2.
- Те се звериха! – сълзи течаха от очите на момчето, погледът му беше обезумял, лицето - свито от страх, бледо.
- Опомни се, погледни ме, опомни се! – повтаряше му Кривогледата, като го държеше за лактите. Разтърсваше го, а главата му се клатеше напред-назад. Очите му се обръщаха и в белтъците им зловещо проблясваха пламъците от огнището. От края на устните му започваше да избива пяна. – Имал си видение. Успокой се!
Сърцатия ги гледаше объркано, още държеше брадвата в ръката си.
- Звериха се!
- Казвам ти, имал си видение!
Сърцатия не беше никак убеден, че синът им е имал видение. Нещо друго бе...
Паниката го бе вкаменила, не знаеше как да постъпи.
Трябва да бягам към Черна Тодора. Тя спи още, ще я измъкна от леглото. На рамене ще я пренеса, тя ще ме бие с тоягата... Рибчо е обладан от бесове.
Момчето спря да диша, висна в ръцете им. Майка му го плясна и то дойде на себе си.
- Те се звериха!
- Какво бяха? Скални вълци?
Момчето направи отрицателен жест, лицето му се сви яростно:
- Не! – настоя. – Човеци! Човеци и се звериха!
- Искаш да кажеш... Убиха някого... Кого?
- Звериха се! - уплахата не попречи на Рибчо да прояви раздразнение, че не го разбират.
Обсебен е! – мислеше си баща му. – Ако изобщо някой може да направи нещо, Черна Тодора е...
Знаеше, че трябва да изтича до старата магьосница. Не беше далече, ей я реката, но не можеше да помръдне, като че ли силите, обладали детето, властваха и над него и се чувстваше вкаменен като дънер. Не смееше да извърне поглед.
- Разкъсали са със зъби животни, от устите им се е стичала кръв! – продължи да гадае Кривогледата.
- Звериха се!
- Уплашили са те, това е!
Детето започна да се дърпа, опитваше се да се изтръгне от ръцете му. Пак го плесна, а лицето му посиня. Не само не можеше, а и изглежда не искаше да диша. Мяташе се като змия.
Наложи се и Сърцатия да се намеси. Сложиха го в леглото му и го завързаха с каишите за мулета, а детето продължи да се мята и да се извива. Не можеше да говори, само очите му мятайки мълнии, повтаряха: Звериха се, звериха се, звериха се.
- Дай му ракия с упойваща трева! – реши Сърцатия.
- И аз си мислех, но...
Рибчо се мяташе досущ като рибка. Бореше се с каишите, но силите го напускаха, все по-слаби бяха бесните пориви в тялото му.
- Голямо момче си – опита се да запази спокойствие Кривогледата. И добре се овладя. Толкова красива беше в силата си, която не всяка майка може да прояви, че Сърцатия почувства как се влюбва повторно, как я обиква по различен начин, по-дълбоко от преди.
- Сега ще пийнеш това – поднесе пред устните си коктейла от петдесет градусова ракия и упойваща трева, която беше далечен внук на марихуаната и беладоната. Сместа беше значително по-безвредна, но пък по-въздействаща над трезвото мислене от онези изчезнали със старото човечество билки, използвани тогава за зло и за добро. Коктейлът беше странен хибрид, който за хорицата тук беше и една от малкото утехи, и начин да почувстват, че имат душа. Пазеха децата си не особено грижовно от употребата му, а и знаеха, че дори да проявят строгост, тя няма да има особен ефект.
Рибчо видимо се съгласи да пие, но още с първата глътка изплю гневно на фонтанче и изпръска лицата на родителите си. Този път го плесна Сърцатия, не силно, но като се има предвид тежестта на дланта му, едва не изби и бесовете, и малкото останал разум в главата на детето си. Притисна чашата в устните му, стисна здраво нослето му и дърпайки го нагоре, наклони назад главата му и течността сама изтече в гърлото му. Малкият се метна няколко пъти още по-силно, а в обезумелият му от страх допреди малко поглед блесна гняв, с което ясно показа, че би се нахвърлил върху животински якия си баща. С този си порив детето затрогна Сърцатия.
- Успокой се, майка ти е права. Голямо момче си.
