Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
07.10.2010 09:47 - Дрехи на килограм
Автор: cefulesteven Категория: Забавление   
Прочетен: 1608 Коментари: 1 Гласове:
15


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Влизам в магазин за дрехи на килограм. Няма как, ще трябва да пожертвам водка – две. Сърцето ми се къса, но и гащите са ми скъсани и някои мои интимни части откровено надникват навън, за да видят свят и свят да ги види. Не, че са ми срамота, ама ще ме арестуват. Прехвърлям дрехите, мой номер все не намирам. Поскъпнали и тук. Правя си едни сметки все не излизат. Това войнишки клин ли е? Хе-хе. Става, ама дере кожата, ще ми се подуят топките. Нямам и медицински осигуровки и ще трябва да купувам от аптеките мехлеми за да си ги мажа, а това е допълнителен разход. Освен това съм твърде слаб, ще ми се свлича без колан, а коланите скъпи. Ей, това сега е панталон! Част от костюм е. При това контешки. Сигурно е обличан само веднъж на официален повод. Колко такива съм имал и повторно не съм обличал. Все не ми вярват, ама и аз съм имал славни времена. Премиери на книги, изложби, връчвания на грамоти от разни големци в препълнени зали, ръкопляскания и светкавици. Хубав панталон, ще ми стане, но не е за мен. Мачка се, къса се, утре друг ще трябва да си купувам. Да видим това? Жив парцал. Гледам хлапаците го носят, даже е и моден, ама може да съм голтак, но не съм лишен от естетическо чувство. Дори дупето ми да светне навън като светофар, това няма да го облека. А това е хубаво, но е работна дреха. Няма лошо, но има фирмен знак. От какъв на какъв ще си плащам да го нося, трябва да ми плащат те за рекламата. Я! Това! Не, не това не може да бъде. Откъде се взе! Прилича….Ама то не само прилича. Това си е космически скафандър. Знаех си, че всичко може да се намери в магазин за дрехи на килограм. Купувам го, удобно нещо. Нахлузвам го и питам продавачката как изглеждам. Дебеланата ме гледа похотливо, мига и ми казва, че е шит за мен. Търговски трик. Отвръщам й, че не е шит за мен, а аз съм роден за него. Тя е стара и доста отнесена. Дори и не подозира що за дреха е това. Дреха като останалите й се струва, а че е летяла в космоса е без значение, кой знае какво. Плащам й, смигам й, не забелязва. Тръгвам навън с походка на току – що слязла от самолета кинозвезда. Хората обаче не забелязват. Забързани са. Толкова извънземни вървят по улиците, че какво впечатление очаква да предизвика някакъв си космонавт. Преди малко даже видях едно. Дясната страна на лицето му бронирана от нанизани една до друга обици. Този не трябва да минава в близост до цех за приемане на метални отпадъци, че ще го дръпне магнита и ще висне като еквилибрист. Махнах му за поздрав, той също ми махна, даже се усмихна. Май забеляза, че като него не съм обикновен земен гражданин. Една майка ме показа на хлапето си, то засия. Тръгнах към тях, но потънаха в тълпата. Без да исках се блъснах в един едър младеж с як врат. Изръмжа ми: „Тъкмо си се приготвил. Един ще ти фрасна и ще те върна в космоса.” Момичето му го задърпа и ме спаси. Е, поне получих потвърждение, че е космически скафандър, а не съм облякъл някой моден костюм, от последните. Става ми ведро. Спомням си детските си мечти. Сълзи ми тръгват. Сантименталност ме залива. Топло ми става. Криле ми никнат. Чувствам се на седмото небе. Даже над него. В космоса. Излязъл съм от капсулата и се рея из космоса. Земята е толкова малка, че големите й проблеми никакви не се виждат. Синя и красива е. Струва ми се, че е толкова малка, че мога в шепи да я хвана. Разтварям даже ръце, но си спомням, че не е малка, а е много, много далече. После осъзнавам, че винаги е била далече от мен, че със скафандър или без скафандър съм се реял в орбита около нея, без да мога да стъпя здраво на крака. Витая в космоса. Виждам красотите й, но те са толкова далечни, толкова недопустими за мен, че само