Постинг
09.12.2011 09:41 -
Малоумният
Той остана пет годишен. Макар още на пет изглеждаше по-голям от връстниците си и знаеше да чете при това на не един език, не и на два, а на няколко. Умножаваше и делеше многоцифрени числа, по-бързо от всички тогавашни сметачни машини, знаеше столиците на всички страни, датите и годините на земетресенията, на слънчевите й лунните затъмнения от пет века назад, рецитираше и отзад напред големи пасажи и от Библията, Илиадата, Панчатантра и Книга на мъртвите, прогнозираше правилно кой актьор ще изгрее като звезда и коя звезда ще залезе, напук на логичните аргументи. Напук на логичните аргументи се развиваше и той.
Трудно е да се опише регреса, белите петна които се появяваха в словореда му, в общуването му, в паметта му. На пръв поглед заприличваше на останалите, превръщаше се в нормално дете, знанията и умствените му способности вече отговаряха на възрастта му, но докато другите се развиваха при него промяната беше с отрицателен знак. Постепенно другите пораснаха, превърнаха се във възрастни, те имаха деца които скоро ставаха емоционално по-зрели от него, следваха природният ход и скоро и те щяха да се превърнат в родители. Отдавна всички бяха забравили гениалното дете и виждаха селският идиот който преди да започне лятото започваше да прави пясъчните си кули на плажа, да ги украсява с камъчета, да им се наслаждава, да се чувства като господар на царства които скоро щяха да се сринат. За някои беше трогателен, за някой идеален обект върху който да разтоварят натрупаната си от ежедневието отрицателна енергия. Нямаше нужда да го ритат и плюят както често ставаше. Достатъчно беше да му стъпчат пясъчните кули и голямото дете се разридаваше. Ако не ги срутиха те, кулите сами щяха да рухнат така, че не носиха никаква вина за страданието му, защото то настъпваше след падането на всяка от сградите му. Четеше се в очите му, в бръчките му, в гласа му. Понякога говореше, отнесено, но можеше да каже по пет шест изречения в разговор. Случвало се беше да каже и повече, но малцина ги бяха слушали. Най-забавното и най-често повтаряното му изречение беше, че някой ден кулата му ще издържи и ще е най-красивото произведение на изкуството. Обикновено след такова изказване гръмваше смях в случаи и през сълзи. Пияниците го наричаха светец, поетите които точно по едно и също време на годината посещаваха курорта го набедиха за свой брат, на няколко пъти разглезени чужденки при това жени от всякъде вместо с някой от щатните гларуси прекарваха с него което си беше по-жестоко от всяка подигравка, защото изглежда им вярваше, че са деца като него, а дъртите кобили просто се забавляваха и им се струваше адски възбуждащо, да се правят на Лолитки. Кашляше и кихаше от сутринта, припадаше от простудите и пневмониите си. Прибираха го, че и го връзваха в болниците, но пак бягаше и пак повтаряше, че някой ден замъците му ще издържат и ще бъдат най-красивото творение на изкуството.
-Кога? – запита го една очарователна кошута веднъж.
С поетите ли се появи? И те не бяха сигурни. Твърде много страсти имаше в групата им, а тя макар и забележителна беше тих човек. Изглежда дойде с тях, но тъй се случи, че остана.
-Кажи ми.-прошепна му тя-Знаеш ли кога ще се случи това което очакваш?
-Опитвах се да го изчисля. Постоянно се опитвам да го изчисля, но с нещо формулата ми е незавършена. Вярна е и щом изчисля, всичко се променя, но кулата някой ден ще остане. Ще остане и ще е най-красивата…
-Вярвам ти.-рече му с глас по-наивен и от външният му вид.
И започна да строи с него. В началото местните бяха затрогнати. Дори любимият им идиот, насмешката на децата намери любовта. При това каква жена! Стройна, чернокоса, бронзова. Приличаше на излязла от „Песен на песните” и говореше като излязла от „Песен на песните”, но хладното и поведение към младежите предизвика злъчни подмятания, от друга страна момичетата я мразеха, че все пак изглежда така както изглежда, а с нейната откровено малоумие това е твърде привлекателно и предизвиква нечисти помисли в главите на гаджетата им. Цял град пък намрази девойката, че им е отнела идиота и двамата живяха сред непрестанни гаври и агресия. Замерваха ги с обелки от плодове, други хранителни отпадъци, а думите бяха по-противни и от боклуците които се стоварваха отгоре им.
