Ще напиша нещо, което прилича на разказ.
  И може би е разказ.
  Но много по-различен от разказите, които пиша.
  Няма да има магически реализъм и никакви други фантастични елементи. Няма да има изобщо художествена измислица. И едно изречение.
  Ще ви разкажа за най-вълнуващото представление, на което съм присъствал, а повярвайте ми – присъствал съм на много.
  Още беше ковид криза, по-точно: ковид психоза. Отскоро бяха въвели и зелените сертификати и понеже все още много малко хора бяха ваксинирани, обществените сгради приличаха на призрачни.
  Пак бяхме в предизборен период, а в такъв, поне в Плевен (сигурен съм, че и в повечето градове) не могат да се афишират представленията, защото още щом сложиш плакат, върху него някоя от десетките политически сили – лепи свой.
  Иначе, по принцип: „Harlem Shake“ никога не е имала проблем с недостиг на публиката.
  Напротив. Камерна зала, в която беше предвидено да се играе пиесата, често се оказваше твърде малка за да побере всичките зрители. Това наложи Ованес Торосян да я играе в по-голямата „Фоайе“, но и стоте места във „Фоайе“ не винаги стигат, тогава се налага представлението да бъде местено в Основната зала „Александър Гюров“.
  Този път обаче неподходящите условия си казаха своето. Оставаха двадесет минути до обявеното начало на представлението, а нямаше закупен и един билет.
  Разпоредител съм и за представленията съм униформен: червено и черно. В по-топлото черен панталон и червена риза с виснал като език, вместо вратовръзка бадж. В по-хладното екипът ни носи и черни сака.
  Чудех се дали да не се преобличам.
  Тогава се появиха двете жени.
  Обикновени жени, делнично облечени, в началото – с маски. Едната ме попита с поглед може ли да смъкне своята под брадата. Смигнах й и завъртях очи в друга посока. Дръпна маската, другата я последва. И това бяха единствените зрители. Освен мен, който освен като служебно лице, присъствам и като фен на всички представления на „Harlem Shake“, присъствам и като нямам дежурства, на няколко пъти и когато съм бил в болничен.
  Гледам „Harlem Shake“ така както се слуша любима мелодия, създава ми винаги усещане за пълнота; за мига, в който съм се отдал на заслужена почивка и усещането, че съм тук, че съм човек.
  Стана ми малко тъжно при вида на празната зала. Изпитвах желание да кажа нещо (но нямаше какво на Ованес), тогава той реши да обърнем столове.
  Два срещу два. И двамата да седнем срещу жените.
  И от този момент реалността се промени.
  Бяхме в зала „Фоайе“ – да. Но бяхме и във влак.
  Някакъв симпатичен келеметор с чертите на актьора Ованес Торосян, разказваше своята история.
  Разберете ме правилно: тази история съм я слушал десетки пъти. Както казах: винаги влизам на „Harlem Shake“ чувал съм я в няколко различни варианта, защото Ованес Торосян винаги импровизира. И това допринася „Harlem Shake“ да е толкова приятен за многократно гледане. Различните постановки си приличат, дотолкова доколкото си приличат дните, най-обикновените дни от нашия живот: уж все едни и същи, но всеки – неповторим.
  Винаги знам на кое място Ованес Торосян пропуска нещо, на кое добавя и кое никога няма да повтори, изрекъл го е сега – за този миг, като подарък за тези, които го гледат сега.
  Но този път не беше просто импровизация, а пълна промяна на средата, в която се намираме. Това беше светът на героя, а не нашия: на Ованес, моя, на двете зрителки.
  И когато етюдът с този герой (съвременния младеж с гаменски речник; ухилен, шеговит, но разкриващ постепенно една дълбока тъга и отчаяние свърши) все едно влака стигна последната си спирка.
  И веднага се върнахме в началото, преди влака да е тръгнал, но в купето влезе следващия герой на Ованес. Подчертавам: герой на Ованес, а не самия Ованес.
  И това се повтори още веднъж, и още веднъж, и още веднъж: със следващ и следващ и следващ герой.
  Нарцистичен, префърцунен певец, но сърцат посвоему.

Хомосексуален ром. Скинар. Арогантен политик (не, че такива пътуват по влакове, но в тази вселена е възможно) и шофьор на такси – най-симпатичния от героите му. Прилича ми на мой виртуален приятел, най-големия ми приятел, който дори не знам как изглежда. Но трябва да е като героя на Ованес Торосян, като него трябва да изглежда щом и разсъжденията им и емоционалността им е същата.
  С изключение на него, никой друг от тези не бих изтърпял и за минута, а усещам, че даже са ми симпатични. И разбирам защо. Този път разбирам. Всеки от тях бунтовно заявява свободата си (себе си) и с това е човек!
  Уж всичките ми познати, но сега по-кристално ясни, по-откровени, по-действителни и реални.
  Душата на актьора създава пиесата, а не я създава драматургията. Заради тези две жени Ованес Торосян игра както никога.
  Не изигра пиеса, а създаде реалност.
  Седем различни реалности, седем пътувания със седем различни героя по един и същи маршрут.
  Обичам да пътувам, да събирам впечатления, а това беше едно от най-пълноценните ми пътувания.
  И когато представлението свърши и жените вдигнаха маските, за да не видя никога повече лицата им разбрах какво ще се случи. И то се случи.
  Следващият път и голяма зала не беше достатъчна за да побере всичките зрители.
  Обещах да няма магически реализъм, но сега не съм сигурен спазих ли обещанието си. Наистина щом вдигнаха маските лицата им изчезнаха завинаги.
  Никога не видях повече тези две жени.
  Жени ли бяха изобщо?
  Или…не бяха от този свят (пратеници на Мелпомена, музи подлагащи на изпит Ованес)
  Едно съм сигурен: историята е точно такава, каквато я разказвам и поне още един човек може да го потвърди.