Утре потегляме, с жена ми и с малкия, голям човек. Кучето, котката и хамстера остават. Остават и грижите, не че са много, но хора сме - имаме си ги. Нямат свършване, но сега поне десет дни: планина, море и релакс, доколкото е възможен за човек, като мен, който и сънувайки си води записки, нахвърля резюмета и дори на два пъти се е опитвал да вземе интервю от най-кошмарните си образи. Багажът вече е почти събран. Един куфар, една мешка, два сака, плюс чантичките, които всеки от нас си носи на рамото.
Има още малко за прибиране...

И внимание, оттук започва антиутопията.

Гледам на масата 13 /тринадесет/ зарядни. Ще ги приберем накрая. Струват ми се повече, отколкото трябва. Нещо не разбирам. В момента няма и кого да попитам. Жена ми е в съседната къща, при майка си. Преправя на шевната й машина, рокля за морето. Тийнейджърът е навън, играе си с приятели, казва си "чао" и така нататък. Остава ми сам да разреша рогатата загадка.

Четири зарядни за общо четерите ни телефона.
Един за нетбука /ха-ха-ха-ха, знам, че мнозина вече шумно са въздъхнали и си мислят, че щом съм на почивка и те ще си починат от мен, но нямааааа/. Стават пет зарядни устройства.
Едно за пиеспито на малкия. Стават шест.
Трите за трите МР4. Стават девет.
Две за двата фотоапарата. Стават единадесет.
Едно за електронната ми цигара. Стават дванадесет.  

За какво ще да е тринадесетото? Цял час му мисля. Търся в какво мога да пъхна жака и открих малък, замаскиран вход...под лявото ми зърно. 

Включих се, за да пробвам и колкото и трудно да ми е да го призная, в тези електронни времена съм започнал да ползвам и електронно вдъхновение.
 

angpiskova написа:

malchaniaotnadejda7 написа:

ronya написа:

sowhat написа:

mileidi46 написа: