Когато си самотна

 

Смоковницата

с пулсираща хралупа,

с извити до земи

от тежестта клони,

с плодове - притворени очи

от които се стича

сок на тръпчивото

мълчание,

 

тъй е напращяла,

че въздухът далеч от нея

е сладък

и лепи по крилцата

на мушици

и те падат обезсилени

като несподелените й

желания,

 

тъй е благоуханна,

че не прилича

на истинска,

но под клоните й

земята, тъй горчи,

че чак е изгоряла,

от окапали илюзии.

 

2005

 

земята, тъй горчи,

че чак е изгоряла,

вкусът на страстната самота.

Окапалите илюзии всеки рано или късно го сполетяват... Но пък наторяват почвата за едно последващо и евентуално по-добро бъдеще...А пък и торта винаги горчи, но върши работа...

Понеже се опитвам да чета вицове, за да си оправя настроението, твоето творение ме върна в направо първи клас. Но ще ти простя, защото ми хареса :)

Май не трябваше да коментирам...

Нямаше как да съжаля, ако не бях получил този коментар, понеже нямаше да зная какво щях да изгубя, но сега имам на какво много да се радвам, защото над подобен прочит не бях се замислял, а и изобщо мисълта ми не отиваше в посоката, а в нея има много, много път. Много, много ти благодаря.

Радвам се, че отново започваш да споделяш стиховете си :)

Ти много от тях ще познаеш. Публикувал съм ги навремето в абв.форуми. И много хубави диалози в стихове се получаваха. :)

Спомням си и диалозите, дори тук съм публикувала някои от тях (където участвам и аз).

Аз пък някъде тук, ако не съм го деактивирал или изтрил, имах една импресия "Птицата", която се получи, като в отговор на твоя тема "Птицата на щастието":) Ако съм го изтрил, ще го публикувам пак някой ден, както и тогава, споменавайки името ти, защото по този начин, не само признавам, кой ме насочи към идеята ми, а запазвам ценният спомен и за себе си. Толкова години минаха, а сякаш: вчера.