Виелицата се беше усилила. Свиреше, кривеше глас. В зверенето щ имаше нещо насмешливо, запла­шително, напомнящо за познато, но нещо, което Сърцатия чуваше за първи път.

Не е изобщо за излизане! Не и толкова близо до небесата, толкова близо до ада! Господар от ни­зините на блаженствата няма какво да търси тук! Ще ми се, само ми се ще да повярвам, че детето ми е чуло хора с гласове. На кой не му се ще детето му да е избрано... Обсебен е Рибчо, това е! А дали дъртата проклетия ще му помогне...

По-остър от гласа на бурята глас се изви.

Псето на Глинената маска!

Сърцатия мразеше този вълк. Сам не знаеше защо, но го мразеше. И се боеше от него. Не че щеше да го признае и пред себе си, но се боеше. И господарката му не беше човек като човек. Ни Призрак, ни ту­кашна. Странница. Никой не разбра що за тайна крие. И той дори, нищичко не знаеше за нея, макар буквално да чу гласа на сърцето щ. Главата му лежеше върху гърдите щ...

Грехът ми! Моят грях тежи върху Рибчо. Глинената маска не би го прокълнала, макар да има причини. Ще разкажа всичко на Кривогледата. Трудно ще щ е, но ще го приеме, а приеме ли тя, ще измисли нещо, и по-добре от мен. Как да се срещна отново с Глинената маска! Какво да щ кажа! Как да я накарам да дойде в нашия дом, за да отгледаме второто ми дете...

Вълкът пак изви глас.

...ако е изобщо мое..

Прогони от главата си всякакви мисли за Глинената маска. Те бяха в състояние винаги да го разстроят, а сега не можеше да си позволи това, пък и стигна до схлупената колиба на Черна Тодора.

Блъсна вратата и свитата като гарга на клон старица го изруга.

- Рибчо е зле!

- Дай му да пие! Махай се!

- Рибчо е много зле. Боя се, че е обсебен.

- Боя се, че има малоумен баща!

- Днес отсякох най-голямото змейово дърво, което съм отсичал. Ще имаш най-голямото парче кожа, толкова голямо, че цялата си колиба ще можеш да обвиеш.

Вещицата въздъхна и отвърна отегчено:

- Какво да правя като съм толкова добричка. Ако бях по-млада с този си характер, който придобих на старини, сигурно цяло село щях да народя... хайде мятай ме на раменете, че старите ми кости ме болят, а каквото е навън... и псето на Глинената маска няма да дочака сутринта... И какво му е на Рибчо?

Сърцатия щ разказа.

- Побързай! – подкани го Черна Тодора – Тази работа не ми харесва.

Селото няма друго име освен Село.

Някога са го наричали Буря. Поне така твърдеше Черна Тодора, която помнеше онези времена, по­неже заради проклетията си не умираше и живееше тук от стотици години, но може ли да се вярва на всичко, което казва Черна Тодора. Никой не вярваше примерно, че един от върховете близнаци над се­лото е носел нейното име. Тези върхове винаги са били само и единствено порти. Порти към небесата и ада, където живеят и се измъчват душите на неродените.

Родят ли се веднъж, те преминават през селото. Когато умрат, отиват по-надолу, по-близо до блаже­ните равнини, в които живеят Господарите.

Още по-надолу са Призрачните хора. Косите им приличат на слама, от далеч - на пламък на свещ. Кожите им - розови и отблъскващи, напомнят току-що обезкостено месо, преди да бъде опечено на пла­мък. Очите им – сини, също като на вълци. Те са баби и дядовци, майки и бащи, невръстни рожби, спа­сени преждевременно от скоропостижна смърт или избягали по-рано от тежкия живот съпруги и съпрузи с по-слаб характер.

Призрачните хора също имат сърца, тече им кръв, боли ги и боледуват. Те са значително повече и имат не едно, а десетки села, все по-надолу и по-надолу.

Под селата на Призрачните са сатирите и нимфите, троловете и скалните вълци, горските дяволи и драконовите щерки, мушмороците и мъжете-сенки. Те не живеят в села, а в гори. Някои от тях се зве­рят. Но не са зверове, не са и човеци, а само пазители пред Блажените равнини.

За да си вършат работата, понякога, идват да наглеждат. Страховити са, но и тях, изглежда, ги е страх и никому не са навредили. Свикнали на по-добрия живот на границата между Планината на изкуплението и Блажените равнини, дълго не се задържат. Случва се да откраднат от дивеча, но по-го­ляма пакост от тази не биха направили, а селяните на драго сърце биха ги нагостили, защото все пак са същества по-висши, с по-голяма власт, дадена им от Господарите на Блажените равнини.

