5.
Виелицата беше постихнала, когато стигнаха до дома му и той беше признал всичко на Черна Тодора. Нейният отговор бе само:
- Браво, бе! Хубавец!
Опита се да я попита какво да направи, че да изкупи греха си, но тя изобщо не му обърна внимание. Обърна му гръб и влезе при Рибчо и Кривогледата.
Детето още не спеше. Спряло беше да повтаря „те се зверят“. Лежеше неподвижно, очите му бяха насълзени, но погледът - зверски.
- Колко му дадохте да пие?
Кривогледата вдигна рамене. Черна Тодора се наведе над Рибчо и задържа погледа си в очите му. Рибчо щ се озъби.
- Какво правите бе, хора! Ще си отровите детето.
Кривогледата се опита да каже нещо за оправдание, а Черна Тодора я хвана за ръцете:
- После, после...
Приклекна до леглото. Хвана ръката на Рибчо в костеливите си длани. Тъй я задържа малко, а това, изглежда, го успокои. Клепачите му започнаха да натежават, лицето му придоби нормалния си израз.
- Виждаш ли пръстите му? – попита го Черна Тодора.
Момчето завъртя глава в отговор, което тук означаваше „да”.
- Добре. Чуваш ли какво ти казват?
Момчето пак завъртя глава.
- Видял си нещо, което не би трябвало да виждаш, нали?
Отново положителен отговор.
- Сега ще ти развържа каишите, а ти няма да драскаш с ръце. Ни мен, ни себе си. Ясно? Добре, разбираме се.
Отвърза каишите.
- Какво правеха човеците?
- Звериха се!
- Това разбрах. Освен, че са се зверили, какво друго правеха?
- Нищо.
- Как така? Не може да се прави нищо. Седяха?
- Не, не седяха.
- Значи вървяха?
Момчето завъртя глава.
- На тук ли идваха?
- Не, вървяха към Храсталаците на забравата.
- Как така! – стресна се леко вещицата. – А Песоглавеца не ги ли спря?
- Опита, но като се приближи, те много му се иззвериха и той побягна.
- Песоглавеца да побегне – не го каза на момчето, пръстите щ бяха зад гърба, тъй че да ги видят само родителите му, – това не ми харесва.
И на Сърцатия никак не хареса. Още по-малко на Кривогледата. Песоглавеца нямаше страх.
- Побягна, значи?
- Побягна.
- Уплашен ли изглеждаше?
- Много уплашен! – детето започна да се тресе отново.
- Това те е сплашило повече от това, че се звериха. Виж, малкия, не си видял нищо страшно – спря за малко и пак с пръсти зад гърба каза на родителите му: - Де да бях сигурна, че наистина не е страшно! – а после пак на него: – Както вече знаеш, Господарите имат глас. Но те не се зверят, а говорят с този глас, както ние говорим с ръцете и пръстите си. Видял си Господари.
- Господари! – въодушевено изрекоха ръцете на Рибчо.
- Господари – без въодушевление повториха тези на Черна Тодора. – Сега най-добре е да поспиш. Ще ти дам едни билки, за да сънуваш по-малко, че от това, с което са те налели вашите, ще видиш не само зверещи се хора, а и зверещи се чайници и галоши.
Поднесе малко шишенце към устните му.
- Хайде, юнако, горчи и пари, но е добро.
Момчето отпи. Пръстите щ изрекоха няколко магически заклинания пред очите му и момчето потъна в сън.
- Господари! – изрекоха едновременно и двамата му родители, когато старицата се обърна към тях. Сега те имаха детски изрази.
- Не бих била толкова щастлива, колкото изглеждате.
- Господари! – повтори Сърцатия, неспособен да каже нещо друго.
- Не е на добро – мрачен беше изразът на Черна Тодора. – Надявах се момчето ви да е навлязло в Храсталаците и да му се е замаяла главата от изпаренията.
- Сигурна ли си, че не се е случило точно това? – попита майката.
- Изключено. Доста време мина и е уверено, че е видяло зверещи се хора. Ако беше видение, до сега отдавна да е разбрало, че е видение.
- Понякога виденията траят дълго – не се съгласи Сърцатия.
- Само при възрастни, които са вдишали по-големи дози. Подобни дози, ако не убият дете, най-малко ще го приспят за поне три дни.
- Нещо не ми се връзва! – настоя Сърцатия. – Аз имам най-смелото момче. Как ще се уплаши толкова само от това, че е видяло хора с глас?
- А ти няма ли да се уплашиш, ако видиш летящи хора? – попита го Черна Тодора и Сърцатия нищо не успя да щ отвърне.
- Знаеш ли, разтревожена съм и аз. Господари. Тук. Не е за добро. Не е – рече и макар да имаха още да я питат, излезе навън и въпреки лошото време, тръгна сама към дома си.
6.
- Какво си мислиш? – попита Кривогледата.
- Че нищо не може да се сравни с магията на твоя поглед – рече Сърцатия.
- Това го знам. Всички все това ми повтаряте до днес.
- Защо се сърдиш, нещо лошо ли казах?
- Попитах те какво мислиш, а ми говориш за друго.
- Мисля... за какво ли не. Хубаво ми е тук – посочи гърдите си, - като разбрах, че Рибчо не е обсебен. Но днес, днес истински повярвах, че има Господари. Все си мислех, че са предания. Нямах време обаче да се зарадвам. Черна Тодора каза: не е за добро!
- Черна Тодора е умна колкото цялата планина, и толкова проклета, но знаеш, че понякога послъгва. А и често греши.
- Да, но този път... Не лъжеше, доста разтревожена ми се стори. И наистина, какво ще търсят Господари тук.
- Господарска им работа. Хиляди години са живели. По-умни са от нас. Знаят неща, които не знаем и сигурно правят много неща, чийто смисъл не разбираме.
Сърцатия я притисна в себе си.
Ти си моята Господарка! – помисли си.
- Има и друго – продължи замислено, - как така и Песоглавеца е бил уплашен? Та на него постоянно му се привиждат зверещи се хора.
- Песоглавеца не е с всичкия си. Когато трябва да го е страх, не го е страх. Какво толкова, ако го е страх тогава, когато няма от какво да се страхува.
- Ще ида да го потърся.
- Сега? – озадачи се Кривогледата.
- Да, сега! – отвърна Дърваря и се изправи.
Навън изглеждаше поутихнало.
