В него бях с пъпешова глава и приличах на абсолютен идиот. Наказан от природата урод. Невинно Боже създание което носи проклятието заради стар грях в родословието си. Опитно зайче на зъл гении. Или от онези жалки създания, разсмивали някога простолюдието, за които пише Виктор Юго, в „Човекът който плаче”. Изродът от „Рожденият ден на инфантата” на Оскар Уайлд. Така си представях и Терсит от „Илиадата”. Моята зловеща и смехотворна карикатура. Всичко онова което можех и да бъда, а имах явно превъзходство над него. Нещастният ми „Аз”. Подтиснатото „Его”. Кошмара ми и забавата. Затворникът на моето огледало. Подтиснатият и опозореният мой двойник. Този който иска да вика за помощ, но не може. Защото има глас единствено чрез мен, а аз нямам необходимостта от крясъка му...

Целият разказ