Сърцатия с очите си беше виждал Скален вълк. Приличаше на човек, но малко по-нисък и хищно прегърбен, ходеше сякаш подготвен всеки момент да влезе в битка. Имаше муцуна на хищник и лицето му беше космато. Той също видя Сърцатия, но не прояви враждебност, напротив - побърза да се скрие в шубраците. Като че ли и той, и другите пазители предпочитаха да не притесняват хората с присъствие­то си и се изкачваха само защото им е досадно задължение.

Не беше се случвало човек-призрак да се върне обратно в селото си. На мястото на предишния си живот. В най-дълбоката печал.

Нямаше обяснение защо Глинената маска го стори. Сърцатия сега имаше подозрение, но нямаше с кого да го сподели.

Детето щ може да не е мое, но да не е и от призрачен!

Това понякога допускаше. Една сутрин странната призрачна се появи в селото. Дрехите щ бяха тънки и зъзнеше в тях. Сълзяха очите щ и носът щ течеше. Устните щ посинели, едва се движеше, а след нея подскачаше един едър бял вълк.

Хората бяха и уплашени, и въодушевени. В дома на всеки имаше отдавна или по-скоро изпратени към нейния свят и всеки от умрелите можеше да е тя. Нямаше човек, който да не се надяваше, че тя има способности, каквито никой в селото няма, и е дошла да направи живота на всички по-честит.

Надеждите не траяха дълго. Бързо стана ясно, че Призрачната е най-беззащитното същество. Не ста­ваше за нищо и не можеше нищо. Нямаше и живец в нея. Отнесена, като че ли не беше вече умирала, а тепърва щеше да си замине. Външният щ вид, естествено, шокираше хората. Най-вече цветът на кожата, иначе с очите и с косата щ бързо свикнаха. Напомняше месо, месо за храна. Розовият оттенък пре­дизвикваше точно това усещане. И с него най-трудно се свикна. Иначе тялото щ - умопомрачително. Не че беше много по-висока от тукашните жени, но създаваше чувството, че е колкото мурите. Защото със стройността си съперничеше на мурите, а и движенията щ бяха изящни като на мура, танцуваща в прегръдката на вятъра.

Дълго умуваха за нея. Накрая решиха, че Призрачната всъщност е Лунната дъщеря. Която последна напусна селото и на никого не липсваше много-много, понеже бе особена и саможива. Умееше да нами­ра най-добрите медоносни дървета и като нейния мед нямаше друг, с толкова хубав аромат. И като чая от нейните билки нямаше, толкова благоуханен. Без да е магьосница, притежаваше дарбата така да комбинира билките, че да постига тази несравнима прелест. Но беше твърде горда. Харесваха я всички мъже. На никого не роди дете. Обичаше да се оглежда в кладенеца на двора. Хубава беше, наистина много хубава, но толкова влюбена в красотата си, че, изглежда, не забелязваше нищо друго. Нито насладата, която дарява на очите, ни горчилката, с която изпълва сърцата. Много жени, най-вече Ста­рата майка, щ бяха напомняли колко е важно една жена да роди. Така изважда душа от вечните мъки на ада и това е първата стъпка на тази душа към спасението.

Лунната дъщеря гледаше и или не разбираше, или сполучливо се преструваше, че не разбира. Най-много да кимне глупаво, след което пак да иде при своя кладенец, за да се взира в отражението си.

Тъй си и умря. Самотна. Без да е свалила и една душа от небесата и вечното страдание.

Това обясняваше идването на Призрачната. Върнали са я от онзи свят, че не е била достойна за него. Макар вече да е умряла, не е извършила това, за което е даден животът щ.

Настаниха Призрачната в къщата на Лунната дъщеря и тя заживя в нея. Цяло село я поддържаше - кой с храна, кой с дрехи. Която и да беше, все пак е Призрачна, заслужава и почит, и жертви.

Друг беше въпросът, че сама нищо не би си набавила, а да оставиш човек да умре, когато можеш да му помогнеш да остане жив, означава, че си му помогнал да се избави по-рано от изпитанията си и е много възможно с неговата душа да се върне обратно и твоята - в небесата при адските мъки.

Една вечер Сърцатия се върна късно в селото. Беше преследвал надолу и навътре в неразрешени за един местен територии сърна. Накрая я повали с една-единствена стрела. Метна я на рамото си, а дока­то изкачваше стръмнините, пред очите му сърната продължаваше да подскача. Толкова красива беше. Толкова грациозна. Напомняше за Кривогледата, напомняше му и за онази странница, дошла от селата на Призрачните. Когато се прибра в дома си, Кривогледата спеше. Не бе си и помислял да сравнява жена си, най-красивата жена, раждана някога тук, с призрачната скитница с розовата кожа.