мога да охкам и да ахкам за тях, без никой дори да ме чуе, защото в космическият вакуум не може да се издаде звук, а освен това съм толкова сам в своята орбита. Става ми леко тъжно, но не върви да провеся нос с този скафандър, а на следващата пресечка ми провървява. Няколко стари квачки кудкудякат, размахват гневно юмруци. Мятат мълнии погледите им, а диоптрите им многократно ги усилват. Крещят ми. И се готвят да ме линчуват. Лека полека разбирам за какво става дума. Запушил им се е отходният канал. Този от тоалетните. В апартаментите им гейзери от кафява субстанция. Позвънили са още миналият ден, службите се бавили, обещавали идването на техен човек. Та в този ми вид, помислили ме за него. Сърби ме на едно място под плешката. Усетило е, то, че тук ще има почерпка. Дърпам се, привидно, обяснявам им, че съм частно лице и се занимавам със сходни, но не същата дейност. Бабките са готови да паднат на колене. Молят ме и ме увещават. Събират пари в една кутия от обувки и ги броят. Едната подгонва с тупалката дядото си, за да извади скатаните си за ракия пари. Това е нечовешко. Съгласявам се да свърша работа и без неговият принос. Пускам шлема, хвърлям се смело в канала и плавам ли, плавам навътре. Не е точно като в космоса, но това което правя още повече заприличва на живота ми. Дано ми стигне въздуха, досега все ми е стигал и никога не съм се замислял, че и това има лимит. Вадя боклук след боклук. Отприщва се вълната, едва не ме отнася, но рутина имам, знам кога стане ли твърде мощна лайнената стихия да изплувам навън.
Осквернен е скафандъра, но бабките се радват. Готови са да ме прегърнат, както съм си такъв. После един маркуч и малко по-силна струя и блясва костюма ми като нов. Да знае само летелият в космоса за какво му е използван костюма! Поглеждам и знаменцето на ръкава. Лошо ми става при мисълта. Поисках от една от жените бръснарско ножче за да го махна. Кой знае какво ще му е съдено още да претърпи. После броя парите. Радвам се на живота и тръгвам към любимата си кръчма.
Прав на бара стои Перископа. Той все пие бързо и на крак. Оглежда от високо масите. Не връзва приказка с никого. Не му и трябва. Той не е изпаднал пияница като повечето от нас. Има си работа и семейни задължения, знае си и две и двеста. В кръчмата влиза защото му е на из път. Бързо врътва едно – две, за да не го пита жена му къде се е бавил. Понякога остава и на третото, а много, много рядко да седне, но на стола до бара и да поговори с кръчмаря. Мисли си, че това е проява на особено великодушие от негова страна, но ако проявява някой великодушие това е кръчмаря. Перископът е досадник, качи ли градус спира на едно изречение и го повтаря около сто и четиридесет пъти и всеки път очаква отговор. Когато влязох тъкмо беше на границата на тази фаза. Съзря ме. Опули се, видях го как се ощипа. Не ме позна. Още бях със спуснат шлем. Обърна се към кръчмаря за да прецени по израза му дали вижда нещо странно, но човека беше виждал толкова странни неща в дългогодишната си практика, че прие и това като нещо обичайно. Перископът огледа масите. Хората обаче си бяха достатъчно пийнали и потънали в разговори за да обръщат внимание на разни космонавти и извънземни. Погледна ме пак недоверчиво. После се обърна към кръчмаря и тихичко каза:
-Не, недей да ми наливаш. Отказвам се. Повече няма да пия.
После бавно и страхливо премина покрай мен, когато стигна до вратата пролича желание да се обърне за да види дали още съм в кръчмата. Кураж обаче не му стигна, а хукна през глава да бяга.
„Жена му ще е доволна.”-мина ми през главата.-„Днес ми е тръгнало да спасявам човечеството и то без да се налага да излетя в космоса.”
Поръчвам си питие, а кръчмаря с усмивка ми казва:
-Две имаш от мен. Ако утре дойдеш пак в същият час, пак ще те черпя.
Много е доволен, че навлека се е изнесъл.
„Наистина не се налага да излетиш в космоса за да спасиш човечеството.”
