Седнала е на спалнята, сиво ме гледа. По-големи от нея изглеждат очите й, по-хладни и от януарския ден. Държи в ръката си прашки, розави прашки. Устните й леко разтворени, но не от възбуда. Пита ме нещо, а себе си пита, как да ми зададе въпроса. Сигурно я гледам тъпо. При всички случаи стоя като наказан. Сълзите й като скреж. Не потичат, по ресниците й са. Преброих ги, седем са. Четири на едното око, три на другото. Краката й разтворени доста широко, хубави бедра има. Нищо, че ми е съпруга, оценявам го, още. Мачка прашките в десницата си, забива нокти, да бяха плът отдавна да закървят. Пуска ги и държи далеч от себе си, ръката с които ги е държала. Най-сетне изрича: -Кажи ми! Какво да й кажа, ако започна да говоря за прашките, значи съм се сетил, че ме пита за тях, а тя въпрос не ми е задала, ако мълча виновно още по-лощо, а този път не съм и виновен. Когато не съм, тогава се чувствам най-виновен. Истина е. От дете така. Все ще ме обвинят, че аз съм сложил химикалката със спукан пълнител в дневника или пуснал анонимното писмо с накривени печатни букви и много правописни грешки, с неприлични предложения и други ми ти такива неща в чантата на учителката по език и литература. Изкълчи ми се мозъка, докато се науча правилно да пиша любовните послания, а даже не бяха мои, но виновен се чувствах и разбира се, изглеждах. Сега пак така. -Моля те, кажи ми! “Нямам нищо за казване, скъпа! Не съм аз!” -Кажи ми, искам да знам истината! Прашки. Розови прашки в спалнята ни. Не е честно, не съм аз. -Защо мълчиш! Като ес-ес-ов-ец е. -Аз, ами...За какво става въпрос...-пелтеча -За дупето под розавите украшения. -Искаш да кажеш прашки? -Ами точно така ги наричат. Прашки. -Друг в къщи трябва да питаме. – не исках да го казвам, казах го. Не исках даже да го повярвам, ама нямаше какво друго да е. Жена ми вече се разхленчи и на мен ми се ревеше. -Наистина ли? – пита ме. -Освен, ако не е дала ключа за дома ни на своя приятелка. -Ще ти се. Ще ми се. Ама не е...Не е правдоподобно. -Още нищо не се знае, все пак трябва да поговорим с нея. -Ти...Аз...Няма да мога... -Вече не е малка. -Да, виждам, виждам, че не е малка. Забравя си прашките в спалнята на мама и тати. Не вярвах, че са стигнали до там. Виждала съм ги да се натискат, но...Толкова невинни изглеждат...Ние бяхме... -Всъщност си бяхме на тяхната възраст. -Не е вярно! – не кресна, така изсъска, че куража ми скочи като уплашено коте през отворения прозорец- Не е! Защо мълчиш? -Мисля, че бяхме на тяхната възраст. -На нейната възраст не съм носила прашки. Розави прашки! Виж...Нещо ми се струва...Не искам да се държа така, но разбери ме. Ти знаеш, че напоследък приказка с нея, много си нямам. Знаеш, че ще ми е труден подобен разговор с нея и най-вероятно няма да науча истината, ако искате с нея да ме излъжете. И ако дъщеря ни не се е...искам да кажа, не е сваляла и забравяла прашки в нашето легло, тя пак ще каже, че го е направила, за да скрие, че тате... -Това не е вярно. -Не съм казала, че е вярно. Опитвам се да допусна. Бъди честен, моля те. -Казвам ти истината. Не знам нищо, за никакви прашки. -А аз ти казах веднъж, всъщност не само веднъж, също истината...-млъкна артистично да ме измъчи. – Сещаш ли се, какво имам предвид? Няма как, за толкова неща сме си говорили. Казвала съм и пак ще ти кажа, аз съм хубава жена, много хубава. Много съм секси, много желана. Не страдам от излишни скруполи, не съм псевдо-моралистка, мразя ги даже такива, но държа за коректността. Както в службата, така и в дома. Разбираш ме, нали! Честност е второто ми име. Коректност е фамилията ми... -Преиграваш. -Не, не преигравам, скъпи. Знаеш го! Не мога да понеса мой партньор да работи за конкурент, нито брачния ми партньор да радва конкурентка. Принцип, не ревност. За това съм това което съм. Ако е в службата: уволнявам го, ако е в къщи...то пак същото. Знаеш го! Хиляди пъти сме водили този разговор. Колкото и да ми е жал, после, развеждам се. Ако разбера, нека да не го наричаме изневяра, а некоректност. -Защо трябва да говорим все за едно и също. Вече толкова време. -Кажи ми, прашките на дъщеря ни ли са? Щях да кажа първосигнално: “Да”, но това означаваше лъжа, аз не знаех, чии са. -Защо се зачуди? -Не съм сигурен дали са на дъщеря ни. Пребледня. -А на коя друга могат да бъдат, след като не са и мои? -Не знам. -Защо допускаш, че са на някоя друга, а не на дъщеря ни? -Защото не съм говорил с дъщеря ни. -Слушай, признай си истината. Знаеш, че ще я науча. Спести си от неприятностите, моля те. И от моите. Пести време и нерви! И моите също! -Нямам какво повече да кажа. -Помисли. Замълчах, ако наистина прашките бяха на любовница, щях да й кажа, щях. Всъщност, нямаше. Тогава щях да съм по-уверен. Щях да съм си измислил сценария и да се придържам към него. Сигурно сме стояли и сме се гледали повече от пет минути, поне да ми беше казала да седна. -Е? – попита отново. Вдигнах рамене. -Какво означава? -Нямам нищо общо с тези прашки. -Дъщеря ни. Толкова крехка е, а има амбиции. Кротко момиче с цели, млада е още, много млада. -И ти има своите цели и ги постигна. -Да, знам, но...Чувствам се толкова износена. -По-скоро стара. Дъщеря ти е пораснала, трябва да се примириш. -Така ли ще й говориш! Редно ли е? -За редно, мисля, че: да. Иначе не знам, какво ще й говоря. -Нейни ли са тези прашки! -Деветдесет и девет процента: да. -И щом ги е забравила, сега е някъде навън. В този студ и пак с късата поличка и...без прашки. -Да се надявам обула си е нещо друго. –отвърнах. -А единият? -Какво единият? – наистина не разбрах въпроса й. -Каза, че деветдесет и девет процента прашките са нейни. А единият? -Откъде да знам. Нейна приятелка...а защо не твой любовник. -Но това са женски прашки. -Вписват се в психологическия профил на твой любовник. -Какво искаш да кажеш! -Или пък твоя любовница. -Глупости! – засмя се, а после настръхна като лъвица. – Не ми говори така, знаеш, че второто ми име е Честност, а третото Коректност. -Знам, просто изказвам варианти, малко вероятни, но все пак. -Говориш глупости за да избягаш от сериозното. На твоята любовница ли са тези прашки? -Не. -А защо си толкова сигурен? После осъзнах какво означава, което съм казал: -Защото тя ходи без прашки.

Така е мили дами и господа - дали повода ще е розови прашки или боксерки...?)) Който много пита чува и това което иска да чуе . Много често истината ни е на върха на езика, просто излиза, независимо колко много стискаме зъби понякога ))))

Голям ес-ес-ов-ец е тази съпруга, в повечето случаи е мъжа:))) Но така си е както го каза....