Откачалката пак се беше напил при откриването на изложбата си и две думи на кръст не успя да каже, преди да го отведат да си поспи. Поведението му е скандално, но че е гений, гений е…
Балансът на агресия в картините му и приложните му творби показва истинската хармония, създава чувство на комфорт и усещане за равновесие между противопоставящите се сили между битието и личността. Разделяше света на психологическа и геометрична реалност, а между тях като знак за равенство поставяше откритата от него форма простираща се поравно измежду териториите на двете реалности.
Жалко, че нямаше този характер какъвто носиха творбите му. Все неприятности и непредвидени ситуации с него. Ето и сега. Нямаше го, а се разрази спор пред една от творбите му. Виждаше се ясно, че е древен фетиш, но маестрото беше избрал бакелитова наместо дървена пръчка за да изрази протеста си от кибернитизирането на природата и плат вместо кожа за да покаже прозаичността на времето в което живеем.
Като собственик на изложбената зала трябваше да взема отношение и да кажа.
- Фетиш е…-и обясних много аргументирано защо мисля така.
-Дрън – дрън. –най-безсрамно ми рече с висок глас някакъв селски сноб който кой знае откъде познавах. – Това е по-скоро свито знаме. Да ви напомням ли, че маестрото е пацифист и антимилитарист. Разкъсаният плат изглежда полепнал с мърсотия с което той иска да покаже цената на всеки победоносен триумф.
-Между другото познавам лично маестрото – озъбих се аз – И не е никакъв пацифист, ходим с него на лов за да гърмим по патки. Нихилист е…
-Ти си нихилист! – изкрещя силно гримирана млада почитателка с гола глава и пиратска кърпа.
-Не казах нищо лошо. – заоправдавах се объркано – Нихилист, в смисъл, недоверчив към представяните за общочовешки, съвременни ценности.
-Дрън – дрън! – повтори опонента ми- Той е романтик опитващ се да възвърне духа на бийт – поколението….
-Това пък откъде го измисли! – излязох вече от кожата си-И какво общо има с тази зала.
-Какво общо ли? Тази творба! - нахалникът с пръст сочеше фетиша – Тази дългоочаквана творба за която още утре ще пиша в „Арт, арт, арт…”, че е знаме.
-Няма да е първата глупост поместена в списанието ви – запазих хладнокръвие.
-Това знаме доказва, че е пацифист и това, че е пацифист ме кара да си мисля, че това е знаме.-продължаваше да се излага и си мислех, че отстрани това се забелязва, но се излъгах.
-И на мен ми се струва, че е знаме.-обади се възрастен, дългокос културтрегер.
Как може да се толкова лековерни хората. Журналистът говори явни глупости и сигурно го съзнава, но иска да дискредитира залата ми. Ако не го съзнава толкова по-зле за него, но това, че подведе и останалите които изглеждаха интелигентни хора не можех да си обясня.
-Мисля, че е прав управителя.-защити ме един познат ми любител на споровете. Приличаше на котарак помирисал валериан, а преди малко се прозяваше и напомняше огромно черво.
Стана каквото стана. Този нямаше да млъкне, докато не се стигне до сбиване.
-Ами, не…Това е символ на мъжкото начало, а е толкова, голямо…Защото…-започна да се глези една руса кобила.
-Ще ти се! – сряза я журналиста-Това е знаме.
-Грубиян!-отвърна му от своя страна блондинката.
-Моля ви! – извика някой отзад.-Това е парцал! Парцал е!
Всички глави се обърнаха. Щях да припадна. Беше дебелата чистачка от ромски произход.
-Хайде, хайде.-опитах се да се засмея. – Не й обръщайте внимание, какво очаквате от една чистачка.
-Ама не ме разбра шефе. Това е моят парцал и го забравих…
Няма да описвам.
След коктейла намерих забутаният пистолет и го заредих в края на седмицата да се самоубия. Провалът ми се струваше неизбежен, а дължах пари на едни господа които имат по-особени възгледи за изкуството.
Ако искате вярвайте, но след този публичен резил, започнаха големите ми продажби.