Пишех му, че вали и го лъжех, че съм омъжена. Когато се омъжих, му пишех, все едно, че не съм омъжена. Нямах причини да мисля, че ще се разведа някога, обичах съпруга си, той ме обичаше. Сериозен, но интересен. Разбираше ме, не ревнуваше. Не ни липсваха скандали като доказателство за чувства, нито пък обичайните стожери на бита, за да потърсим усещането за равновесие другаде. Въпреки това му пишех, че съм разведена. Взе, че се случи. И аз не помня как и защо. Глупаво беше, но без особено значение. Пишех му за престъпно проникване в дома ми, без такова да е имало. Очаквах думите ми да го предизвикат, но подобно нещо не стана. Хлапета счупиха прозореца ми, написах му го. Пишех му, че е всичко за мен. Не лъжех. Осем години станаха. Когато ми искаше снимка, рисувах му вещици. Ееей такива. С метли и разрошени коси. С кучи зъби или с проядени зъби, дупетата им отвън, а от някои цъфтят лалета. Не знам защо лалета. Краката им обаче правех дълги и стройни. И моите са дълги и стройни. Не наддавам излишни килограми. Нервя се излишно. Пуша повече. На огледалото в банята си държа мъжки тоалетни принадлежности. Бръснач от онези които се точат по каиш, могат да се използват и като оръжие. Миризлив одеколон, който може да се използва като залъгалка по време на сух режим. Веднъж опитах какво е. Пила съм и по-лоши питиета. Държа и смачкани мъжки чорапи под леглото. Ей така, за да усещам, че има някой около мен. Не държа да има, но държа да усещам, че има. Пишех му и неща, които напомняха поезия. Автоматично, подсъзнателно. Нещо ми се искаше да му кажа и все не беше онова, което бих казала на някого. Разигравах вариации на това, което не можеше да се изрече или не желаех да изрека. Кълнеше се, че ме обича. Искаше да ме срещне. Той е сладък, сигурна бях, че също послъгва. Започнахме кореспонденцията с традиционни писма. Върху лист. После минахме на електронни, но пак от време на време ползвахме пощенски пликове. И малки колети си пращахме. Аз – за рождения му ден, ножче за пластилин. Като ме попита по телефона какво означава, му казах, че е за да си го отреже. Той ми пращаше саксийки и вазички. Сам ги рисуваше. Когато ме боляха зъби, ми беше единствената утеха. Първата нощ след първата четвърт на лунния цикъл ужасно ме дразнеше. Винаги. Научих го в тези дни да не ми пише. Имаше много хубави очи и ръцете му бяха изящни. Исках го, страшно го исках, но после нямаше да е същото. Около него имаше жени. Не ми казваше с коя спи и с коя не. Да му беше спорт, не му беше, но нямаше една. Изпускаше се, понякога открито си го признаваше. Помолих го от сърце да ми прати запис, за да мастурбирам. Заплюнчи се, мислеше, че се шегувам или нещо подобно. Егоист. То наистина си беше шега, но докато ми откаже. Каза, че не може така. Той не можел. Голяма девица бил, а това, че е на близо четиридесет, без да се е опитал да има стабилна връзка и при неговото сладострастие? Лицемер. Прииска ми се да си пусна козя брада, но тъй като не мога, накарах него. Прати ми снимка. Смешен беше. Заболя ме коремът от смях. Как с това се движи по улиците. Писах му, че обръсне ли я, с връзката ни е свършено. Едва не го уволниха, че разсмивал клиентите. Не я махна обаче. Готов беше да се прости със службата, но не и да спрем да си пишем. Глупчо. Искаше ми се да видя до къде ще стигне, но го съжалих. Няколко нощи не можах да спя. Желаех го, сянката му идваше в леглото ми. Тресях се, мятах се. Даже си поръчах проститутка по телефона, но бързо отмених заявката. Исках него, него. Но не беше за мене, не бях за него. Това между нас беше скука. Отдушник е, ние един за друг не сме реални. Не можем и да бъдем. Защо? Защото такива се направихме. Повече от ежедневие, повече от интимен партньор, повече от приятел, с когото да си говориш глупости на кафе. Всички тях си ги имахме, можеха да бъдат и заменени. Опитвал се бе с друга да си пише както с мен. Опитвах се и аз с друг да пиша така, както с него. Не че не можехме, можехме. Приличаше обаче на репродукция. Лишено от уникалността на оригинала. Защо не поръчам да го убият. Така ще се освободя от него. После ще се облека в черно. Ще ходя всяка неделя при залез на гроба му. Завали ли, намокри ли ме, ще се събличам и ще лягам на плочата му. Ще се валям в цветята и калта, а върху мен ще вали, ще вали….

