Хубавицата много ме изненада. Откъде да знам каква е. Вкарвал съм в леглото си актриси и поетеси. Омъжени и жени, на които предстои брак и обичат много партньора си и скоро ще се закълнат, а някои от тях ще спазят клетвата си и до края на живота си, оставяйки ме в закътана мрачна клетка в паметта си, като порочна тайна и сладостен кошмар, за който не искат да си спомнят, но още по-малко искат да забравят. Съпруги на политически лидери, а веднъж – и на гангстер, при това психопат. Тъжни мечтателки, бродещи из лунните пътеки. Фриволни пеперудки, по лицата на които все още цъфти някоя друга младежка пъпка. Сервитьорки и дукеси на наркотрафика, преподаватели в университети и сладки глуповати слънца, от тези, които кацат в летните месеци по плажните ивици и само косите им са достатъчни, за да озарят с надежда помръкналата от абсурди душа. Жени повяхващи и жени разцъфтяващи, кранистки, тъкачки и звезди в шоу индустрията, мокри сънища на малко и голямо. Да съм за завиждане, не съм. Пълен нещастник съм, но умея да се усмихвам. Лицето ми е като пластелин, винаги открива печелившото изражение. Думите ми идат от дълбоки непознати бездни, не са мои – онези, които трябва да чуе, са. Кожата ми е свръхчувствителен уред, който отчита измененията в емоционалното състояние на обекта на домогванията ми. Самотата ме кара да търся интимност. И ще си остана самотен, защото не искам да направя нещастна някоя с търсенията си, със стремежите си. Отдавна знам, че не съм гений, че по-красив света няма да направя с картините си. Ръката ми не търси форми, тя следва създадените. Дарявам повече радост с тяло, отколкото с платно, но тялото не е вечно. Всеки изтекъл ден звучи като ехото от присъда. Смъртна. Оповестяваща безсмислеността ми. Всяка сутрин клепачите ми се отварят като метална врата на килия, зад която надниква надзирателят, преди да ме заслепи насмешливата усмивка на това, което губя. Аз заразявам с настроение. Карам коленете им да омекнат, карам ги да се усмихват смутено, да ухаят на прелести, да се потят, очите им да гледат объркано, кожите им да трептят. Думите ми имат алкохолен градус. Нямам собствено очарование, отразявам онова, което носят като спомен срещнат и надежда, че ще срещнат. Вкарвал съм в леглото наркоманки и скитници, кротки женици, живеещи между печка и пазарски чанти съм превръщал в нимфи за нощ. Няколко пълни откачалки, елитни бизнесдами, веднъж и истинска графиня.
Но тази хубавица наистина ме изненада. Откъде да предположа, че по земята бродили и богини. Не става въпрос за метафора, а за истинска богиня. От онези, за които пише в митологиите, но в тази самият вдъхновен от небесата разказвач е бил влюбен и понеже се чувствал пренебрегнат, премълчал, вместо да се направи на съвременен мъжкар и да я изкара в кръчмата на вековете най-голямата курва. Тя била небесната градинарка. Градината била градина на земните мечти. Почти й вярвам. Всъщност люби като богиня. И красотата й митологична. Кара ме да се чувствам влюбен. Представяте ли си, аз! Утре слънцето като изгрее ще е различно, но малко нощи се чувствам така.
– Всеки си има цвете в градината ми. Един протяга като ръце в стремежите си и го откъсва. Друг се стреми, но къси са ръцете му да стигне своето цвете. И ако съм в добро разположение на духа, ако съм щастлива или просто сексуално задоволена, откъсвам цветето и му го хвърлям. Но вятърът може да го подхване и мечтата му друг да улови... Мога да му помогна, но веднъж го правя, друг път не. Защото съм своенравна.
Засмя се. Засмях се и аз. Питам я пише ли стихове. Нацупи се, каза ми, че не фантазира. Почти, почти й вярвам.
– Има такива, които никога не протягат ръце към мечтите си, но чувстват уханията им и тези ухания изпълват живота им в радост и им помагат да постигнат по-красиви и от мечтите си неща. При това – възможни, за разлика от мечтите им...
