Постинг
14.06.2011 14:31 -
Човекът с хобот
Влиза вечер в кръчмата топи си хобота в бирата и суче кротко. Може да каже: „уважавам те”, а иначе не говори много. Ако има празна маса сяда на нея, но извика ли го някой отива. Може да слуша. Малките му свински очички започват да изглеждат големи. Слуша с внимание. Дойде ли жена му да го извика от кръчмата, става от стола. Не се карат, не се и прегръщат. Тя беше хубава. Някога. Още е апетитна. Приличат си макар тя няма хобот и гащите й не висят. В нещо различно от външността си приличат, но аз съм пияница, мозъка ми е отровен, не мога да намеря думи за неща които литераторите откриват. Мълчалива е като него, но не това. Нещо друго има. Той цепи дърва в двора им. Не съм го чувал да псува. И на личната си карта е с хобот. Като повечето тук помага в строителството, плочи лее. Стои на пиацата сутрин. Взимат го винаги. Як е. Кой ти гледа хобота, мускулите са важни. И задника, а той има за трима. Волеви човек бих казал. Знам ли, понякога се размеква като стара мома. Не, че плаче. Сълзи в кръчмата – океан. Все спиртосани. Все от сърцето идат, да. Ако попиташ някой голям като диплодок мъж защо плаче, няма да ти отговори. Не знае, ама на. Плаче си, душа носи. По-трудно се носи от торбите с бетон. Иска си своето. Весели хора сме, гледаме с презрение смъртта и хумор живота, къркаме си и взимаме за мезе момчетиите с полицейска униформа които минават покрай квартала ни толкова често колкото Халеевата комета. Бъркаме си жените, не че сме неморални, ама пиене пусто. То и не правим кой знае какво случи ли се, но хайде наздраве. Кой с кого и за какво се бие е въпрос сложен като въпросите на съществуването, но не това ми е думата. Исках да кажа, че корави сме, но сълзи си роним, а той – не. Никакви сълзи. Някакви по-страшни изменения настъпват с него. Заприличва на голяма локва. Висва целият. Като мокър шинел закачалка е. Млъква. Не, че говори преди това, но мълчанието му придобива такъв израз, че не ми е дума. Траурни церемонии сякаш преминават. Струва ми се, че задухва прокобен вятър навън, чашите зазвъняват като камбани. Небето очаквам да се отвори, като хартия от четирите краища да изгори и херувими с мечове да видя. Толкова тъжен, че чак страховито става. Иначе лицето му не изразява много. Кожата му една – сива. Прилича на минзухарче в цех за акумулатори. Не, че съм виждал подобно нещо, ама така ми хрумва. Нацепена като с пътечки, леко зеленеят. Чудно, но не е отблъскващо. Сигурно защото си е симпатичен като цяло. Има си и деца. Те не са с хоботи. Дали са негови, мисля си, че да. Навремето жена му беше игрива. Още хваща око, но е уморена. В него открива опора, а е и послушен и това май й е достатъчно. Като всички меси питиетата, но само бирата пие с хобот. Халбата е широка и може в нея да го потопи, а иначе отмята глава назад свива хобот на челото, отваря една огромна уста и излива съдържанието на чашата в гърлото си. После мъничките му очички блестят. Често ме е носил до вкъщи. Повечето пъти не помня, удрял съм го. Все едно, че удрям боксова круша. Ръката повече ме боли, а той хвърля майтапи. Веднъж ме метна с една ръка на рамото си. Хвана ме за гащите и като чувал. А съм осемдесет и четири килограма без патрондаш. Черпи винаги цигари, махмурлия никога не е. Само онази тъга, която е по-страшна и от махмурлук, но тя не е честа. Веднъж не издържах и му направих забележка, казах му, че разстройва всички. Кой ли не му е криво, обобщих философски, ама пеем си. Изглежда беше по пиян от всеки друг път и ми наговори едни дивотии които ме развеселиха. За някаква мисия която имал да изпълни. Преди много години. Искал да направи живота по-добър, можел. Трябвало да осъществи някакви контакти. Изхвърляли го заради неприличен външен вид или му давали бланка която да попълни и занесе някъде, от там втора и трета, докато накрая се озовавал вързан и дрогиран в заведение което повечето тук познаваме добре. Два пъти за него писали в жълтата преса, но било научна фантастика, а не истината която разказвал. Застрелвали са го и са го изгаряли, после цяла година му била нужна да се възстанови и много боляло. Попитах го кое, застрелването, изгарянето или възстановяването. Каза ми, че възстановяването, обърна още чашка и забрави за какво говори, но сега ми се беше паднало, хубаво щях да се посмея. Върнах го на темата, но съжалих защото пак започна да става тъжен. Изглежда си вярваше. Пътувал много из света. Много пъти опитвал. Все охрани и линейки, накрая. И да заживее като нормален човек му било невъзможно с този хобот и тези виснали гащи. Каквито и да сложил все дъното висяло. Прегърнах го и пламенно му рекох, че неговата драма не е уникална. Тя е на всеки от нас, на всеки един тук. Не знам защо това не го утеши. Потъна в мълчание, поне не беше онова страшното, а неговото – нормалното. Почти беше станал забавен преди малко.
