Постинг
19.12.2011 16:32 -
Животът е пред теб!
Отдръпвам бързо очи от огледалото. От известно време насам се захласвам по бръчките. Толкова дълбоки са, толкова невероятни. Карат ме да се чувствам възрастен, много по-възрастен. Изживял и опознал. Като нашивки са, а лицето ми като пагон на който предават все по-голяма тежест. Мога да ги съзерцавам цял ден, а не бива. Карат ме да мисля иначе, чувствам им се задължен. Логично е било някой ден да ги имам, а още не вярвам, че ги постигнах и че скоро, много скоро ще се разделя с тях. На деветдесет и шест съм. Все по-слабо виждам, все по-трудно ходя. Чета ли редовно епикризата си ще овладея един доста добър латински. Кажа ли го на съпругата си, тя избухва в смях. Харесвам смеха й. Не, не е звънък, прилича на ехо на далечен водопад, загадъчен, някак поглъщащ. Тресе се пищния й тридесетгодишен бюст, а в дълбокия й поглед ведри, почти инфантилни цветове.
-Какво си дете! - казва ми милозливо - Затрогващо си...Не ми се сърди, моля те!
Просълзява се.
-Глупава съм понякога, не се научих да се владея, а време имах. Ще имаш и ти.
Прегръщаме се. Често се случва, все по този сценарий. Снощи също. Мисля си, докога ще се повтаря, после какво ще е...Опитвам се да я разбера и май успявам. Смях, а след смеха сълзи. Чувства се по-млада с мен, естествено е. Опитвам се да се почувствам по-зрял с нея, наивно.
Малката с плитките ме гледа раздразнено зад гишето. Лицето й е покрито с лунички, очите й големи, зелени. На видима възраст около девет е. Миловидна е, дори така, вбесена.
-Какво! - крясва ми - Пак ние, институциите виновни, а...
-Аз просто мисля, че има грешка.
-Възможно е, но отношението ви към нея не е никак правилно, защото ще мине време, ще поживеете още, ще се поопарите повече и ще погледнете на живота с различни очи. Страстите, страданията му, любовта, дребните радости и големите проблеми. Виждам, че ви е първо съществуване, закъде бързате! Колко сте живели. Някакви си деветдесет и шест и като виждам документацията ви, почти не сте излезли от образователните центрове. Което е добре, прилежно е, говори добре за един млад човек, но какво знаете за живота. Първо съществуване! Тринадесето карам. Хиляда и седемдесет години вече живея. Още имам уважение към възрастните. И все по-добре разбирам живота. Била съм мъж четири пъти. Преуспял в съществуването си и пълен неудачник, средностатистически гласоподавател и престъпник. Девет пъти съм била жена, седемнадесет пъти майка съм ставала. Хиляди внуци и правнуци имам, не всички познавам. Да си призная, повечето не. Двеста години съм отдала на четене. Около двеста на пътуване. Поетеса с име съм била и истинска уличница. Актриса и сервитьорка. Домакиня без личен живот, че даже монахиня. Представяш ли си какво изпитание е било за мен. Трябвало е да опазя непорочно тяло, когато имам ясни спомени за грях от предишните си тела. Представяш ли си колко съм израснала духовно в превъзмогването на трепетите, които обожавам. В името на това да защитя достойнството на избора, на това тяло. В името да науча от него, това, което то ми дава възможност. Милиони рокли съм сменила, милиони маски. Не видиш ли света поне с десет различни чифта очи, не си видял и една от формите му. Очи на художник и на сводник съм имала, очи на фотографи и инженери, очи на ненаситна палавница и очи на пренебрегнат от жените, обожаващ хубостта им мъж. Част от усещането на всеки съм запазила. Знаеш ли какво е с