Малко преди полунощ започна тряскането и крясъците. Надежда не беше заспала, пречеше й силната музика от кръчмата.
- Ако изобщо е музика!
Не беше права, просто ядосана. Кючекът, който натрапчиво пускаха отначало секунда след края му, беше жизнерадостен и мелодичен. Вяра спеше дълбоко, лекарствата ли, ракията ли я повалиха, но по едно време даже спря да хърка, само дишаше тежко и хрипливо и умирисваше остро с потта си.
Надежда се въртеше и се опитваше да погледне весело на живота. Иначе при болките в кръста и това безсъние нощта щеше да е ад. Започна да се унася, но я стреснаха ударите по вратата. Някой се опитваше да влезе.
- Кой е? – попита плахо. Вяра се завъртя, надигна глава и отново я отпусна.
- Отваряй, дърто! – гласът беше непознат, личеше, че е на много пиян човек.
- Какво искате?
- Отваряй!
- Моля ви! – проплака Надежда. – Нямаме нищо.
- Отваряй, чу ли ме, стара шафрантио.
Надежда посегна като в транс към тежкия метален райбер и се запита какво прави.
- Ще разбия вратата! – мъжът започна да удря.
- Ще извикам полиция!
- Все с полиция плашите, кранти утрепани.
Докато й крещеше през вратата, някой удари прозореца. Стъклата посипаха пода.
Вяра се събуди с писък.
- Какво става? – извика уплашено.
- Искат да нахлуят. Двама са. Поне двама.
- Отваряйте, вмирисани трупове!
Нямаха телефони, нито едната, нито другата. Бяха абонати, но апаратът на Надежда се развали преди седмица, на Вяра - още по-отдавна, а пари не им оставаха нито да си ги поправят, нито да си купят нови. Тази вечер им се стори смешно като преброиха останалите седем лева и седемдесет и пет стотинки, след като и двете бяха взели пенсиите си днес. Погасиха дълговете в магазина. Вяра даже започна да се заяжда с момчето, като намекът й, че надписва сметките им, беше твърде открит. Момчето предложи да извика баща си, истинския собственик на магазина и да се разберат с него, но Надежда го успокои, че няма нужда, а приятелката й е изкуфяла. То пък от своя страна им направи услуга, натовари в бусчето чантите с провизии, които си купиха и им помогна при разтоварването вкъщи. Не беше лошо момче. И да надписват сметки, едва ли го прави то. Всъщност, двете познаваха от достатъчно години родителите му, за да имат подобни съмнения към тях, но просто шокът от дължимата сума, която бяха натрупали с вересии, беше твърде голям. Но веднъж се живее: купиха си двадесетина консерви с телешко и свинско, пилешко с боб, скумрия и риба тон, пръчка сушеница, че останаха и за две кутии локум и една бутилка „Сливенска перла”, а разточителството, което им се стори, че проявяват, ги накара да се почувстват като шопинг мадами в мол. После, като преброиха парите, Вяра щеше да се разплаче, но Надежда взе да се киска и зарази и нея. Поне не пушим и бяхме достатъчно съобразителни да си вземем първо лекарствата, рече едната философски, а другата се съгласи. Болни и възрастни бяха. Често си казваха, че не се знае кога ще си отидат, а без да опитат сушеница, локум и „Сливенска перла” щеше да е жалко да напуснат този свят.
- Броя до десет! Чувате ли, дърти патки! Броя до десет и разбивам вратата.
Чу се и гласът на другия. Звучеше съвсем налудничаво.
Рекоха си го с поглед. Направиха го едновременно. Не изглеждаше да имат толкова сила. И нямаха, но ужасът я всели в тях. Блъснаха огромния шкаф до вратата. Надежда постави върху него и под бравата трикракото столче. Пак двете заедно плъзнаха скрина зад шкафа, шкафчето за обувки зад скрина. Едва го напъхаха, защото беше останало малко разстояние между шкафчето за обувки и стената срещу вратата. Напълно бяха барикадирали цялото разстояние. И непознатите, дори да разбиеха вратата, а ключалката беше здрава, трудно щяха да я отворят. Но когато започнаха да блъскат отвън, на двете ужасени старици не се стори никак сигурно, че натрапниците, които и да са те, няма да успеят да влязат. Ударите бяха толкова силни - все едно имаха таран, а мебелите, послужили за барикада, изглеждаше, че всеки момент ще се пръснат на трески.
- Оставете ни, деца! – разпищя се Вяра. – Ние сме просто две болни и възрастни жени. С малки пенсии, нищо си нямаме.
- Кучки! – чу се и ударите за кратко спряха. Вън спореха. Като че ли обмисляха стратегия. По едно време повишиха тон и надвикаха дори кючека, който още не спираше.
- Престанете с тази музика! Престанете! Хората не могат да чуят, че викаме за помощ! Престанете с тази музика... - мърмореше Надежда и се владееше със сетни сили да не изпадне в истерия.
- Пие ми се! – чу се отвън. Беше другият, не този, който крещеше да отворят.
- Моля ви, момчета.
През прозореца влетя камък. Дръпнаха се от стъклото. Две силни ръце се показаха зад решетката. На Надежда й се прииска да ги цапардоса с нещо, но не набра кураж.
- Идвай тук! Тук, дай ми това... - говореше единият нападател на другия. – Тази решетка няма да издържи! Чувате ли, бабета, тази решетка няма да издържи.
- Тази решетка я е правил мъжът ми! – писна Вяра. – Ще издържи и още как! Изчезвайте, че ще ви види някой и ще ви линчуват. Как не ви е срам, да нападате беззащитни старици!
Изненадващата контраатака като че ли стресна насилниците. Отдръпнаха се от стъклото и млъкнаха.
