Фентъзи е, действието се развива в нашата съвременност, но ако това я прави ърбън, това е най-странния ърбън защото няколко дневния суров сблъсък между поне десет враждуващи различни страни и интереси става в едно от хилядите загиващи села в България. Не е изключено на много читатели да се стори, че точно тук, в описанието на ужасите в това село съм си развихрил най-много фантазията и въображението. Уви, де да беше така! От 2010 сътруднича на плевенска окръжна медия, от колегите отразяващи събития из селата в региона научих подробности, за които в медиите няма форма да се пише - ад, средновековие и хорър. В това живеят хората. В една лятна ваканция с жена ми си позволихме да си направим разходка заради разходката в едно напълно изоставено село. Не повтаряйте авантюрата ни, бяхме въоръжени и подготвени, но не и подготвени за това, което видяхме. Най-зловещия артефакт. В руините на нещо, което е било двор на къща, около ръждясал синджир все още държащ се към прогнила греда се разпадаше на кости скелет на огромно куче. Все едно прочетох книга: трогателна, разтърсваща, страшна. Не е трудно да си представим драмата. Кучето е умряло от глад, човекът му си е тръгнал, напуснал е дома си. Взел го е я син, я дъщеря, я внук, я внучка. Изоставил е всичко за да се спаси. Не е знаел какво да прави с кучето. Вероятно е било зло: в смисъл – обучено да пази двора и да не допуска близо друг човек близо до себе си. Обяснимо е защо е имало подобен нрав, но човека му – единствения му приятел е бил принуден да го изостави. Като не е посмял дори да го отвърже за да не нарани някого. Колкото и да обичам животните, особено кучетата, те са като част от човешката душа не мога да осъдя този човек. Само мога да съпреживея болката на кучето: отново и отново. Написах по случката разказ още тогава, ясно ми беше, че това куче е като човека, че по-голямо страдание от глада докато е умирало е било чувството, че е виновно, че не е опазило човека си, че за това е наказано на самота, а като това куче са се чувствали и чувстват всички хора загинали или загиващи, напуснали или напускащи подобни села. Кучето е изоставено от човека си – господаря си. Хората са изоставяни от обществото – господаря си. Темата за ужаса и печалта на западащите села ме накара навремето да напиша и трилъра «Български кървав кючек», но в «Ромфея» тази тема е само заряда. Препоръчвам на всеки да си намери приютел краевед. Краеведите са едни от най-интересните хора, няма да съжаляваш, ако познаваш такъв, а знанията, които ще получиш са безценни. Впечатляващо е колко от селата ни, които загиват или са загинали в последния четвърт век са оцелели хиляди години. Корените им се губят в тракийски времена. Вече доста често се намират артефакти, а това, което е в земята е много повече от изваденото. Та когато изчезнат хората, може да се прояви магията. Дори Гор Видал в «Сътворението» споменава, че от тракийските магьосници по-могъщи няма, а запада е общо взето объркан заради елинската митология, която си е присвоила доста тракийски божества, герои и херои. Питай, който и да е съвременен грък, кой е дал името на Европа и ако си наясно кой е наистина на петнадесетата минути би трябвало да се сбиете. Европа си е тракийска нимфа! Точка. И европейците да си прочетат по-внимателно учебниците, защото не е тайна. Но да оставим научните спорове – заради тях умира един от второстепенните герои – Бален, който съм развил по-пълно в третата част на «Ням свят: Змейова орис – краят на печалта», а в «Ромфея» иде реч за сина му Борил, който е трябвало да се казва Далебор, но заради комунистическите стандарти навремето не е можел да носи подобно име.

Та, Борил е увлечен по кендото майстор в изработката на бутикови древни оръжия заедно със съпругата му Багрена попадат в едно такова село. Също като мен и жена ми, но ние го направихме уж за забавление, те са принудени от обстоятелствата без да знаят, че са призовани от тракийски магии и ще се сблъскат с всички световни разузнавания, заинтересувани от ситуацията български мутри, възкрисени от мистерията древни зверове, митологични същества и мародерите, които оплячкосват изоставените села.

Спорът ще се разреши на арената. Такава каквато е била в Рим, когато римляни са завладявали траките. И както е започнала борбата с глобализма в тези села, такава продължава и днес. Вече хиляди години.