Унасям се, не ми пречи, че ги говори такива.
– Има хора с мечти – плевели. Тях отстранявам... За да не задушат мечтите на останалите...
– Доста си небрежна в това си задължение – отвръщам почти на сън. – Светът е пълен с мечти на едни, които задушават мечтите на други...
Засмя се горчиво. Бодна ме с показалец в гърдите и отворих очи.
– Какво има! – попитах ококорен, а тя се усмихва на една страна, иначе тъжна и наистина ми прилича на богиня.
– Не си прав! – изрича натъртено. – Няма такива мечти. Има такива изпълнения. Виж, жребецо, аз на земята любовници не си хващам. Ти си ми...
– О, недей го казва!
– Добре, де! – засмя се и видях как богинята се изчерви смутено. – Щях да излъжа, но сега ще ти кажа важното. Ще ти отключа градината. Ти ще видиш мечтата си и ще можеш да я откъснеш. Искаш ли?
Нямах против и не съм предполагал, че мечтая. Но когато портата се разтвори пред мен и видях градината... По-силна възбуда не съм чувствал. Разпилявах се на милион усещания. И виждах мечтата си. Виждах мечтата си като цвете. Едно огромно цвете на тридесетина метра пред мен. По-високо от останалите цветя около себе си. Сини бяха цветовете му. Пулсираха и трептеше около тях ореол. Дебело стеблото му, а богинята сега беше по прозрачна тога зад мен. По-красива и още по-секси, отколкото на земята, ала не можех да я докосна, защото беше просто сияние.
– Тук съм в целия си блясък – обясни ми. – А това наистина е твоята мечта. И можеш да я откъснеш.
Огледах се. Объркано ми стана, а тя попита:
– Какво ти е?
– Каза, че ти можеш да откъснеш мечта и да я спуснеш.
– Мога.
– Защо не го направиш за мен?
– Защото съм своенравна. Разрешавам ти обаче да откъснеш мечтата си.
– Но виж... Няма ли някаква пътека към нея?
– Вървиш направо...
– Но тя е обиколена от други цветя. Доколкото разбрах, това са човешки мечти.
– Да. Това са човешки мечти. Имаш избор. Можеш да ги потъпчеш, за да стигнеш своята. Погледни колко е голяма, колко е примамлива. Разбираш ли, това са нещата от живота. И никой от тези, чиито мечти виждаш, погледни ги колко са малки, красиви, но си приличат, не би се поколебал да потъпче твоята...
Мечтата сякаш дишаше. Имах чувството, че всеки момент ще започне да вехне, че е живо същество, което ме вика за помощ. И даже дочух вика й.
– Да... – прошепна ми тя. – Тя ще умре. И е единствена и уникална.
– А ако я откъсна?
– Пак ще умре, но поне ще е в ръцете ти, постигнала своето.
И тогава тръгнах. През цветята. Стенеха и умираха. Чувствах воплите по краката си, чувствах полепналата кръв, разбитите надежди и илюзии. Виждах хора, просещи по ъглите или умиращи в материален разкош, но още по-бедни и от първите. Виждах усмивките на неродени деца и непостроени кули, ненаписани романи и изядени от мишки страници на безсмъртни стихове, непрочетени от никого. Виждах неоткъснати страници от стенни календари и книги, останали на раклите, обърнати по страници, виждах скелети, махащи на стоп. Плачеща гола хубавица сама в леглото, стискаща в ръка вратовръзка, допираща я до устните си. Хрупаха мечтите под краката ми и исках да се върна, но все по-отчаяно моята ме зовеше. И вече бях стигнал твърде далеч... и все по-разкошна и висока изглеждаше. И спрях да виждам това, което прегазвам.
Когато стигнах до нея, видях шиповете й. Цялото стебло, дебело и жилесто, беше в шипове. Лесно нямаше да се откъсне. Шиповете като метални, но освен това блестеше слуз по тях.
– Отровни ли са? – попитах богинята си.
– Не мога да ти отговоря. Може би.
Посегнах. Но не намерих кураж да откъсна цветето.
Оставих зад гърба си само потъпкани мечти.