Пия пет или шест. Съзнанието ми ясно, но когато излизам от кръчмата вървя като човек който дълго време е бил при условия на нулева гравитация и току – що се е върнал на земята. Изпълнило ме е чувство за възторг и поздравявам земните граждани. Доста са като Перископа. Мислят си, че само те ме виждат, а хората около тях не. Бързат да отминат и сигурно да вземат спешни мерки за здравето си. Мен пък ми е смешно и се чувствам велико.
Спира лунохода до мен и очаквам да ме прибере, но ченгетата само се засмиват и продължават. Някакво дете иска да се фотографира до мен. После и баба му поиска. Радостен съм и без да искам пак се блъскам в едрият младеж с якият врат.
„Абе, аз, казах ли ти на теб, че ще те пратя….”-с все сила ми нанася удар и после подскача. Забравил съм да вдигна стъклото на шлема, а то се оказва по-здраво, отколкото е предполагал. Това сигурно боли.
Вдигам рамене. Не исках да става. Продължавам си по улицата и тогава ме спира тя. Не е много млада, но се държи като млада. И душата й е млада. Вълнува се и ме прегръща.
-Знаех си! Знаех си, аз! Ще съм от първите на земята които ще осъществят контакт с гост от друга планета….
Толкова е радостна, че не искам да й обясня, че това е земен космически скафандър.
-Къде е кораба! Ще ме качиш ли на него, скитнико!
Чудя се какво да й отговоря. Казах й, че ми го е вдигнал паяка и едва след няколко дни ще мога да си го освободя. Тя пък ми каза, че ще направи протестен митинг – шествие. Разгневи се и за да я успокоя я прегърнах.
-Знаех си аз, знаех, че ще съм от първите които ще осъществят контакт! – сълзи от вълнение се стичаха по бузките й.
Като каза „контакт” изобщо не си помислих и че ще е сексуален. Повтори много пъти, че съм я отвел в космоса.
В полунощ си имах малко неприятна среща с мъжа й. Хубаво, че вече бях нахлузил дрехата си и само си говорихме с нея на чашка.
Човекът влезе. Изгледа ме. Запоти очила, а после пред мен, започна да й нарежда:
-За електротехника разбрах. За водопроводчика – повярвах. За кабелният оператор съм готов да повярвам. За компютърният техник от мен да мине. Но какво търси в дома ми този космонавт!
-Ама миличък….-започна да му се подмазва като котка и да му ги реди едни, каквито не исках да чуя, защото и мен щеше да накара да повярвам, че не съм спал с нея и да ме лиши от хубавият спомен.
Побързах докато са заети да се изнеса.
Тръгнах към моето място, под моста.
Спуснах стъклото на шлема. И се почувствах в своя космос. Скафандърът ме топлеше и пазеше от всичко. Защо не ги раздадат като дреха за бездомниците? Е, аз пък много искам. Не стига, че се спасявам, ами искам да спасявам из света. Зареях се из пространството. Една след друга гаснеха звездите – прозорци. Далечни, много далечни за мен светове.
Заспах.
През нощта е придошла реката.
Отнесла ме е, а аз на сън съм попътувал доста. Животът тече. Събудих се захвърлен от вълните край непознат град.
Излязох покрит с водорасли.
За да започна всички от начало.
 




Новият ми роман: "Убийство в социалната мрежа" може да бъде издаден, благодарение на твоя глас, тук



Гласувай:
16



1. анонимен - "Колкото по-хубаво е едно ...
07.10.2010 12:42
"Колкото по-хубаво е едно нещо, толкова по-дълго трае мълчанието след него." - не си спомням автора, някой от световните класици беше, а и цитата е свободен, но изпитах желание да го напиша след този разказ. Трогателен е и засяга много насъщни проблеми на съществуването ни, но кой да говори за тях. Виж, ако беше отворил злободневна темичка за някои от интригите в блога, нещо съвсем различно щеше да е. Къде ти човек да се замисли, по-лесно е да ругае.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: cefulesteven
Категория: Изкуство
Прочетен: 8409607
Постинги: 4392
Коментари: 35627
Гласове: 112535
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031