А толкова голяма беше приликата.

Хрумна му нещо. Разтършува се из старите дрехи. Намери онези, най-красивите, от змийска кожа, които жена му не носеше от години, понеже след раждането на Рибчо наддаде по корема и в ханша и не щ ставаха.

Нямаше друго толкова стройно момиче, че да ги облече. Тъй щяха да си и останат, никому ненужни, което е жалко, защото бяха толкова красиви.

От друга страна му беше любопитно дали наистина Призрачната е толкова стройна, колкото е била съпругата му някога.

И реши да я обезпокои, колкото и късно да беше. А и от дома щ се носеше дим, едва ли си е легнала преди да е загасила огнището. Намери я пред него, взряла се в пламъците, прегърнала крака, подпряла брада на коленете си.

Приближи се на пръсти, но я стресна. Тя рязко се обърна, лицето щ беше цяло в сълзи, а изражението щ... Още му се присънваше... Леко разтворени устни в объркване, учудване, боязън. Чу я да му казва, а гласът щ беше единствено в него:

Моля те, не ме наранявай!

Но това, което би му казала с глас, ако имаше глас, щеше да бъде изречено точно по същия начин. И ако можеше да избира гласа си, щеше да бъде точно този, който той чу в себе си. А под нараняване ня­маше предвид физическа болка.

Приклекна до нея, прегърна я да я утеши, съвсем забравил за какво е в колибата щ. Тя се тресеше, приличаше на болна. Притисна я, за да я стопли, а беше топла. И оттук нататък само телата им знаеха какво вършат. Умовете им бяха ги напуснали. Тя беше твърде самотна, твърде отчаяна, за нея той беше облекчение. Той - опиянен от аромата щ, от докосването щ и от неподозираното си до този момент жела­ние, което бе набирало сили в него от мига, в който я беше видял.

Оттук насетне обаче той постъпи както не се постъпва. Трябваше да я прибере в дома си. Кривогледа­та едва ли би се възпротивила. Беше мъж, способен да се грижи за две жени, а в такъв случай две жени се грижат и за него. Двете едва ли биха си скубали косите и драли очите. Това рядко се случваше, а и двете бяха твърде достолепни и горди, че да се държат дребнаво.

Първо обаче го стресна вълкът щ. Още щом излезе от вратата навън.

Звярът изръмжа зад гърба му и разголи зъби. Изгледа го в очите, а с този син цвят погледът му заприлича на нейния.

Сърцатия беше изключително смел мъж, но за един кратък миг изгуби самообладание и изпадна в паника, в каквато не бе изпадал и като дете.

Замаха ужасено с ръце, а вълкът още повече разголи зъби и ръмженето му стана по-злокобно.

Бавно вървейки назад, Сърцатия се отдалечаваше, а вълкът се сви, подготвяйки се за скок. Сърцатия вече очакваше да се случи най-лошото, когато животното завъртя опашка, извърна се и влезе през вра­тата при господарката си.

От този ден нататък Сърцатия слагаше капани около дома си. Боеше се за детето си, боеше се и за себе си. Мислеше, често мислеше за новата си любима, но когато решеше да я навести, пак се сещаше за вълка, а след това идеха и другите мисли.

Кривогледата щеше да приеме Призрачната, ако беше щ казал веднага. Колкото повече време мина­ваше, толкова по-неловко щеше да се получи. Вече се виждаше, че Призрачната е бременна.

Хората гадаеха защо започна да маже лицето си с глина. Стигаха най-често до извода:

Крие грозния си цвят!

Но Сърцатия си мислеше, че причината е друга. От него криеше лицето си. В знак, че не заслужава да я вижда.

Имаше и още нещо, което го притесняваше да разкрие връзката си. Нормално е мъж, който може да се грижи за повече жени, да си ги има, но случаят беше различен. Глинената маска, както вече я нари­чаха, беше Призрачна.

Как щеше да се приеме връзката между една Призрачна жена и един тукашен мъж, след като никога нещо подобно не беше се случвало.

Въпреки странностите и необщителността на Глинената маска, все пак тя дойде от един по-блажен свят, за да направи по-светъл този. Тя принадлежеше на цяло село и всеки можеше да го намрази за това, че си я присвоява за своя съпруга.

Тревогите му може би бяха напразни, а и да остави без грижа любена и може би заченала от него жена, бе грях, много тежък грях. И сега си мислеше, че проклятието от постъпката му се стоварва върху другата му рожба.