Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
26.12.2011 07:59 - На гости в Рая
Автор: cefulesteven Категория: Тя и той   
Прочетен: 2768 Коментари: 7 Гласове:
25


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 

На празниците бяхме на гости при мама в Рая. Няма да се отпускам в описания, бих могъл да опиша най-красивата градина, а Рая е най-красивата градина. Но всички знаем е и много повече. Тези които не могат да си позволяват екскурзии са гледали научно -популярни филми, говорят редовно със свои близки там. Макар всеки да възприема различно блаженствата имаме обща представа за тях. Откакто се доказа научно съществуването му, а после стана и технически възможна връзката, дори тези, които сме избрали земното си съществуване за неопределено време напред, живеем повече в представите си за Рая, отколкото с твърде неудобното си, при всички екстри земно съществуване. 

-Съвсем съм забравила как беше. - замислено рече мама - Вече пет века минаха, а вие не идвате и не идвате...

-Често сме тук, мамо. 

-Да. - усмихна се - Не мога да се оплача, дори тук минавам за щастливка, че имам такива деца. При баща ти отбиваш, ли се?

-Понякога,понякога.

-Той страда ли?

Замълчах, а тя се просълзи. 

-Да можех да му помогна, да го измъкна оттам. 

-И докато бяхте живи опитваше. 

-Живи ли? - погледна ме леко намръщено.

-Добре, де. Докато бяхте на земята, в материалния свят. 

-Спомням си понякога, макар след толкова време. Запазила съм си спомени, по-хубави и отколкото е тук. Услужлива е паметта, създава райските си кътчета, въпреки всичките ограничения на материята. И като стана въпрос: никога не съм сменяла тяло, казват, че е болезнено, всяко ново. 

-В началото. Бързо се свиква обаче.

-Какво е усещането. Тези тела са синтетика, като истинските ли са?

-Като истинските. - стори ми се, че я лъжа - Не можех да преценя. Отдавна бях забравил самия, какви бяха усещанията ми от първото. Също като нея, пазя в спомените си само красивите усещания, а помня, че понякога страдаше. Много страдаше. Беше от последните, които съществуваха с мисълта, че живота свършва. Не знаеха какво има отвъд. Вярваше, но не кой знае, колко. Блазнеха го дългите години, многото земни преживявания. Само не съзнаваше колко се бои от смъртта, но живееше с този си страх. Като всички преди това. Като всички. Беше и едно от първите, които предадоха съзнание на синтетично тяло. Нямаше никакви гаранции, че се получи, че ще продължи да живее. Все още се правеше експериментално, а до връзката с отвъдното ни делеше близо столетие. Когато отворих очите на първата синтетична тъкан в която душата ми намери убежище, за кратко съжалих. Изпитах за кратко усещането на освобождението, а по синтетичните тела трябваше да се направят много подобрения, докато станат удобни като тези, които Господ ни дарява при раждане. В началото е и болезнено. Дори при най-модерните версии известно време се чувстваш като с нови обувки. По душата не излизат мазоли, но болката е подобна, макар и несравнимо по-голяма. Първите поколения синтетични тела не бяха и трайни. Четири износих за по-малко от двадесет години. Докато свикнеш с болките на новото си тяло, трябва да изпиташ другите: на остаряването му и заболяванията му. Искахме и аз, и жена ми да се отървем, да отидем там някъде, в неопределеното, а после като се откри какво е и че не е много по-различно от най-приказните представи за обещавания ни от Библията и Корана, рай, изкушението беше още по-силно. Крепеше ни на земята това, че тук бяхме заедно. Нямаше причини да не се срещнем и там, но си повтаряхме фразата: "Докато смъртта ни раздели!" за да останем. Един на друг да се държим на земята, защото се чувствахме длъжници на науката. Експериментите трябваше да продължат. Не, че хората вече намираха смисъл. Синтетичното тяло е скъпо, колкото и да е усъвършенствано е неудобно. Не може да се сравни със свободата, която дава отвъдното. Досадни са и земните обществено - социални норми: етични или юридически. Който е гостувал за кратко в Рая, знае. Дори в най-освободените общности, чувството е като в казарма. От дълги години не се развива и технологията в синтетичните тела, след първоначалния бум, интереса бързо спадна, не се намират средства за изследвания. Малцина сме и ентусиастите, които го правим, без сами да знаем защо. Вече не мога да се нарека ентусиаст.  Скъпата ми също. Забавлява ни това, че можем да се обичаме и любим все с нови и нови тела, но душите могат да се любят и без тяло. Правили сме го в кратките си гостувания в Рая, а сега си спомням, още в първото си съществуване, в истинските си биологични тела, преди да знаем за това прекрасно Там, сме го правили, без да знаем дори какво е било. Любов на души. По-страстна, по-освободена еротика, отколкото позволяват и най-съвършените тела. Няма да изгубим нищо, ако се откажем от земята. Преживяхме вече толкова дълго, не може да се изтълкува избора ни като самоубийство или отказ от живот, след които според религиозните възгледи, няма да бъдем опростени и да попаднем в по-доброто. Някога този страх ни въздържаше, като милионите други, като стотиците хиляди, които проклинаха института ни и ни наричаха "антихристи", които сме вързали душите на хората завинаги към земята. Страхът от ада, държеше много сред земните страдания, но после много направиха крачката: не пожелаха следващо тяло. Едни бяха опростени, други не. Както винаги е ставало и след едно - единствено съществуване. Често двамата си казвахме, че е време. И мама ни го напомни:

