Има колекция от кукли. Сякаш е една от тях или ги е раждала, тъй явна е приликата им. Знам, че им говори. Сигурен съм, че чува как й отвръщат. Макар да ги чувства като свои деца, не се срамува да се съблича пред тях. Да се носи гола из стаята. Да се подсмива, а тази кратка накъсана серия от звуци да означава повече от всички любовни изречения и мръсотии, които жена като нея може да изрече. Висока е един и осемдесет, по-руса от куклите си. С по-нежни черти. Стъпките й напомнят танц. Усмивката й би била съвсем безлична върху друго лице, но при нейното наивно изражение тази усмивка е самата поквара. Гъделичка, толкова съм далече, а сякаш прокарва пръст ниско под пъпа ми и ме гледа в очите, струва ми се по-ниска с глава от мен, при тази въображаема близост, а в действителност е мой ръст, дори с пръст – два по-висока от мен. Креслата й са черен плюш. Черна е и теракотата на бар плота, черен и високият стол тип щъркел, който яха като кон. Завърта се на него и говори с въображаем барман. Иска ми се да си сложи перука, преди да се съблече. Не знам дали има, но предусещам, че има и ги държи в гардероба в спалнята. Иска ми се перуката да е на ситни плитки, сини. Тъмно сини. Защо? И аз не знам. Говори по телефона, обикновено ги изключва. Рядко се прибира у дома си. Тук е царството й. Царството на фантазията й. Иначе е ангажирана. Усмивката й е стъклена - навън. Не е същата онази, която аз виждам. Чувства напрежение в слепоочията си. Когато говори с някого, цветът на очите й е смръщен. Затова винаги носи слънчеви очила. Преди да излезе, се парфюмира, за да маскира миризмата на неприязън, която чувства, че излива към някого при задължителните си ежедневни контакти. Иначе е доволна от естествения си лъх. Личи по изражението й. Личи й и нещо друго. Като че ли не съм първият, който я е наблюдавал. Тя усеща. Мисли, че фантазира. Вероятно е била наблюдавана от малка. Плашело я е. Плашело я е, но и възбуждало. Стори ми се, че виждам прозрачните резедави пердета на тийнейджърската стая на село. Вторият етаж, слабото тяло, наболите гърди, напъпилите зърна на дърветата в двора. Брус Дикинсън на стената, стъпил на тонколона, с британския флаг в ръка. Няколко учебника из стаята, няколко списания, първите четири кукли от колекцията й. Смъква джинсите, плахост се прочита в изражението й, а после погледът й се премрежва, отмята коса, изражението й е вече женско. Колкото е детско изражението й сега, толкова женско е било тогава. Извива кръст тогава, извива кръст и сега. Прилича на антилопа, усетила лъва. Преценила е разстоянието. Знае, че е далече. Може да препусне веднага и да избегне опасността, но не е забавно. Иска да подразни звяра. Да предизвика апетита му, да възпламени надеждите. Знае, че така опасността нараства, но някак си не си заслужава тъй бързо да се лиши от тръпката на избавлението си. Авантюристка е природата. Забавлява се. Обича да пощипва, да съблазнява, да пробужда желания. Играло си е момичето на жена, играе си жената на момиче. Колко ли пъти е наблюдавана след това? Навярно стотици. Научила се е да се държи както пред камера, така и пред погледа на воайор. Събличането й не е стриптийз. По-скоро е изповед на съкровени и забранени желания. Има танц, но различен от познатите стъпки. Има ритъм, но извън стандартните усещания за ритъм. Известна неловкост, която всъщност е съзнателно допусната. Предава живот на фигурата. Секс на еротиката. Плът на видението. Миризма на пот на тялото, което поради идеалните си пропорции прилича на художествено отражение. През цялото време се долавя леко смущение. То е за да покаже, че тя знае. „Ето, аз се събличам за теб, малко ми е неудобно, срам ме е, но искам да се съблека, за да ме видиш, защото ми харесва, че ти харесва, въпреки че ме е срам.” Тя не подозира, че мисли така. Тези мисли са програмирани в двигателната й система. С всяка клетка чувства зениците ми, не със съзнанието си. С всяка клетка целува мислите ми. Тя се разпада на светлина. Превръща ДНК във фотони. Пренася се в съзнанието ми. Разтваря се в мен. Обладава ме, кипи. В едно друго измерение, с други тела правим любов в минерален извор. Знае как да се съблича, по дяволите, знае. Колкото и квартири и жилища е сменяла, все ги е избирала така, че да може някой да я гледа. Дали е минавало през ума й? Вероятно: не. А може би? Неразгадаема е.
Тези дрехи са изискани. Струват цяло състояние. В ежедневието си респектира с тях. Клеопатра, Иродиада, Екатерина. Застава пред огледалото, разплита кока си. Косата пада, водопад от огън. Пилее се до кръста й. Разкопчава се. Дрехите й падат, сякаш не ги съблича, а ги гали. Обръща се към мен, не е обръсната. Очаквах го. Струва ми се, че долових уханието й.
Красотата ще спаси света.
Само че съм професионалист. За друго ми платиха.
Натиснах спусъка. Не я е заболяло.
15.06.2009 07:58
Такива генерализации не правя в разказчето, но как предполагаш, че е най-вероятно да постъпи героя: описаният.
15.06.2009 08:22
Не е отношение на влюбен.
15.06.2009 13:28
15.06.2009 15:44
Поздравления...
Но това си е едно лично отношение.
Друго обаче ми се върти от сутринта, провокирано от един от отзивите:
"Спасява ли красотата света?"
Героите явно са измислени, но явно е също тъй, че това се случва.
Чудя се, чудя се, каква сила може да има красотата, когато по поръчка, някой без да трепне е способен да я унищожи...
Поздрави, Касс.
Толкова съм щастлив, че сега си разменям думи с една човешка душа, която го иска и го постига.
Благодаря ти, благодаря ти.