Трябваше да се ожени, казах му го. Той държи на своето, че ако се ожени, ще е само за мен.

Писах му, че става, но първо ще си ги премерим и ако неговият се окаже и с половин сантиметър по-голям от моя, има съгласието ми.

Отговорът му беше, че няма нищо против.

Писах му, че съм травестит.

Нямал нищо против.

Откъде пък знае, че не съм. Реших да му пратя травестит, та да видя как ще реагира. Хубаво ще се посмея. Отказах се. Заслужаваше си го, като се прави толкова луднал по мен. Бас държа, че до седмица, най-много до месец ще му омръзна. Като всички останали. Прати ми снимки на някои от хубавиците си. Изнудвах го, изнудвах го, накрая се съгласи.

Ласкаеше ме за кратко мисълта, че съм повече от всички тях, но не си правех илюзии, ако ме имаше, както имаше тях, щях да съм нещо по-различно за него от тях. От начало ме сваляше. После се увлече, повярва си, че е нещо по-така, по-инак. Още ми се сваля, макар да не го разбира. Превземе ли ме, хайде друга. Мекушав изглежда, но е упорит като булдог. Ще успее някой ден, но преди да ме е зарязал, ще го убия. Не че не заслужава да живее. Заслужава. Все пак прави жените щастливи за кратко, а после, като разбие сърцата им, и разумни. Писах му, че е идиот. Отдавна беше спрял да се обижда, но напоследък усещаше. Каза ми, че прекалявам с алкохола. Аз пък, да направи стойката от йога „скорпион” и да си лапа спарените топки. Не му отиваше да се прави на загрижен чичко. Той си е хлапе, едно голямо хлапе. И изражението му на хлапе и… Няма да го издържа. Много стана. Накъсах старите писма. Пак реших да се омъжа, но пак се напих. Когато треснах мотоциклета на малкия, не мислех, че ще ми излезе толкова скъпо. Сърцето ми – вън от дрехите. Хвърчи и се блъска по стените наоколо. Отскача като тенис топка, аз – ни жива, ни умряла. Отрезняла. Уплашена, ама не знаете колко уплашена. Казва се – до смърт, ама си беше нещо повече. Иска ми се откъртена част от мотоциклета или колата ми да е забита в тялото ми и аз да умирам, но не – напълно невредима съм. Малкият – също. Гледа ме съкрушено, като излъган от избраника си народ. Мотоциклетът му – като шедьовър на авангардното изкуство. Прилича малко на ваза, малко на кафе машина. Скъпа машина се оказа, но мина без други неприятности. Останах без спестявания, а и в сума дългове влязох.