„Ето ги строителите на царствата…Най-богатите хора на планетата…Преродените Вавилонски строители…Наследниците на Фалк Лойд Райт…”
Но двамата продължаваха да строят ли, да строят. А кулите им рухваха ли рухваха…
Така беше до онази гръмотевична нощ.
Страховита като Второ Пришествие. Оглушителна като бомбардировка. Вихрена като езически танц. Дори на големите им идеше да се скрият под одеалата. Гръмнаха немалко микропроцесори и трафопостове. Опожариха се две къщи. Включиха се алармите на всички коли, а на сутринта когато бурята отмина на плажа се извисяваше двуметрова с т ъ к л е н а кула. Пречупваше лъчите по необикновен начин и сякаш в кулата живееха, витаеха и се усмихваха призраци с карнавални маски. Гонеха се дъги и слънчеви рибки, пространството се свиваше и отвиваше екзотични вселени.
Предишната вечер преди първите светкавици той й рече:
-Днес ще е. Трудно беше да се изчисли подобна вероятност. През годините…всяка секунда го правих…Сигурен съм, днес ще е…Когато мълнията падне от високата температура пясъкът ще се превърне в стъкло, но останалото зависи от ръцете ни. Да я направим по-красива от всякога…
-Пак ще ни се смеят…-усмихна се-Да я направим…
И кулата блестеше и омагьосваше удивените очи. Хипнотизираше и изпълваше гърдите с наслада. Скоро се превърна в забележителност, започна дългото й пътуване през световните музей. Наричаха я и чудо на природата и чудо на изкуството.
А двамата? Те бяха изчезнали и никой повече не чу нищо за тях.
Трудно е да се опише регреса, белите петна които се появяваха в словореда му, в общуването му, в паметта му. На пръв поглед заприличваше на останалите, превръщаше се в нормално дете, знанията и умствените му способности вече отговаряха на възрастта му, но докато другите се развиваха при него промяната беше с отрицателен знак. Постепенно другите пораснаха, превърнаха се във възрастни, те имаха деца които скоро ставаха емоционално по-зрели от него, следваха природният ход и скоро и те щяха да се превърнат в родители. Отдавна всички бяха забравили гениалното дете и виждаха селският идиот който преди да започне лятото започваше да прави пясъчните си кули на плажа, да ги украсява с камъчета, да им се наслаждава, да се чувства като господар на царства които скоро щяха да се сринат. За някои беше трогателен, за някой идеален обект върху който да разтоварят натрупаната си от ежедневието отрицателна енергия. Нямаше нужда да го ритат и плюят както често ставаше. Достатъчно беше да му стъпчат пясъчните кули и голямото дете се разридаваше. Ако не ги срутиха те, кулите сами щяха да рухнат така, че не носиха никаква вина за страданието му, защото то настъпваше след падането на всяка от сградите му. Четеше се в очите му, в бръчките му, в гласа му. Понякога говореше, отнесено, но можеше да каже по пет шест изречения в разговор. Случвало се беше да каже и повече, но малцина ги бяха слушали. Най-забавното и най-често повтаряното му изречение беше, че някой ден кулата му ще издържи и ще е най-красивото произведение на изкуството. Обикновено след такова изказване гръмваше смях в случаи и през сълзи. Пияниците го наричаха светец, поетите които точно по едно и също време на годината посещаваха курорта го набедиха за свой брат, на няколко пъти разглезени чужденки при това жени от всякъде вместо с някой от щатните гларуси прекарваха с него което си беше по-жестоко от всяка подигравка, защото изглежда им вярваше, че са деца като него, а дъртите кобили просто се забавляваха и им се струваше адски възбуждащо, да се правят на Лолитки. Кашляше и кихаше от сутринта, припадаше от простудите и пневмониите си. Прибираха го, че и го връзваха в болниците, но пак бягаше и пак повтаряше, че някой ден замъците му ще издържат и ще бъдат най-красивото творение на изкуството.
-Кога? – запита го една очарователна кошута веднъж.
