Това ще да е бил плодът на познанието. Не ябълката, каквато я рисуват в карикатурите за райската градина, нито пък гроздът, който е описан в Книга на Еноха. Плътните устни – те, те са плодът на познанието. Но така, както го рекох, би трябвало да сме преситени, да ни е втръснало от познание – то телевизии, то списания, фейсбук и така нататък – устни, устни, устни: от плътни по-плътни, повечето разбира се напомпани със силикон, умело изрисувани с червило, за да се получи ефект. И плодът на познанието си има своя фалшификат, какво да се прави – тенденции на времето. Но тези, тези бяха истински. Не мога да сгреша. Виждам малко по-добре, отколкото ми трябва. Прекалено добре, бих казал. Често е досадно да имаш такова зрение, а понякога… да, доста е болезнено. Подчертава добре разстоянието между теб и онзи свят, комуто уж принадлежиш, а не можеш да докоснеш. Побъркващо е – създава чувството, че живееш в илюзии, а всъщност си единственият, който няма никакви. И няма спасение – ослепееш ли, още по-лошо. Веднъж ми плиснаха гасена вар в очите. Ученик бях, нямах много парички, то кога ли съм имал, но тогава съвсем нямах. Хващах се като надничар в строителството, ама нали всички си бяхме един такъв отбор юнаци, стана злополуката. Четири дни и половина с бинтове на очите. Имаше опасност да загубя зрението си, но прогледнах, и даже по-добре от преди. И добре че стана – нямаше да живея в мрак, а в безумно много цветове. Всички, които забелязвах, се натрупваха в мен, тормозеха ме с преситеност и яркост. Потапях ги в мрачните си спомени, поне мрачни спомени дал Господ. Но нямаше да ми помогнат дори те, ако не натрупвах върху тези цветове следващи и следващи. Нали се сещате? Трябва да глътнеш хапката, нищо, че не си я сдъвкал, за да лапнеш следващата лъжица. Тъй и с цветовете при мен. Иначе сам бих си избол очите. Не че не усещам красотата, не че не я виждам или пък не я обичам…

Ето и сега, тя се усмихва: това дяволита усмивка ли е? Малко, съвсем малко. Иска да ми каже повече. Какво? Флиртува ли? Май да. По навик, тъй че флиртът да не е флирт, а част от очарованието на едно поведение. Като зъбчето, всъщност двете горни, но едното с повече чар. Би била идеална, ако не бяха леко накривени, но точно това закачливо нарушение на общата хармония се явява нейна рамка; ако не бяха тези зъбчета, би се разтворила в красивата пролетна утрин, би се превърнала в част от нея, като нацъфтелите клонки наоколо. Будеща възхита и нега, ала не и толкова женствено присъствена. Дали не си ги е накривила нарочно? Глупости. Минават ми постоянно през главата. То е от очите. Започва да ми се струва, че и тя вижда толкова добре, колкото и аз. Горката. Май е прочела в изражението ми какви си ги мисля, защото нейното придобива един детински весел вид. Сега устните й не трепват, дори са замръзнали, но се усмихва с всяко лицево мускулче. Синеока е, руса. Това първо забелязват хората, които виждат нормално, но при мен е като през зелен филтър. Леко горчиво, ободряващо зелено…

-Хей! – изрича и поглежда към цапаницата...

Целият разказ