Моят скъп глупак ми писа, че ще ми помогне. Тогава го намразих. Много го намразих. Не от гордост. Просто си ми дойде. От вътре. Той постъпи стереотипно. Лесно е за разбиране. Нямаше нищо особено в постъпката му. Всъщност, даже беше мило. Доказа, че в труден момент е способен на покритие на всички онези излияния. Не разбирах, по-скоро себе си, но го намразих. Толкова силно, че даже не му го показах. Продължих да си пиша с него. Лъгах го, че я карам екстра. Не му казах нищо и за квартирантката. Трябваше да я взема, за да си покривам разходите. Чак сега обърнах внимание, че домът ми е прекалено голям за една жена, а и прекалено самотно я карам. Около седмица се чувствах подтисната, а после пак започнах да си излизам гола от банята и да се разхождам из стаите както мама ме е родила. Научих и нея да го прави. Беше с година или нещо такова по-млада от мен. Паснахме си, защото си приличахме. Писка, като не улучи водата на душа и текне по-гореща или по-студена от очакваната вода. Не пие, но и аз спрях да пия. Дава го нахална и дръзка, създава си неприятности, минава за най-хладната, а вечер може и да си поплаче. Излизахме по уикендите заедно из баирите. Представяхме се за сестри. Вярваха ни. Тя можеше да дължи на цял свят, но наема си плащаше. Да си призная, обаче, толкова близки колкото изглеждахме – не бяхме. Чувствах го и се уверих. Иначе би ме разбрала защо й го предложих. Напоследък четеше с мен кореспонденцията ни. Понякога даже помагаше в отговорите. Казваше неща, които и аз бих казала, но две мислят по-бързо от една. Личеше си, че още малко и ще потече по краката й. Лапнала беше здраво. Стискаше зъби да не започне да мърка, ама пак дъхът й излиза шумен. Имало е случаи – дразнеше ме. Свикнах, после. Накрая й казах, че е за нея.

Той я заслужаваше. Тя му беше необходима. В интерес на истината, аз му бях необходима, но аз нямаше да се срещна с него. Твърде дълго го бях отлагала, решението ми беше взето отдавна. Време му беше, а и аз – да видя какво ще стане. Тя ме гледа ококорено. Пуснала си е боята. Сама не вярвам, че съм й го казала, а тя не вярва, че го е чула. Сърдито човече поглежда за миг през очите й. Мисли си, че се подигравам, и аз не съм сигурна дали не й се подигравам. Накланя глава, аз набирам сили, ставам спокойна. Казвам й, че ще се радвам да се случи. Обяснявам й защо. Някакви лъжи са, но по-убедителни от истината. Предлагам й да си помисли. Казва, че ме разбира. И страшно лъже, защото се съгласява. Желаех от нея да се съгласи, но ако ме разбираше, нямаше да го направи.

Той не знаеше как изглеждам. Представяла съм се с един милион имена, често съм казвала и своето, но откъде да знае, че не съм премълчавала истинското през цялото време. Нямаше причини да се усъмни, че аз не съм тя.

Кореспонденцията ни прекъсна. Седмица бях в ада. Едва не пропих, доста бели косми имах след това, но се опомних най-свободната жена. Месец след това се омъжих. Този път сполучливо. В последвалите двадесет години външно се състарих с около триста. Хайде да не са триста, но тридесет, може и пет.

Когато прочетох обявата за изложбата му в местния печат, реших да отида. Вече можеше да ме види. Безопасна бях, безопасен и той.

Малко ми оставаше да надуя гайдата като го видях колко е сгърчен. Приличаше на охлюв. Очите му неестествено големи. Болка в тях. Опитва се да я прави да изглежда мъдра, но нищо не се получава. Прилича на икона. И без зъби. Жълта кожа, измъчена усмивка. За официалния случай се бе облякъл що-годе според изискванията, но това, с което разполагаше, е вехто, от миналия век е, а може и от по-миналия, и му стои никак. Вероятно е злоупотребявал с алкохол и вяра в хората. Може и с наркотици, но едва ли още дълго, след като прекъснахме връзката си, е злоупотребявал с женското внимание, както на времето. Чукнахме чаши над шведската маса. Честно, не ми бяха любопитни картините му, но от благоприличие реших да ги огледам. Когато влязох в по-малката зала, бях шокирана.

На една от стените висеше нимфа с разголено рамо и гръд, свила листо, по което се стичаше роса, свито като раковина, докоснала я до устните, явно свиреше на нея.

Нимфата имаше моето лице и моята фигура, онези от времето, когато си пишехме. С най-малки подробности бях предадена. Не липсваше дори и бенката на шията.

Нададох глух стон.

– Какво ви е? – чух гласа му зад мен.

– Коя? Коя е тази.

– Тази ли? – засмя се. – Няма такава. Идеал е. Моя измислица. Игра на въображението. Няма такава жена.