Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
21.08.2018 13:00 - Преди присъдата
Автор: cefulesteven Категория: Изкуство   
Прочетен: 1135 Коментари: 0 Гласове:
3


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 

Преди присъдата

 

Знам, че този глупак не е направил нищо. Накиснали са го дружки, аз знам и схемата. Не е трудна, ама не е за него. Той кръчмаря не може да излъже, та данъчни ще мами. Да, ама ще си го отнесе. Като всички глупаци ще си го отнесе.

Понякога ми иде да го пребия, не знам защо. То че един поет навремето ми взе кучката, взе я, но този не прилича на него. Онзи – оперен  като паун върви. Смешен, чак да те разплаче, ама прави глупачките зяпнали да го гледат. Този за нищо не става, даже и за тормоз. Жал ти става, избива те нещо човешко, ама... И аз не знам защо го взех под крилото си.

То няма и от кого да го пазя, освен от себе си. Цигането го отведоха и го осъдиха набързо. Двамата алкохолици още по-бързо препратиха да се лекуват.

Само ние двамата сме, но пак си го пазя. Ако не бях аз, щеше да види хартия и химикалки на кукуво лято. Дежурните го нямат за човек. Уж учтиво му говорят, а го бъзикат, бъзикат... А той даже не се усеща. Мисли си, че го уважават като приятелите му вън. Тези, които го пратиха да кисне тук и да чака присъда. Не са като мен, последни глътки живот съм му. То и аз го подмятам, карам го вечер да чете, ахкам и охкам. Правя се на затрогнат, а изобщо не ми харесва какви ги е написал. Сигурно и читателите му така. И изобщо, цял живот си е бил в предварителния арест сред наздиратели - приятели, които най-учтиво са го нямали за човек. И сред такива, които хем не го харесват, хем ги е страх нощем да останат на тишина, за да не чуят душата си, че тя е по-тежък автор и по-сериозни послания има, а от тях боли.

Иска ми се понякога честно да му кажа, че не е никаква жертва на обществото, никакъв неразбран гений и дори низвергнат талант не е; че е получил повече признание, отколкото му се полага. Иска ми се да му кажа също, че е душа човек, а такива рядко се раждат и Господ ги пази. Знам, няма да го поласкае, може и да го заболи, даже да ме намрази. Но... иска ми се да му го кажа, защото само то може да пробуди малкото зрение, което му е останало и да види поне за кратко истинския свят, а той – гаден, гаден, ама е по-красив и от фантазиите на гениите, да не говорим за посредствени драскушки като него.

Такива ми идват. Преди изобщо не съм мислил толкова. Знам, че си губя времето. Има неща за живота си, които трябва да реша. За съпругата си, за другата, за дъщерите, за бизнеса, за свободата си. Вместо това ангажирам мозъка си с глупости. Ще му кажа каквото трябва и ще си вляза в релсите.

Само искам първо да разбера що за изчадие е. И други най-различни съм виждал, но като него - не. Някой път гледа страшно, тръпки да те побият, друг път - отнесено. Тук е и го няма. Като дрогиран, без да е дрогиран. Обаче вземе ли листа, тръгне ли по него ръката му, различен става. Лицето му - първо като платно - нищо по него. После едни налудничави физиономии... Усмихва се или устните му изтъняват, като че ще влиза в бой. После - изтощен, усмихнат, блажен.

Чете ми едни... Полъх от едно измислено "отвън" раздвижва вмирисания въздух. Забравени неща си спомням, все едно не сме в килия, а сме се затворили в някое селско мазе и си разкаме врели - некипели на отлежала и бабек.

Питам го как е прописал, той ми излиза с една измислена история. При това ме върза. Толкова убедително ми разказа тази щуротия, че чак на другия ден се усетих.

- Бях на осем или девет, тате все пишеше писма, че ще се върне и ще идем на море, а юни минава, минава и юли, и август. Всички комшийски деца разказват какво е било. И ме питат аз кога ще отида, направо си ме майтапят... И толкова тъжно ми беше, че се затворих вкъщи и сам си измислих море. Писах цяла вечер и цяла нощ, и цяла сутрин. Пиратски кораби, съкровища, бури... Спах през деня, а вечерта писах пак. И така - цяла седмица. После татко се върна и ни отведе на море, и то в Гърция, на Азорските острови, насам - натам. Но нищо по-особено не беше от приключенията, които сам си измислих.

Мълча на следващата вечер. Сърдит съм. Толкова точен бях, а на парцал можех да го направя. А той... мами ме. Попитах го като човек. Като читател. Като единственото, което има в смърдящата си килия. Не беше честно.

- Кого си помисли, че излъга? - казах кротко.

Подскочи като скакалец. Много се стресна. Заприказва бързо:

- С мама отидохме в нов град. В новото училище не исках да съм последния. Дадоха ни домашно, хубаво го написах. Даже не помня темата, само помня, че хубаво го написах, но последния ред нещо... Не го предадох. От тогава все се опитвам да напиша онзи ред...

Сега не се раздразних. Не помни. Иска му се да ми каже, но не помни. Отговорите му - забавни и все различни.

- Ръцете ми - топли, все едно ги е хванала жената, която описвам. Чертите й стават все по-ясни и по-ясни пред очите ми. И когато стане като истинска, я изгубвам. За да не я срещна повече и да я търся в друга...

Продължава да ми ги приказва:

- Сърбеж, много силен сърбеж по средния пръст на дясната ръка, отляво, където се притиска химикалката.

Спомням си онази вечер - не можах да мигна. Познавам фалшивия тон, веднъж човек може да ме метне, но втори път - ще го позная по гласа. Научил съм се. Този си противоречи, разказва взаимно изключващи се неща... И не лъже!

Не мога да си го обясня. Не мога...

- Като душ след уморителен ден под жежко слънце и физически труд. Чувстваш се тежък, а когато се излее това от ръцете ти, леко ти е, сякаш си ангел.

Пак и пак му задавах въпроса.

- Близо година - писма. Мислех си, че е измислица, но все пак се събрахме. Стана като с морето в Гърция. Измислицата се оказа по-хубава от истината. И продължих да я търся.

А аз - да настоявам.

- Исках да забравя, че ми е студено, че съм гладен, че нямам настояще, а за бъдеще не мога и да си помисля. И приех друг в себе си, които пишеше вместо мен. После друг.

Това ми каза в последната вечер, преди да го заведат на съд. Така и не разбрах що за изчадие е. На другия ден пазачът пак донесе тетрадка и химикалки.

Тъжно... Не помня откога не бях се просълзявал. После ми стана празно. Разтворих тетрадката. И тя празна. И започнах да я изписвам...




Гласувай:
3



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: cefulesteven
Категория: Изкуство
Прочетен: 8406626
Постинги: 4392
Коментари: 35627
Гласове: 112535
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031