С поетите ли се появи? И те не бяха сигурни. Твърде много страсти имаше в групата им, а тя макар и забележителна беше тих човек. Изглежда дойде с тях, но тъй се случи, че остана.
-Кажи ми.-прошепна му тя-Знаеш ли кога ще се случи това което очакваш?
-Опитвах се да го изчисля. Постоянно се опитвам да го изчисля, но с нещо формулата ми е незавършена. Вярна е и щом изчисля, всичко се променя, но кулата някой ден ще остане. Ще остане и ще е най-красивата…
-Вярвам ти.-рече му с глас по-наивен и от външният му вид.
И започна да строи с него. В началото местните бяха затрогнати. Дори любимият им идиот, насмешката на децата намери любовта. При това каква жена! Стройна, чернокоса, бронзова. Приличаше на излязла от „Песен на песните” и говореше като излязла от „Песен на песните”, но хладното и поведение към младежите предизвика злъчни подмятания, от друга страна момичетата я мразеха, че все пак изглежда така както изглежда, а с нейната откровено малоумие това е твърде привлекателно и предизвиква нечисти помисли в главите на гаджетата им. Цял град пък намрази девойката, че им е отнела идиота и двамата живяха сред непрестанни гаври и агресия. Замерваха ги с обелки от плодове, други хранителни отпадъци, а думите бяха по-противни и от боклуците които се стоварваха отгоре им.
„Ето ги строителите на царствата…Най-богатите хора на планетата…Преродените Вавилонски строители…Наследниците на Фалк Лойд Райт…”
Но двамата продължаваха да строят ли, да строят. А кулите им рухваха ли рухваха…
Така беше до онази гръмотевична нощ.
Страховита като Второ Пришествие. Оглушителна като бомбардировка. Вихрена като езически танц. Дори на големите им идеше да се скрият под одеалата. Гръмнаха немалко микропроцесори и трафопостове. Опожариха се две къщи. Включиха се алармите на всички коли, а на сутринта когато бурята отмина на плажа се извисяваше двуметрова с т ъ к л е н а кула. Пречупваше лъчите по необикновен начин и сякаш в кулата живееха, витаеха и се усмихваха призраци с карнавални маски. Гонеха се дъги и слънчеви рибки, пространството се свиваше и отвиваше екзотични вселени.
Предишната вечер преди първите светкавици той й рече:
-Днес ще е. Трудно беше да се изчисли подобна вероятност. През годините…всяка секунда го правих…Сигурен съм, днес ще е…Когато мълнията падне от високата температура пясъкът ще се превърне в стъкло, но останалото зависи от ръцете ни. Да я направим по-красива от всякога…
-Пак ще ни се смеят…-усмихна се-Да я направим…
И кулата блестеше и омагьосваше удивените очи. Хипнотизираше и изпълваше гърдите с наслада. Скоро се превърна в забележителност, започна дългото й пътуване през световните музей. Наричаха я и чудо на природата и чудо на изкуството.
А двамата? Те бяха изчезнали и никой повече не чу нищо за тях.
Следващ постинг
Предишен постинг
"Прибираха го, че и го връзваха в болниците, но пак бягаше и пак повтаряше, че някой ден замъците му ще издържат и ще бъдат най-красивото творение на изкуството."
Как ти идват на ума тия текстове? Или е автопортрет?
цитирайКак ти идват на ума тия текстове? Или е автопортрет?
И така до края на света, а?
цитирайidealist написа:
"Прибираха го, че и го връзваха в болниците, но пак бягаше и пак повтаряше, че някой ден замъците му ще издържат и ще бъдат най-красивото творение на изкуството."
Как ти идват на ума тия текстове? Или е автопортрет?
Как ти идват на ума тия текстове? Или е автопортрет?
Реалността е богата. Среща ме и с интересни хора, някои са вдъхновяващи. :)
тук ще замълча и само ще те поздравя! За да не завалят и към мен разни обелки или други....
:)
цитирай:)
5.
анонимен -
Малоумният.
11.12.2011 08:10
11.12.2011 08:10
Е, Стефане, страхотен си.Все едно разказа е писан за мен.Аз имах подобна съдба. Много се радвам че те познавам вече лично! Имаш моят подкрепа-продължавай, все така!евгени генчев
цитирайТърсене
За този блог
Гласове: 112560
Блогрол