- Пиие ми сее – протяжно, като огромна жаба, провлачи гласът на единия отвън.
Миг след това и останалите здрави стъкла излетяха, заедно с рамката от прозореца.
Остро парченце впи връх на милиметри от дясното око на Надежда и тя изпищя. Вяра се беше тръшнала в единия ъгъл и ридаеше. Остатъците си кураж беше изразходила с последния яростен изблик, с който беше прекъснала за минути атаката.
Отвън провряха лост и се чу пъшкане. Музиката беше спряла. Надежда набра колкото можа въздух в дробовете и закрещя:
- Помощ! Помощ! Помогнете, хора! Нахлуват у дома! Нахлуват у дома... - очакваше най-малкото виковете да стъписат хулиганите, но те като че ли не им обръщаха внимание, докато накрая онзи, който беше пО с всичкия си и не повтаряше само: “пие ми се, пие ми се”, а на развален български се опитваше да ги накара да отворят, сега съвсем сигурен в преимуществото си, подигравателно й заговори:
- Не разбра ли, че няма кой да те чуе! А и да те чуе, не му пука! Ти си една дърта, ялова кранта! Плюнките по пода на кръчмата струват повече от теб! Никой не те е..ва, бабо! – избухна в смях и едва сега старицата осъзна, че и той е толкова пиян, колкото и приятелчето му.
Опита се пак да се моли, но ако нахалникът в началото искаше само да влезе, сега си личеше, че насилието го забавлява. Не беше тукашен, щеше да го познае за толкова време. Селото обезлюдяваше полека-лека. Надежда зле познаваше хората, особено ромите, живееше при приятелката си от месеци. Зле ги познаваше и все пак този не беше тукашен. Викаше му: “моето момче”, той бръщолевеше нещо на цигански и се хилеше. Другият ревеше като магаре, кискаше се и членоразделно изричаше само думите “пие ми се”.
Опитите да разбият решетката продължиха най-малко половин час. Откъде намериха толкова сили, жената недоумяваше. Понякога идват от алкохола, мислеше си, но тези отдавна трябваше поне малко да са отрезнели. После пак започнаха да блъскат вратата.
Спряха. Надежда си помисли, че това ще е спасението. Малко след това през прозореца влетяха запалените бутилки. Пръснаха се в стената. Пламъчета се разпиляха по цялата й повърхност и по тавана. Димът погълна ужаса. Остра кашлица като ножица накълца на десетки парчета дробовете на Надежда. Тя се строполи на пода. Кашляше и се давеше в храчките си, а очите й лютяха. Поиска да изгуби съзнание, почти успя, но малко не й достигна.
Сви се на земята. Направи опит да изчезне. Да стане малка като бобово зърно. За да гори по-малко. Пушекът като че ли се разпиля в паметта й. Лютеше навсякъде. Болката замъгляваше всичко. Стори й се, че е още малка, че не е живяла, че с бяла рокля тича по зелена поляна, че е изпуснала хвърчило. После, че хвърчилото я носи, преди небето да се заоблачи, а облаците да я свият в юмрука си, да я свият тъй, че да я премажат.
Гърчеше се и недоумяваше защо й се случва. Като светкавица проблесна дълбоко мисълта, че е виновна - защото е вярвала, че това се случва на други. Чувала беше разни истории още като дойде. Случвало се из околностите. Оплакваха се и тукашни, че циганите им разбивали бараките из лозята и крадели каквото има. Възмущаваше се, колкото да се хареса на хората, но дълбоко в себе си не вярваше и не искаше да повярва, за да не се тревожи напразно, че проблемите са толкова сериозни. На няколко пъти чуваше и по новините. Ругаеше, но бързаше да превключи на друг канал. “Болна жена съм. Не съм с всичкия си. Нищо не мога да сторя, най-добре да не го мисля.”
“Защо човек е готов да повярва само когато го сполети!” Това беше последната й мисъл. След нея като че ли пламъците я погълнаха.
Болката беше разкъсваща, но отмина. Надежда се опомни на пода. Гадеше й се, а дробовете й още се пръскаха, но каквото й да беше запалителното вещество, не се оказа достатъчно да предизвика пожар. Димът се разсейваше - бавно, но се разсейваше. Малко по-бързо тя успя да възвърне самообладание.
Нямаше викове. Никой не блъскаше. Даже беше толкова тихо, че натрапилият се кючек, сега звучащ само в съзнанието й, й се струваше заглушителен и по-дразнещ от преди.
Повдигна се бавно. Нерешително се изправи. Ако влетеше камък през прозореца, можеше да я улучи и остави на място.
- По-добре, отколкото да изгоря жива – каза си го, но страхът от мигновената болка я скова за известно време.
Набра сили и направи няколкото крачки до приятелката си. Клекна до нея. Вяра не мърдаше. Надежда потърси пулс, но не откри. Плътта не изглеждаше студена, но можеше ли в това състояние да прецени, а и смъртта при всички случаи е настъпила скоро. Поднесе пръсти пред безжизнените устни. Не усети топлина и влага. Никакъв дъх. А може и да е жива. Аз съм една стара глупачка, не лекар. Просто е много сплашена и това е обяснимо.
- Чуй! Чуваш ме, нали? Само мен чуваш... Аз, знаеш, че имам гласове в главата и никога не съм сигурна - нито в глъчта, нито в тишината, но ти чуваш само мен, нали... Май са си тръгнали. Сигурна съм, че са си тръгнали. Чуй ме какво предлагам. Онези може и да се върнат. Да доведат и други, знае ли ги човек. Най-добре, според мен, да излезем и да изтичаме до комшиите.
Вяра мълчеше. Надежда пусна ръката й и тя тежко се строполи на пода.
- Поне опита сушеница, локум и сливенска перла.
Следва