уши на композитор да чуваш гръмотевична буря: симфония е. Особено когато си възприемал по-прозаично звуците в предишното, лишено от дарованията на настоящата сетивност, съществуване. Любена съм била и в Марианската падина и на луната. Стотици партньори и партньорки съм имала. Колко пъти ми е било разбивано сърцето, знаеш ли! За да разбера хората, за да съкратя дистанцията между себе си и всеобщото съществуване. В което всеки чувства всеки като себе си. От което сме част, от което само Егото на незрялата младост ни разделя. Знаеш ли, че съм била прегазвана от кола? Знаеш ли, че след това, донор за клетки на следващото ми тяло беше мъжа, който отне живота ми. И нещо повече: роди ме неговата съпруга. Убиецът ми стана мой баща за да ми помогне да създам съществуване по-щастливо от предишното. А в следващото ни, с нови тела, станахме любовници. Научила съм се да плета жилетки като древните. И ядрена подводница мога да управлявам, даже съм била командир на такава. На няколко пъти едва съм събирала пари за да си купя следващо съществуване. И знаеш ли, колко ужасно е, да очакваш, че всичко ще свърши, когато хората продължават да си живеят. Да се развиват, да стават по-мъдри, по-възрастни. Да трупат впечатления и да повтарят в ново тяло, най-приятното от старото, за да го изживеят по-различно. Какво си мислиш на твоите деветдесет и шест! Не помните, младите, какви времена бяха. Нищо не помните. Вкус нямате. Финес нямате. И голямо бързане. Грешка в системата ли? Да, има някаква. Ще бъде поправена, но ако беше живял малко повече щеше да имаш различно отношение към грешката, да й погледнеш като шанс да кривнеш за малко от правилното, защото и без друго то ти е съдба.
Въздъхна и рече великодушно:
-Ще се научиш. Животът е пред теб.
-Защо не се срещнем и след раздялата ми с това тяло.
Блесна нещо в очите й. Леко се усмихна, а после изглежда натъжи.
-Не, не е уместно. В това поне като тяло не беше дете. В другото...Разбери ме, ще се чувствам стара. Много стара. А ти ще свикнеш. Винаги е така в края.
Кимнахме си. И излязох от учреждението. Жена ми ме чакаше отвън. Беше с впитата рокля. Алената, късата. Има дълги бедра. Всички я заглеждаха, на кой ли ще я оставя?
Като, че ли го прочете в погледа ми. Този път не се засмя. Само се усмихна:
-Ще свикнеш. И аз осем живота, все така...Раздели. Докато те срещна и ми харесаш повече от всички. Млад си, толкова си млад още? Какво стана горе? Всичко наред ли е?
-Вече да. - отвърнах й - Малко си повикахме с администраторката.
-Много, много се радвам, че успяхме да спестим за следващото ти съществуване.
Кимнах й. Премислях думите си. Щях да й кажа, по-късно да й кажа, че в това изживях каквото имаше. И ще се откажа от покупката.
-Какво си дете! - казва ми милозливо - Затрогващо си...Не ми се сърди, моля те!
Просълзява се.
-Глупава съм понякога, не се научих да се владея, а време имах. Ще имаш и ти.
Прегръщаме се. Често се случва, все по този сценарий. Снощи също. Мисля си, докога ще се повтаря, после какво ще е...Опитвам се да я разбера и май успявам. Смях, а след смеха сълзи. Чувства се по-млада с мен, естествено е. Опитвам се да се почувствам по-зрял с нея, наивно.
Малката с плитките ме гледа раздразнено зад гишето. Лицето й е покрито с лунички, очите й големи, зелени. На видима възраст около девет е. Миловидна е, дори така, вбесена.
-Какво! - крясва ми - Пак ние, институциите виновни, а...
-Аз просто мисля, че има грешка.