„Поне ме приемате за един от вас, не е по начина който търсих, но нали все пак това беше целта ми – контакт.”
Това каза, но думите му режеха. Като хубав алкохол просълзяваха.
Хрумвало ми като съм махмурлия да го попитам какво иска от живота. За своя съм наясно, да продължи повече, че да пия. Черният ми дроб е с размерите на Гренландия и се разкапва като ледовете й. Много няма да я карам така. Знам, че вечно не мога да правя това упражнение с чашките, но съжалявам, че толкова скоро ще приключи. Забравям като пийна една. На втората пак си припомням. Струва ми се, че архангела е на вратата на кръчмата като недоволен член от семейството. Като няма друг да ме изведе той ще го направя, а не мога и скандал да му вдигна, ще ме насмете за отрицателно време. Ще си ида и това е. Тъжно ми е, но не го показвам. Защо толкова страда. Какви световни неволи го гонят. Изритан е от борда, че тук има ли някой на палубата. Всички се давим, опитваме се да изпием морето. Няма да стане тая, но поне не солена вода, а нещо за пиене – пиеш. За пиене като живота. Отваряй голяма уста и го гълтай, че утре кръчмаря може и да не ти отпусне вересия. Ето и моята е на привършване.
Премълчавам. Не искам да се карам с него. Благ човек е. Въпреки, че иска да оправя света. Утопист или илюзионист. Сигурно е от пиенето, а някакви левичари са му размътили мозъка.
Като гръмнаха инсталациите ми, оправи ги. Забеляза, че и обратната вода не ми е в ред, оправи и нея. Къщата ми се беше размирисала на химически отпадъци. Всичко умее, аз нищо, освен да нося. Преди време ми оправи и телевизора, стар лампов. Не знаех, че е възможно, чувал съм, че сега програмите са на друга система, а не на оная на която ги излъчвали някога. Забелязах, че работи и цветно. Ама той май си беше цветен, не съм сигурен, но как ако е бил черно – бял ще работи сега цветно. Дължах му почерка, но той отказваше. Радвах се много, че хващах всички канали. Хиляди бяха, от всяка точка на планетата. От всеки регионален център. Интересно беше да се озовеш в друг малък градец като своя където говорят език като чуруликане на птички. Много не гледах, но бързо заспивах. Преди като ми свърши пиенето цяла нощ беснеех. Прие почерпката без да се хване за думата, че цял месец пиенето му ще е от мен. На другият ден и без друго парите ми свършиха и пак той доплащаше. Казах му, че никога няма да му се издължа, а той ми рече: „Нали сме приятели.”
Как да му се сърдиш на такъв, въпреки, че понякога с тъгата разваля настроението.
Когато изчезна разбрах какво е да си тъжен.
Разправяха, че през нощта блеснала ослепителна светлина чуло се жужене. Сградите се разтресли. Нищо не помня, а всеки разказваше случката различно и почти нямаше човек който да разказваше и да не го болеше главата от препиване. Черпеше цяла вечер, но аз залязох по-бързо. Не знам кога са ме отнесли до вкъщи.
Месеци очаквахме да се върне. Обсъждахме го. Сълзите на жена му пресъхнаха.
Накрая трите дни чудо отминаха.
Сетих се за него когато ми изгоря телевизора. Заговорих с един стар приятел, спомня ли си го. Кимна.
-Не ти ли се струва, че беше малко особен? – попитах.
Съгласи се.
-Хубав човек, - рече- но наистина особен. Нещо му беше размътена главата.
Следващ постинг
Предишен постинг