Рибчо беше на пет. Наистина голямо момче. Освен това не беше никак страхлив. Може да се каже - дори авантюристично настроен. Въпреки че понякога се тревожеха като всички обичащи детето си родители, много не го ограничаваха. Казваха му, че не е хубаво да се доближава до Храсталаците на забравата и да дразни Песоглавеца, но знаеха много добре, че това си е едно от любимите забавления на Рибчо. Казваха му да не се приближава много до селата на Призрачните хора, че от тях може да се очаква всичко, но знаеха, че на детето му е любопитно и често стига до самите граници, че дори пристъпва при Призрачните.
Наоколо има винаги рисове и крадливи котки, които са по-страшни и по-кръвожадни от рисовете. Има и вълци, а понякога дори Скални вълци.
Каквото и да е видяло детето, нещо далеч по-страшно е от всичко познато.
Клепачите му натежаха. Лицето му се отпусна, но въпреки силния алкохолен градус продължаваше да е бледо. Устните му се раздвижиха и последва странна смяна на гримаси.
- Обсебено ли е? – попита Кривогледата.
Сърцатия кимна:
- На това прилича.
- Те се звериха! – рязко подскочи в леглото детето.
- Може да е било магия, да са направили да виждаш така... - пак направи опит да го успокои с добро майка му.
- Звериха се!
- По-вероятно е да е било шега. Показа се що за куражлия си! – по-хладно рече баща му и сам допусна, че това е възможно.
- Че кой може да си направи такава шега? – не се съгласи с мъжа си Кривогледата.
- Призрачните хора. Те са странни.
- Но призрачните хора не се изкачват дотук. Това е адът, от който са излезли.
- Така ли? – малко сприхаво зададе риторичен въпрос Сърцатия.
Тогава Кривогледата се сети за Глинената маска. Да, тя беше от Призрачните хора, сама качила се да живее в селото им. В началото ликът щ караше всички да извръщат очи, но малко време мина и вече беше обратното, трудно откъсваха поглед от лицето щ. Свикнали бяха преди да приемат Призрачните като особени грозници, истинска гадост, с кожа, напомняща кръвта на одрано животинче. Но представите им се обърнаха бързо, за толкова дълго не беше им се случвало да виждат истински призрачен. И Глинената маска започна да им се струва хубавица, дори неземна. По-неземна и от Кривогледата, която изглеждаше неземна, но само докато се появи Призрачната.
- Глинената маска е единственото Призрачно същество, доближило се до нашия свят.
- Звериха се! – замята се отново в леглото детето, с трижди по-голяма сила от преди. Освободи ръцете си и само каишът около кръста му остана да го държи.
- Звериха се, звериха се, звериха се!
Родителите му бяха сбъркали рецептата. Вместо да го приспят, обърнаха страха му в буйство.
Пак го плеснаха - и единият, и другият. Спря се за малко, а после се озъби като зверче, готово да отхапе ръцете им.
- Те... - опита се пак да го каже, но очите му се изпълниха със сълзи, дъхът му пресекна. Загърчи се, но като, че ли в опит да се свие толкова, че да изчезне, а не като преди малко, докато се бореше с каишите.
- Сигурно са били Скални вълци! – повторно допусна Кривогледата. – Те имат ръст на човеци и се движат изправени.
- По-скоро Бойни демони! - разкри Сърцатия своите подозрения.
- Бяха човеци! И се звериха!
- Човеци не могат да се зверят! – твърдо настоя бащата и мигом се скова. Жена му го дръпна за ръкава.
- Не са се зверили, а са говорили!
- Какво! – сграбчи го здраво за дрехата Кривогледата.
- Някои могат – спокойно, но с мрачно лице щ отвърна Сърцатия.
- Но как така да говорят?! Със звуци, като зверове, да се зверят като животни?
- Животните се зверят, а човеците говорят.
- Това са приказки.
- Май, не!
Детето пак се замята. Пяна потече от устата му, завъртя очи. Тялото му затрептя като в предсмъртни конвулсии.
Сърцатия се втурна към Черна Тодора.
Китка, китка майданос...
Град Бяла Русенско - снимки /От Русе до...
