Чел съм я веднъж, преди около десетина години, но книгата е достатъчно впечатляваща, че да помня цели пасажи още.


Но ще си я прочета пак, защото все нещо ми е убягнало, все нещо паметта ми не е опазила, а и в контекста на времето, в което живеем, книгата ще ми е открие различни неща.

  С всяка книга, която си заслужава да бъде прочетена е така: заслужава си след време да бъде отново прочетена. И пак, и пак, и пак.

  Самата Вера Мутафчиева, ясно заявява, че не е писала тази книга като историк, защото изследователя не би трябвало да се влияе от лични впечатление. Подчертала е, че това са мемоари. Мемоари на едно младо момиче, което се крие по скривалища, вижда как всичко рухва, описва страховете на хората, хаоса.

  На моменти е критична към масовите психози, към народопсихологията.

  Става въпрос и за окупацията на Червената армия. За войниците, за страховете си от тях в началото и последвалото усещане, че това са млади хора като нея, които също имат право на щастие, които утре ще заминат за фронта и може би няма да оцелеят.

  Личи си емпатията към тях, тревогата за живота им.

  Изживяла е всичко това, а че е искрена личи. Всеки читател ще го долови.

  Сега "Бомбите" е по-актуална от всякога. Горещо я препоръчвам.