Синът на кладенеца :: Бичът и розата

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

14.05.2012 11:01 - Бичът и розата

Автор: cefulesteven Категория: Изкуство

Прочетен: 655 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 14.05.2012 11:03

“Да! Моето щастие иска да радва,
всяко щастие стреми се да радва!
Ще наберете ли моите рози?
Ще трябва да се наведете.
Сред тръните да се проврете,
и може да се убодете.
Обича щастието шегите,
обича щастието сплетните.
Ще наберете ли от моите рози?”

Ницше

Татко умря. Много го обичах. Мама го остави още при първото му влизане в психодиспансер и се омъжи повторно. Носих му платна и бои. Оставях му парите от неговите картини които успявах да продам. Понякога общувахме. Трудно, но се случваше. Давах му напразни надежди, че някой ден ще заживее като нормален човек. Цели тридесет години. В началото не повярвах, че се е случило. Боледуваше често и съвсем се бе съсухрил и очаквах смъртта му, до деня в който тя го сполетя и разбера, че никога не съм вярвал в очакванията си. В този ден аз се почувствах болен. Почувствах, че цял живот съм бил болен и съм имал нужда от честите си срещи с него и от болестта му, за да забравя за своята. Остави ми нещо. Странен човек беше. Трудно се разговаряше с него, но думите му носиха тайнствени послания които разбирах след време. Преди фаталната за него утрин е рисувал цяла нощ. Призори сърцето му спряло. Само подписа ми беше познат. В предсмъртната нощ в него сякаш се би вселил демон...

Целият разказ

Нагоре