхбоец, в продължение на десетилетия, дотолкова бях усъвършенствал движенията му, че вече можех да се бия по-добре и от него. Тогава бях на деветдесет години, достатъчно време за да се превърна в най-силната бойна единица, съществувала някога. По-добър боец от онзи който бях съм само аз, сега. След като удвоих опита си. Нямаше как един космически шофьор да ме е дърпал за ушите. За да не си създам неприятности се престорих на покаял се и си признах. Човекът вместо да отправи обвинение срещу мен ме погали по главата и със сълзи на очи ме нарече: “моето момче”, защото времето ни заедно изтичаше. Още повече го намразих и ми идеше да го ритна по кокълчетата. Добре, че със следващите си родители се чувствах в хлапашка компания. Пушеха някакви опиати и даже ми дадоха да опитам. Само се разкашлях, но не им се разсърдих, защото много ме разсмиваха. Разказваха на глас розовите си сънища и по някое време изгубиха представа, че са взели анеглче под наем. Държаха се с мен като с приятел. Това малко ме вбеси, защото съм почувствал, че губя властта си, но със загубата на власт, като че ли спечелих непозната свобода. Повторно не попаднах на подобни веселяци. По-късно научих, че са на границата на съществуването, с почти отнети баркодове за серия от хулигански нарушения и прояви на религиозни изблици. Прииска ми се да ги видя, но се усъмних, че ще ме познаят. Едва ли изобщо помнеха, че са имали анеглче под наем. Но аз няма да ги забравя. Аз изобщо не забравям. Така съм устроен. Не знам от Системата или от природата. Тялото ми не остарява, изглежда и мозъка. Само мисълта ми, само тя. Без да е била стара, остарява. Едната й страна е на дете. Сияещото, бодрото, жестокото. Другото е на вековният, натоварения, изживелия. От една страна разполагащ с абсолютна власт, от друга: лишен от нормална свобода. В бездната между своите противоречия съм и когато улових познатия сигнал, тръгнах. Било е грешка. Танатос не е предполагал, че е задействал онзи имплант за който дори аз не знаех. Онова хубавото момиче, с плитката. Същото, което ми предложи да избягаме заедно. Сложило ми е “сърчице”. Нали ги знаеш, онези, едни от най-евтините импланти, които се продават. За половин кредит се поръчват сто. Две сърчица се залепят зад ушите на двама влюбени. Когато единият пожелае да срещне другия просто докосва своето сърце и другия чувства докосването. Сърчицето е стояло повече от век зад ухото ми. Не съм подозирал, че го нося. Нямах си и на представа, кой ме търси. Тръгнах в посоката, в която то ме водеше и колкото повече се приближавах, толкова по-силно ставаше предчувствието ми, че е момичето с плитката. Гоних мисълта, защото нямаше разумен аргумент, който да ме кара да си мисля, че е тя. Имал съм хиляди семейства, в половината от тях се намираше член, който е способен на тази трогателна инфантилност. Истински се боях от разочарование, а щях да бъда много разочарован, ако това не беше тя. Сърцето ми подскачаше и вече подозирах, че не просто ще бъда разочарован, а няма да издържа физически и ще умра. Е, ще ме сполети това, което сполита всички хора и ако не съм живял като човек, то поне смъртта ще ме направи човек! Е, ще ме сполети това, което сполита всички хора и ако не съм живял като човек, то поне смъртта ще ме направи човек. Е, ще ме сполети...Повтарях си го непрекъснато. На моменти думите ми помагат, после става страшно. Съзнавам, че са верни, но не преставам да се боя. Даже повече се боя. За пръв път навлизах толкова дълбоко в коридорите, а ми се струваше, че съм ги виждал. Като, че ли бяха в мен. Вътрешностите ми, които невидими нанохирурзи контролираха. Всички опасности събрани в един тревожен свят, скрит под онзи на който се радваме, в който понякога се измъчваме, но преди всичко изживяваме. Все по-ясно виждах образа й. Копнеех вече да я прегърна, да я помоля за прошка, да й поискам ръката, да я нарека “малката”. Свивах устни и изкривявах лице. Съобразявах, че трябва да е много, много стара. Тогава решавах, на всяка цена да я целуна по белите коси и да й кажа “мамо”. Само да е тя, само да е тя. Чуваха се тръбопроводите на системата, все едно ми се надсмиваха. Неведнъж почувствах порива да се обърна, да си плюя на петите и повече да не вляза никога в тунелите. Дори потърсих сърчицето зад ухото си и напипах малката грапавина на която никога не бих обърнал внимание. Лесно можеше да я раздера с нокът. Така се махат. Не е необходима дори хирургична намеса. Ставаше ми жал. Струваше ми се, че чувам нейния плач. Може би умира. А ако не е тя? Която и да е! Който и да е! Нали ме обича, нали се нуждае от мен! Така си казвам, а в същото време ме е страх, много ме е страх, че може да не се окаже тя.
Кратко мълчаха, а после анеглчето със закачлив тон рече:
-Хей, ама сме едни. Имам си Жив, а ти Анеглче под наем. Невероятен шанс, нали...-смигна.
Поздрави!
Поздрави!
Благодаря ти.
Бъди Стеф, бъди Човек, днес, сред Живите!
Поздрав от Русе.
razbira se,4e imame..:))
Ili kakto kazva aqualia-mnogo dulbogo nagazva6 i ima opasnost mnogo bedni du6i da ne te razberat..ne slu4aino pisax..genii!!
Te vsi4ki sa ozeneni ot sledva6toto pokolenie,za6toto nastoq6toto e izpadnalo v usmixnat debilen trans!!
Na vsi4ko se usmixva..ot vsi4ko e dovolno i vseki e ...nomer edno..
vajnoto e,,da ne ti puka''..kakto kazva edna..
Бъди Стеф, бъди Човек, днес, сред Живите!
Поздрав от Русе.
Благодаря ти. Бог да те благослови! Светла душа си.
razbira se,4e imame..:))
Ili kakto kazva aqualia-mnogo dulbogo nagazva6 i ima opasnost mnogo bedni du6i da ne te razberat..ne slu4aino pisax..genii!!
Te vsi4ki sa ozeneni ot sledva6toto pokolenie,za6toto nastoq6toto e izpadnalo v usmixnat debilen trans!!
Na vsi4ko se usmixva..ot vsi4ko e dovolno i vseki e ...nomer edno..
vajnoto e,,da ne ti puka''..kakto kazva edna..
Много, много усмивки от мен!!!
14.06.2011 09:09
И светъл ден!
Док