Иска ми се да му кажа нещо, но кикотя му се. Толкова неудобно се чувствам, че му се кикотя. Ако ме убие, ще спря да се кикотя и на негово място щях да го направя и се опитвам да се овладея, но още повече се кикотя. Панталонът на жребеца дето е сега в гардероба виси от вентилатора на полюлея като бесило. От джоба навън се е плъзнал мобилен телефон. Още малко да тупне в огромната торта в средата на масата, а по нея още отпечатък от дупето ми. Наоколо обърнати свещи, фотьойла е със счупен крак. Пръснати дрехи. Оглежда всичко. Толкова спокойно изражение има, че знам, че вътрешно кипи, но се кикотя. Момчето в гардероба скърца. Иска ми се да правя още любов. Уплашена съм до смърт и повече от всякога ми се живее. Ама, че глупаво положение. Много неочаквано се върна.
-Значи така?-пита ме. Какво бихте отговорили на това, смахната работа.
-Ами...
Обръща глава към гардероба. Смръщва се критично.
-Скъпа, това е клише. Защо не измисли нещо по-оригинално! Караш ме да се чувствам глупак, който изживява нещо толкова банално колкото кой ги знае колко милиона подобни нему. Черен ли е?
-Не, какво те прихваща.
-Защо пък не? Ти да не си расистка?
-Не, не е черен.
-Ама нямаш нищо против да е черен.
-Как да ти кажа, не съм расистка.
-Крие ли се от закона?
-Ами...откъде да знам.
-Нищо ли не знаеш за него?
-Как да ти кажа. Трябваше да му поискам молба и автобиография...-не, не остроумнича, уплашена съм и говоря глупости. В моментът който ги изричам, разбирам какви глупости говоря и едва подтискам истеричния си смях, защото засмея ли се отново, вече наистина ще ме убие. И с право.
-Колко е висок?
-Някъде колкото теб. – така ми се струва, но ми се иска да застанат един до друг, че да сравня, само че това няма да мине без страшна сцена.
-А широк?
-Широк е.
-И си го натъпкала в гардероба!
-Виж, ти си много зает, защото си грижовен и си грижовен защото си зает. – не спирам да говоря глупости. Трябва да спра, трябва.
-Този гардероб ми е от мама.
Не беше честно. Запариха ме очите. Каква съм кучка. Казах му го:
-Виж, пистолетът ти е в чекмеджето. Ключът ти е в джоба. Смазала съм го. Пистолетът ти имам предвид. В дългите нощи в които съм те чакала съм смазвала пистолета ти. Толкова съм го търкала, че оксидацията му е паднала. Защо ти е пистолет като не го използваш?
О, в това имаше гаден намек. Казах го по инерция. Изобщо не се замислих, но и той не го загря. Трябваше да го замажа и си спомних, какво по дяволите, имах да му казвам:
-Та извади най-сетне този пистолет и ме застреляй. Момчето не е виновно.
-Момче ли е? Да не е непълнолетен?
-Предполагам, че не е.
-Предполагаш?
-Добре де. Не е.
-Откъде знаеш?
-Спомена, че е студент. Не съм чела напоследък за вундеркинди, които непълнолетни учат във висше учебно заведение.
-Студент, значи?
-Някой ден и ние ще си имаме.-откъде пък ми хрумна.
-И сега е в гардероба ми?
-Съжалявам.
-Като дете, често се стрясках нощем. Присънваше ми се, че в него има скрито изчадие от преизподнята. Понякога проскърцваха мишки. Трябваше да се сприятеля със страховете си.
-Добре. Престани. Казах ти къде е пистолета. Ако в една драма има пушка, тя трябва да гръмне. Ето, разголила съм гърди. Стреляй! – ама съвсем сериозно му говорих – Стреляй, виж как умира, една невярна съпруга!
-Няма икономическа логика.
-Възбуждаш ме като ми говориш така.-обичам го този.
-От всяко положение трябва да се извлече полза. – на себе си, на мен ли говореше, не знам. – Защо пък ми е да те убивам?
-Правилно. – кимнах, прав беше.
-А ти постъпи некоректно. – посочи гардероба, наведох виновно глава.
-Сега как да излезем от положението?
Наля си малко уиски. Направи малка глътка и недоволна гримаса:
-Това ли пиете! Пфу.
-Кажи ми, моля те.
-Какво да ти кажа?
-Как да излезем от положението?
-Този нали не си прави кола маски!
-Ами, май не. Какво общо има?
-Нищо. Противни ми са такива мъже и ще трябва да се скатая някъде докато се изнася, за да не го виждам, а сили не ми останаха.
-Горкичкия.
Седна подпря замислено брадичка.
-Повече няма да правиш така. – спокойно го каза, но да ми беше креснал разрошен като ураган, такъв ефект едва ли щеше да постигне.
-Няма. А сега какво да правим?
-Това мисля.
-Добре, извинявай. Няма да те прекъсвам.
-Този защо още е в гардероба. Кажи му да се изнася.
Жребецът втора покана не чака. Направи го по най-бързият начин. Май забрави даже да си сложи чорапи. На вратата обърна виновно глава, но нищо не каза. Мисля, че искаше, но мъдро постъпи, че забрави каквото е имало там.
-Виж, - заговори след петминутно мълчание – управлявам, не кой знае колко, но достатъчно хора, че да се проваля, ако липсва коректност. А аз не искам да се проваля, разбираш ли. Разчитам, от днес нататък и на твоята.
Обичам го.
-Така и така ще нощуват в гардероба ми, но поне да си плащат наем.
Рече го и го направи. На другият ден, пусна обявата във вестника: „ Гардероб под наем. За нощувка на студенти.”

" Гардероб под наем. За нощувка на студенти.”
Култово :)))))))

Интересен разказ, с пряка реч! Нещо ново, С хумористичен привкус:)
Браво Стеф, виждам те в нова светлина и ти отива:))))
Благодаря ти:)

Всякакви реакции са възможни в тази ситуация от комични по-комични:))))

Благодаря ти.

Много, много усмивки, Миаа.

Поздрави, страхотна история!