Платония е видимо най-уреденият свят: една глобална държава с всеобщи закони важащи за всеки, но всеки има свои специфични права и задължения, определени от класата, прослойката, гилдията му и нейното значение за обществото.
Най-тежките морални дилеми са решени с прости технологични формули; сетивни редактори пазят съзнанието от ненужна и натраплива информация; тялото може да се модифицира по желание, лице - да се закупи. 

За много, това е сбъднатата мечта на историята, цената за вековните страдания, чудесния свят, но дали наистина е така?

На някого ще се стори, че дехуманизацията е пълна, че матрицата е убила всичко човешко, но дали наистина е така и може ли технологията да "излекува" от всичко човек!

На повечето това общество изглежда абсурдно, но дали е по-абсурдно от нашето? И не е ли абсурдно всяко едно общество?

С времената се менят и нравите; или с промяната на нравите настъпват нови времена. Това, което е скандализирало и ужасявало вчера, днес изглежда нормално, а би ни скандализирало и ужасявало онова, което е изглеждало нормално вчера. Утре нещата ще стоят иначе, а настоящето все се приема като най-точен критерии за човещина, за най-меродавни морални казуси и най-справедливи закони. В това е и абсурда. Преди да духнем настоящето е вече минало - осъдено от историята, в същия маниер, в който то е съдило своята история. А Човек, остава толкова замечтан и глупав, толкова величав в своя неразумен бунт, колкото е бил винаги. 

Какво е непреходното? И наистина ли не сме способни да докосваме душата си? 

"Ферма за лица" е първата книга от серията "Репортажи от Платония" - впечатления от светът, в който духом пребивавам вече дълго. 









Най-ужасното в тази антиутопия е, че никой не се бунтува. Може би само Рапошляв, но да си кажем честно Рапошляв е пълен задник. Прототипът му е от blog.bg. И като се дистанцирам от автора, като човек не мога да го нарека инак. Такъв си е. Но когато пиша забравям своите лични критерии, явяват се едни други и точно героя, който исках да окарикатуря, въпреки грозното си, агресивно деяние, въпреки жалката си себичност, суета (завистта, която го изпълва и може да изпитва само едно нищожество) в много отношения превъзхожда всички останали. Защото собствената им праволинейност, превръща благородството им в безлично.