-Деца, деца. Изпълнихте и преизпълнихте земните си дългове...-искаше да каже повече, замлъкна и се усмихна.

Искаше да сме при нея, желаеше нашето щастие. Искрено, като майка. Може би, както често в детството ми, знаеше кое е по-доброто за мен. Права беше. Закриха вече и института, тела ще се произвеждат по вече създадени технологии. Нищо не ни задържа на земята. Изнасяме беседи на младите, говорим им за предишните векове, а не ни е от сърце. Просто гоним скуката, която пленените в тела души изпитват. Ходим от град на град, понякога е уморително, но спрем ли, ужасно е. 

-Защо наистина не си починем? - попита ме милата ми.

-Ще го направим...-целунах я.

-Но сега имаме работа. Твърде сме заети. - довърши мисълта ми.

 



Гласувай:
26



Следващ постинг
Предишен постинг

1. kiarasoto - Празник е... защо наистина не си починеш ???
26.12.2011 08:59
Изпий ти чаша вино и .... прегърни любимата жена !
Поспри, недей да мислиш, отдай се на мига !
Желая ти прекрасни мигове !!!
цитирай
2. antivlaks - Да попитам !?
26.12.2011 10:03
В Раят сол има ли ?
Не ,че ми харесва пресоленото ,но ........ ако няма ........ще ми липсва !
цитирай
3. stela50 - Поздрави за хубавия разказ ! Много ...
26.12.2011 10:17
Поздрави за хубавия разказ ! Много силно и вълнуващо ... преживяно .
Открих моите мисли и чувства през тези дни ... отбиваме се често ...
Благодаря !
цитирай
4. monaliza121 - Честито Рождество Христово!
26.12.2011 15:36
Рай от обич и щастие да бъде твоето семейство!
Бог да ви закриля!:))
цитирай
5. irin4eto - Дано да има Рай!
26.12.2011 16:11
Наистина.
цитирай
6. injir - Има. В града на Бога.
26.12.2011 19:06
Има. В града на Бога.
цитирай
7. veninski - Честит имен ден, приятелю! Желая ...
27.12.2011 07:37
Честит имен ден, приятелю! Желая изобилие от здраве, домашна топлинка и много муза!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: cefulesteven
Категория: Изкуство
Прочетен: 8405549
Постинги: 4392
Коментари: 35627
Гласове: 112535
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031