-Възможно е, но отношението ви към нея не е никак правилно, защото ще мине време, ще поживеете още, ще се поопарите повече и ще погледнете на живота с различни очи. Страстите, страданията му, любовта, дребните радости и големите проблеми. Виждам, че ви е първо съществуване, закъде бързате! Колко сте живели. Някакви си деветдесет и шест и като виждам документацията ви, почти не сте излезли от образователните центрове. Което е добре, прилежно е, говори добре за един млад човек, но какво знаете за живота. Първо съществуване! Тринадесето карам. Хиляда и седемдесет години вече живея. Още имам уважение към възрастните. И все по-добре разбирам живота. Била съм мъж четири пъти. Преуспял в съществуването си и пълен неудачник, средностатистически гласоподавател и престъпник. Девет пъти съм била жена, седемнадесет пъти майка съм ставала. Хиляди внуци и правнуци имам, не всички познавам. Да си призная, повечето не. Двеста години съм отдала на четене. Около двеста на пътуване. Поетеса с име съм била и истинска уличница. Актриса и сервитьорка. Домакиня без личен живот, че даже монахиня. Представяш ли си какво изпитание е било за мен. Трябвало е да опазя непорочно тяло, когато имам ясни спомени за грях от предишните си тела. Представяш ли си колко съм израснала духовно в превъзмогването на трепетите, които обожавам. В името на това да защитя достойнството на избора, на това тяло. В името да науча от него, това, което то ми дава възможност. Милиони рокли съм сменила, милиони маски. Не видиш ли света поне с десет различни чифта очи, не си видял и една от формите му. Очи на художник и на сводник съм имала, очи на фотографи и инженери, очи на ненаситна палавница и очи на пренебрегнат от жените, обожаващ хубостта им мъж. Част от усещането на всеки съм запазила. Знаеш ли какво е с уши на композитор да чуваш гръмотевична буря: симфония е. Особено когато си възприемал по-прозаично звуците в предишното, лишено от дарованията на настоящата сетивност, съществуване. Любена съм била и в Марианската падина и на луната. Стотици партньори и партньорки съм имала. Колко пъти ми е било разбивано сърцето, знаеш ли! За да разбера хората, за да съкратя дистанцията между себе си и всеобщото съществуване. В което всеки чувства всеки като себе си. От което сме част, от което само Егото на незрялата младост ни разделя. Знаеш ли, че съм била прегазвана от кола? Знаеш ли, че след това, донор за клетки на следващото ми тяло беше мъжа, който отне живота ми. И нещо повече: роди ме неговата съпруга. Убиецът ми стана мой баща за да ми помогне да създам съществуване по-щастливо от предишното. А в следващото ни, с нови тела, станахме любовници. Научила съм се да плета жилетки като древните. И ядрена подводница мога да управлявам, даже съм била командир на такава. На няколко пъти едва съм събирала пари за да си купя следващо съществуване. И знаеш ли, колко ужасно е, да очакваш, че всичко ще свърши, когато хората продължават да си живеят. Да се развиват, да стават по-мъдри, по-възрастни. Да трупат впечатления и да повтарят в ново тяло, най-приятното от старото, за да го изживеят по-различно. Какво си мислиш на твоите деветдесет и шест! Не помните, младите, какви времена бяха. Нищо не помните. Вкус нямате. Финес нямате. И голямо бързане. Грешка в системата ли? Да, има някаква. Ще бъде поправена, но ако беше живял малко повече щеше да имаш различно отношение към грешката, да й погледнеш като шанс да кривнеш за малко от правилното, защото и без друго то ти е съдба.
Въздъхна и рече великодушно:
-Ще се научиш. Животът е пред теб.
-Защо не се срещнем и след раздялата ми с това тяло.
Блесна нещо в очите й. Леко се усмихна, а после изглежда натъжи.
-Не, не е уместно. В това поне като тяло не беше дете. В другото...Разбери ме, ще се чувствам стара. Много стара. А ти ще свикнеш. Винаги е така в края.
Кимнахме си. И излязох от учреждението. Жена ми ме чакаше отвън. Беше с впитата рокля. Алената, късата. Има дълги бедра. Всички я заглеждаха, на кой ли ще я оставя?
Като, че ли го прочете в погледа ми. Този път не се засмя. Само се усмихна:
-Ще свикнеш. И аз осем живота, все така...Раздели. Докато те срещна и ми харесаш повече от всички. Млад си, толкова си млад още? Какво стана горе? Всичко наред ли е?
-Вече да. - отвърнах й - Малко си повикахме с администраторката.
-Много, много се радвам, че успяхме да спестим за следващото ти съществуване.
Кимнах й. Премислях думите си. Щях да й кажа, по-късно да й кажа, че в това изживях каквото имаше. И ще се откажа от покупката.
Търсене
За този блог
Гласове: 112561
Блогрол
